Уроци по култура или една българка в Страната на изгряващото слънце

"На рождения ми ден през септември отидохме със съпруга ми на изключително място с “онсен” (горещи минерални извори). Посетихме три от тях. Направиха ми впечатление две неща. В едното планинско градче спирката на автобуса (по разписание на всеки 20 мин.) представляваше беседка с широк покрив, предполагам да пази от силния сняг през зимата. В полукръг имаше пейки. Бяха седнали трима младежи. Краката им… в басейн с гореща минерална вода. На автобусната спирка! И ние седнахме. Потопихме крака до под колената, разприказвахме се. Разбрах, че рейсът е денонощен. Изчакваш го и като нямаш хавлиена кърпа, шофьорът има завити на руло в найлон и ти дава срещу дребно заплащане. От едната страна водата се оттича, някаква помпа или уред я превърта и отново се пълни с чиста вода, така че няма съмнение за чистотата му. Всички бяхме седнали на прилично разстояние един от друг заради вируса. И всички с маски."

18 ноември ‘21
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Личен архив
LoadingЗапази за по-късно 13'

Уроци по култура или една българка в Страната на изгряващото слънце

18 ноември ‘21
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Личен архив

Преди няколко години, когато излезе прочетох първата ѝ книга, посветена на Япония, си помислих, че няма по-добър посланик* за една държава от чужденците, които живеят в нея и истински я обичат. От една страна се впечатляват от всичко, различно по някакъв начин от мястото, в което са родени, от друга – разказват не по задължение и с фалшив патриотизъм, а с неподправена любов. Ако в допълнение им се отдава  писането, четенето се превръща в истинско удоволствие.

Такава е и поредицата на Юлияна Антонова, посветена на Япония – разкази без претенция, но писани с много обич и истинско майсторство. Затова и Интервюто реши да ви срещне с най-яркия посланик на японската култура у нас, като ѝ зададе няколко въпроса, свързани с последната ѝ поред книга „Сан сан, Япония“. 

Интервюто представя Юлияна Антонова. 

 

Прочетох последната Ви книга, посветена на Япония – „Сан сан, Япония” и вече съм твърдо решена, че бих искала да отида там. Осъзнавате ли, че Вашите книги са най-голямата реклама на Япония тук?

Всички истории в “Сан сан, Япония” са всъщност моите ежедневни уроци в тази източна страна, които по един деликатен, но запомнящ се начин ме застигат, докосват ме нежно като “мек слънчев лъч – сан сан”, за да оставят много радост в сърцето ми. И няма как да задържа това усещане само за себе си. Да споделя тези уроци – това е спонтанността и причината да се появи всеки един разказ в книгата ми. Някои изглеждат донякъде близо до фантастиката, а те са толкова реални. Затова Ви моля да реализирате желанието си и да посетите тази уникална страна. И не, не са уникални скоростните влакове-стрели (шинкансен), колите в съвършени и причудливи форми, небостъргачите и традиционните вековни храмове и селища. Или тунелът, свързващ двата бряга на Токийския залив, който минава под океана. С изброеното и други новости се свиква. Впечатляващи са хората – обикновеният японец в различни възрасти. За него разказвам. Колко ми се иска да Ви запозная с някои от героите си на живо, а други сама да срещнете и припознаете!

Всъщност третата част от трилогията е посветена, накратко казано, на любовта. На тази, простичката любов, която срещаме всеки ден под различна форма.

Третата книга е посветена на любовта – неподправената, живата, която ни дава сили да продължим по Пътя, дарява ни с доброта в сърцето. Любовта, с която общуването е с лекота. И ти се иска процесът “остаряване” да е на забавен кадър, на най-бавните обороти, за да можеш да сте заедно, да й се наслаждаваш, да живееш с нея и чрез нея.

Вие живеете там повече от 40 години. Какво там не спира да Ви удивлява?

Приблизително 20-те години живот в Япония с известни прекъсвания са белязани с контактите и приятелствата ми със стотици японци по време на трите ми мандата от началото на 90-те години като дипломат в посолството ни в Токио, чрез брака ми с Тии – неговите прекрасни родители и широкия му приятелски кръг, тези на сина ми (половин българин/половин японец), със събиранията вкъщи на колегите и приятелите му, които са и мои, състудентките и колежките на снаха ми Такако сан – адвокат в компанията “Амазон”, както и моите нови познанства със случайни хора при най-случайни обстоятелства (ах, колко ги обичам!) – те допълват широкия кръг от приятели и познати. Във всички тях продължава да ме удивлява премеренността в изказа, вежливостта (японците нямат псувни, а грубите им думи се вписват като брой колкото са пръстите на ръцете и пак не влизат в обръщение), уважението към авторитета (родители, учители, лекари, хора на изкуството), към по-възрастния. Никога млад човек няма да влезе в непривичен монолог и обяснения, за да доказва правотата си, защото знае, че другият е достоен за уважение, затова че допринася с труда си, с натрупаните в годините знания и опит да се живее по-добре и по-различно. Или ако трябва накратко да обобщя – възпитанието! То е в основата на следвоенна Япония (след капитулацията й през 1945 г.).

Как минава един Ваш ден в Токио?

Годините ми тук се нижат бавно и красиво, обградена с изключително благи и възпитани хора, които никога не биха дръзнали с думи или действия да навлязат в личното пространство на другия, а денят ми започва и свършва с любовта на съпруга ми.

Ще ни опишете ли квартала, в който живеете?

Семейството ми бе благословено, че буквално ни бе поднесено като дар преди 4 години едно парче земя в най-красивата централна част на изключително презастроения и пренаселен Токио, задъхан от свръхтемпо и скорост. И точно тук, в “Бялата къща” (за нея и реализирането й в стил “минимализъм” пиша във втората книга “Уки уки, Япония) намерихме нашия уют, съвършена тишина на неподозирано дотогава съществуване на тази частна уличка с няколко къщи, чиито обитатели са от Австралия, Индия, САЩ и Нова Зеландия. Едно място зад величествен древен храм, чиито парцели земя са били негово притежание, място само на няколко минути път от две от най-оживените кръстовища.

И сега малко битов въпрос – винаги ме е тормозело събирането или по-скоро несъбирането на боклука в София, разпилените остатъци около контейнерите, ровещите в тях хора, задръстването зад колите за боклук, знаете… Как е решен този въпрос в Япония? 

По време на бомбардировките през 1945 г. столицата е тотално срината (разказвам за тях в историята „Купичка ориз до второ деление“ в „Моши моши, Япония“. Предстояло изграждането на града.

Токио е разделен на 23 общини („ку“) и чак през 1962 г. започва да действа общ План за градската канализация. С много труд, мисъл и любов е изграден съвременният му облик. Хората са подвластни на отговорността, морала и уважението към чуждия труд. В случая това се отнася и до хората от Бюрото по “Чистотата”, които събират боклука пред всеки дом или ако е кооперация – от обособено помещение на приземния етаж за боклук. Всяко домакинство се грижи торбата с боклук да бъде в “разделно” събрани ненужни неща. Например в понеделник се събират стъклените бутилки, металните консервни кутии, шишетата от минерална вода. Направило ми е впечатление, че етикетите на тях освен че указват какво точно се продава, грамаж и прочие, имат пунктирана линийка, която завършва с изрисувана малка ножичка – тоест да се свали етикета най-лесно там и да се сложи отделно от бутилката в друг плик – за вторник, когато се събира само хартия. Когато се опакова този вид боклук, кофичката с празното кисело мляко например се изплаква и така се поставя в плика. Питам съпруга ми: “Защо след като той е завързан и не се вижда съдържанието, следва да се мие преди да се хвърли на боклука?”. Казва ми: “Заради уважението към чуждия труд, на онзи, който ни е поднесъл такова вкусно мляко и на хората, които ще рециклират.” Ако има неизползваемо вече одеало, стол, телевизор, компютър, масичка и пр., не може току така да ги изнесеш от дома си – звъниш в Общината, определят ти ден и час, идва камионетка, плащаш си и те ги отнасят.

Пред домовете няма кофи за боклук.

Пред 24-часовите работещи магазини има автомати за безалкохолни напитки и кафета. До тях има поставка (винаги почти е бяла) с три отвора – за картонените чаши, за стъклените малки шишета, за металните кутии (“кенчета”). Никой няма да помисли дори “да обърка” и да изхвърли употребената чаша или бутилка не където й е мястото.

В Япония няма да видите кофи и найлонови чували за боклук.

През 1995 г. членове на малка секта “Аум Шиндикьо” предприемат терористична атака по заповед на техния шеф – разпръсват чували на няколко места на спирка в столичното метро и после ги пробиват с чадъри. В тях имаше “салин” – отровен газ, от който загинаха няколко хиляди японци. До този ден тероризмът не е бил познат в Япония. Не е познат и след този случай. Но тогава се взима решение никакви кофи за боклук или чували да не се оставят по улиците и това води до премахването им. Толкова лесно се свиква, че спира да прави впечателение!

Освен това математически е изчислено, че събиране на боклук в целия град води до оскъпяване – повече коли, повече работна ръка. Това е също една от причините.

От Вашите книги, а и не само, оставам с впечатлението, че японците са доста смирени и спокойни хора. Какво може да ядоса истински един японец?

Ако е моят съпруг – нищо и никога. Не съм го чула да подвикне, да говори неприлично, да изразява възмущение, което тушира по един чуден начин моята необузданост или недоволство, защото може ли човек на безрезервна любов да отговори с ругатни и неудовлетвореност?! Не може. И за това имам разказ в книгата, защото тези спокойно-балансирани хора, които не се надвикват, не обиждат, са всъщност едни истински мъже – японецът освен че е спокоен, е и “многотърпелив” (дума от Библията, но подходяща). Обичат жената на сърцето им, своя мир, своето лично пространство. Обичат да обичат силно.

Резервирано-учтиви са. Няма експресивност в израза на емоции. Преди две-три години за първи път бе спряла лека кола пред паркинга на дома ни, а ние се готвим да излизаме. Мъжът ми влиза в колата. Надява се шофьорът на автомобила да се появи. Мълчи. Зная, че вътрешно се е ядосал. Права съм. Чувам го след време да казва: “Ираира суру” (“Напълно съм изнервен”). Пак следва мълчание. Не му се говори. Но и не предприема нищо. В очаквателното състояние бива изведнъж стреснат от моето рязко и продължително, унищожително силно натискане на клаксона. И не зная кое повече го изненадва – предприетото от мен действие (Ще притесним съседите! О, ужас!), “поучението” от моя страна, което раздавам на неприлично висок глас на неразумника, появил се веднага… или и двете заедно, което японец няма да направи.

Колко беден е наистина бедният японец? Защото тук в тази категория влизат и пенсионери от различни области с 50-годишен стаж?

Ако един японец е работил през живота си, той няма как да е беден след 50-годишен трудов стаж. И не само той, но и съпругата му, която никога не е работила, но той я е осигурявал задължително във фирмата или фабриката. Ще е изплатил къщата им, ще е отгледал и изучил едното или двете им деца, ще му останат пари да пътува веднъж или два пъти годишно. Ако е с ниска пенсия и не може да си позволи екскурзии до Европа например, в Общината по местоживеене има по две-три определени курортни места с хотели и евтина храна, където онлайн или по телефон може да си резервира стая и да почива семейно в планината или край океана на евтини, преференциални цени.

Средната заплата е около 330 000 йени (3 200 евро). С тези пари може да живее скромно, да изплаща жилище и да пътува веднъж годишно до родното си място. Всяка фирма дава бонуси два пъти годишно. Тези пари обикновено биват “заделяни”.

Колко е беден един японец? – Ще Ви отговоря с една история, която научих докато бях в Лондон, но тя се отнася до Япония и към въпроса Ви.

“Младият лорд Уесли решил да покара новия си мотор. Излязал от имението си, което почти никога не бил напускал. Унесен в скоростта, не забелязал спусналата се мъгла. Наляво-надясно… загубил ориентир. И вместо обратно, продължил на север. Мъглата станала толкова гъста, с нож да я режеш. Смрачило се. Лорд Уесли се уморил. Не забелязал дървеното мостче на пресъхнала малка рекичка и се приземил неблагополучно върху камъните. Добре, че не след дълго се появили двама селяни, видели охкащия човек и го откарали в болницата. Там преседял седмица. Снимки, изследвания, гипс на краката, гипс на ръката, грижи, наблюдение, раздвижване… Добре, че все пак крайниците му били само навехнати. Идва главната сестра, притеснена пред окаяния пациент със съдрани панталони и готов за изписване. Казва му: “Господине, тъй като не сте от нашия каунт, много се извиняваме, но няма как да не Ви бъдат взети пари за оказаната медицинска помощ – тя е безплатна по искане на дарителя само за местните, а Вие не сте. Та сумата се натрупа – ето я тук, заповядайте и се запознайте – възлиза на… примигва… как ли да я съобщи на този бедняк?! … снишава глас… на 16 000 паунда! При което Лорд Уесли се обръща и най-невинно попитал: “На час или на минута?”

Предполагам, че и данъците са по-високи? Кой всъщност е най-интересният данък, за който сте чували?

В Япония е немислимо да бъде прикрит данък. Невъзможно е. И се смята за криминално престъпление. Един интересен данък е “нютоу дзей” – в Япония има над 20 000 “онсена” – за един от любимите ми с черна лековита вода пиша в книгата си. Та когато гост посети един от тези минерални горещи извори с лековита вода, плаща около 150 йени (1.40 евро) такса за “влизане във водата на басейна (на онсена). Ето такъв данък се събира – за влизане във вода с минерален извор.

Останала съм с впечатлението, че японците живеят наистина в малки пространства (апартаменти). Така ли е?

Така е. Когато например един младеж студент първокурсник реши да се отдели от родителите си, те не го подпомагат. Излиза, намира си почасова работа и ходи на занятия. Наема си квартира. И е щастлив. Обикновено цял живот се помни първата хазайка и първата квартира. Тя е около 15-18 квадратни метра и той е щастлив.

В центъра на града живеят много, много малко японци. Обикновено са извън Токио в така наречeните “bed-towns” – градчетата, в които се прибираш само да пренощуваш. Когато създадат семейства, живеят в малки двустайни апартаменти (около 40 квадрата), пестят и след време се преместват в по-голямо или купуват на изплащане.

Заповядайте в нашата къща! Тя е малка, но е много красива – строена е с любов и мисъл.

Как се справиха японците с Ковид пандемията? Как минаха там тези почти две години от началото на пандемията? Имаше ли локдаун, маски, протести срещу решенията на правителството?

В Япония нито веднъж не е имало санкции и глоби, свързани с вируса. Съобщи се, че трябва да се спазват необходимите мерки – носене на маски от възрастни и деца на закрито и на открито, дистанция и миене на ръце. Единствено при обявяваните “извънредни положения” мерките се свеждаха до несервиране на алкохол в заведенията след 20 часа, а през тази година до 30 септември – и през деня. Някои от фирмите предложиха на служителите си да работят от домовете си. Учениците в предучилищна и нагоре бяха с маски на училище, обядват, слагат след това нова маска и следобяд се връщат. На улицата, в парковете се виждат майки с деца, карат велосипеди и са с маски.

На рождения ми ден през септември отидохме със съпруга ми на изключително място с “онсен” (горещи минерални извори). Посетихме три от тях. Направиха ми впечатление две неща. В едното планинско градче спирката на автобуса (по разписание на всеки 20 мин.) представляваше беседка с широк покрив, предполагам да пази от силния сняг през зимата. В полукръг имаше пейки. Бяха седнали трима младежи. Краката им… в басейн с гореща минерална вода. На автобусната спирка! И ние седнахме. Потопихме крака до под колената, разприказвахме се. Разбрах, че рейсът е денонощен. Изчакваш го и като нямаш хавлиена кърпа, шофьорът има завити на руло в найлон и ти дава срещу дребно заплащане. От едната страна водата се оттича, някаква помпа или уред я превърта и отново се пълни с чиста вода, така че няма съмнение за чистотата му. Всички бяхме седнали на прилично разстояние един от друг заради вируса. И всички с маски.

Сутринта излязохме на разходка в планината. Забелязах, че на алеята под нас вървяха двама възрастни с маски през устата и носа. Разминахме се не след дълго с една двойка на пътеката ни – и ние, и те с маски. Питам съпруга ми: “Тии, тук е планина, защо пак с маски? Той отговори простичко и с една дума: “Ма-наа” (което значи “етикет”, “маниер”, да не създадеш у другия, с когото се разминаваш, безпокойство, че може несъзнателно да му придадеш вирус, ако си без маска. Заради спокойствието на другия. И той – заради твоето.)

Към днешна дата в Токио (с размер на население колкото две Българии) има 1 смъртен случай. Новозаболелите са 17. Никой не философства, не високоумничи. Казали са експертите, че вирусът може да бъде победен с указаните превантивни мерки и с ваксината. Ваксинирането не е задължително. Но нямам познати и приятели, които да са отказали да бъдат ваксинирани.

В момента сме в предизборна кампания (интервюто е правено преди 14.11). Тя тече както обикновено – компромати, черен ПР и т.н. Тоест не сме изненадани. Как протича една предизборна кампания в Япония?

Трудно е да разбере човек, че се намира в предизборна Япония. На 4 октомври беше избран председателят на Либералната партия г-н Кишида за министър-председател. Никой не се натиска да става депутат, да се занимава с политика. 14 дни преди това двама актьори за първи път започнаха да агитират младите хора да гласуват (нисък е процентът на гласоподавателите). Представителите на Долната камара са понастоящем в различни градове на страната пред гари и спирки на автобуси говорят, обясняват, но никога не съм видяла насъбрани хора да ги слушат. Не ги отбелязват с необходимото внимание и по телевизията и пресата. Толкова е апатичен този момент на предизборност, че не остава отпечатък и след изборите. Не се следят и липсва интерес. Може би затова и аз нямам интерес към правителство и депутати в Япония, не пиша за тях, въпреки че познавам няколко покрай работата ми.

Разбрах, че синът Ви, въпреки че е израснал в Япония, говори перфектно български и иска да направи книжарница в София, където е роден. Не точно книжарница, а място като онова, което описвате в последната Ви книга – денонощно работещо, с чай и кафе. Място, където да слушаш музика и т.н. Защо иска да напусне този толкова подреден свят там и да рискува да се занимава с изкуство в България? Защото да имаш книжарница в България не е просто бизнес. 

Много бих искала и ще го подкрепяме да реализира един ден тази своя идея. Винаги съм била много внимателна по отношение на възпитанието на сина ми. Искала съм да бъде човек, който се раздава, който обича да дава, да реализира идеи и каузи, които са полезни за хората. Дълго съм се питала: “Всъщност моето момче като какъв се припознава – като българин или като японец”? Никога не сме разговаряли на тази тема. Да не навлизаш в чуждото пространство е важало като императив и в отношенията ни в дома. Доверие – да. Пълно. Но не излишни приказки. Или силни думи за патриотизъм.

Докато един ден по Коледа един от колегите на сина ми дава предложение всички да се снимат заедно, целият “отбор” (тогава синът ми е само на 27 години и най-младият вицепрезидент в “Голдман Сакс” ) и всеки един пред гърдите си да сложи банкнота от страната, от която е. Един слага сингапурски долар, защото е от Сингапур, друга – английски паунд, защото колежката му е англичанка, американски долар за колегата от САЩ и там сред тях е моето “Голямо красиво дърво” (това е в превод японското му име, за което пиша в първата си книга) усмихнат, лъчезарен и с една двулевка пред гърдите си. Няма японска йена. Два лева! Безценни два лева. Пазя си ги. В банката се е работело ежедневно на пълни обороти. И в един “неделен прозорец”, когато си бяхме вкъщи, той сподели своята мечта. Смятам за себе си следното: всеки миг имам готовност да напусна удобството, красивия си дом, дрехи, аксесоари, да оставя скъпи вази, посуда, бижута, всичко каквото си представяте, че притежавам и да започна живота си наново, от нулата, стига моят съпруг да е до мен и да сме заедно. Вярвам, че не е важно къде си, а с кого си. Сега синът ми е женен от 10 години, Такако сан е все така изключително фина и хубава, разбират се, обичат се и къде ще живеят не е важно – важното е да са заедно с децата им и да се обичат. Тогава и Бог обича. И отваря врати. Затова и България е страната, в която би живял. Аз също.

Защо според Вас има толкова малко българи в Токио (четох, че нашата общност там е около 500 души)?

Причината е в изключително трудния Имиграционен закон. Без работна виза не може да се работи. И няма връзки. Писменият език е изключително труден и малко българи го владеят, да не кажа почти никой. Конкуренцията е огромна. Има, разбира се, и българи, които работят, но повечето са преподаватели или научни изследователи. Почти няма в сферата на обслужването, както е например в Европа, Англия или Америка.

Японската мода не е като никоя други мода. В този ред на мисли, какво е на мода сега в Япония?

Няма как да говоря за японска мода без да спомена най-любимия си дизайнер – Иссей Мияке. За мен той е Алфата и Омегата в света на модата. Изключително обаятелен, фин, интелигентен и съвършен талант. Онова, което излиза от неговата ръка е толкова уникално, че всяка създадена дреха е уникат и остава такъв и след 5, 10, 15 години. Не отминава модата й. Всеки месец пуска четири дамски линии с по два или три цвята. Всяка една дреха е в няколко бройки. Свършват и повече не се произвеждат. Този месец в линията “МЕ” (“Ми”) в два цвята има нещо съвсем ново – къса, до под кръста вид престилка с широки презрамки, които красиво се преплитат на гърба, а отпред всъщност започват презрамките й – толкова младежко, закачливо, приятно. Само в два цвята – черен и в цвят на зрял патладжан. Черният модел свърши за ден –два. Има я и в дълъг вариант до колената.

Ако за първи път съм в Япония и имам на разположение две седмици, къде бихте ми препоръчали да отида?

Зависи много от възрастта и предпочитанията на човек.

Но ако решите да дойдете в Япония, ще изготвим “по японски” предварително програма и ще я следвате приблизително или точно.

Казвам “по японски”, защото те много обичат да работят “в предварителен порядък” – всичко да е проверено, да няма финансови изненади, за да може човек да се потопи единствено в комфорта на изненадите – а те са в “онсена” с черна минерална вода, в парковете с посипан вишнев цвят, в есенните преливащи се цветове на “момоджи” (клена), в Музея за съвременно изкуство като една разгърната книга, в срещите със сградите на най-съвременната човешка мисъл и фантазия и някъде между тях с достойнство вековен храм и благите усмихнати лица на монасите, планината Такао с най-отвесния лифт в света, Хирошима и Нагасаки, южните острови, старинен Киото, древната Нара, в която елени, докато се разхождат необезпокоявани по улиците, поспират и хапват бисквитки от ръцете на туристите, японски тип хотел със стая, на чийто под е застлан за сън “шики бутон” и завивка “каки бутон”, да се усетят “другите” някогашните времена, да се изпие чаша саке в компания на местни, а то, както се пее в една тяхна песен “да не е нито много студено, нито много горещо”, да се послушат красиви японски мелодии, да се заспи след интересен ден с усещане, че си на най-спокойното място в света, защото за твоя сън са се погрижили едни сърдечни, благи, мили домакини, които ще направят всичко, за да се усети уютното и то да остане в сърцето завинаги…

 

„Сан сан, Япония” може да бъде намерена във всички книжарници в страната

* Юлияна Антонова – Мурата е родена в София, но живее  в Япония. Започва кариерата си  в Министерство на външните работи в средата на 90-те години като аташе и достига  до ранг пълномощен министър. По-голямата част от професионалната й кариера преминава в Азия – Китай и Япония. Известно време е консул в посолството ни в Токио. Има син от японец, с когото по- късно се разделя. След години среща новия си съпруг, който също е японец, и днес двамата живеят в Токио.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино