Мариус и всичките негови Демони

"Бях забравил да се помолвам. Да се моля на Господ. Дни наред дори не се сещах. И това беше ужас. Казвам го, защото бих искал, ако това го прочетат по-млади хора, да знаят, че с това шега не бива. С дара на живота. Да го унищожаваш с всякакви средства, които в момента изобилстват навсякъде. Не е хубаво, ужасяващо е, болезнено е."

23 декември ‘19
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Владимир Томашевич
LoadingЗапази за по-късно 19'

Мариус и всичките негови Демони

23 декември ‘19
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Владимир Томашевич

Той винаги е бил провокация. За онова наше общество от 90-те, което трудно преглътна момчето с мелничка за кафе в ръка и неговото тиририрам, странният му псевдоним, признанието за сексуалността му, категоричната му заявка на театралната сцена. Да предизвиква леки вълнички на повърхността на морето обаче едва ли е негова цел, това го умее само с присъствието си. Всеки, който го е гледал поне веднъж на сцена или пък тези, които като мен, са имали щастието да общуват с него, ще знаят, че той няма да те остави на повърхността, ще те завлече с него в дълбокото, ще те срещне с демоните си, ще припознаеш част от тях за свои и точно, когато усещаш, че ти свършва въздуха, ще те изкара на светло, за да си поемеш дъх, да си простиш или да простиш. 

И ето, срещаме се два месеца след като е навършил 50, аз съм купила цифрите 5 и 0, които да сложим на тортата за фотосесията, обаче хич не ми се иска той да е навършил толкова. Иска ми се да ми каже, че се чувства на 30, че духът не остарява, че всички ще бъдем вечно млади в себе си. Ето тези неща. Обаче той седи сериозен срещу мен (само тези, които го познават знаят, че неговата сериозност лесно преминава в смях и никога не можеш да бъдеш сигурен кога ще се случи това), пие кока кола и категорично отказва да ми даде надежда за вечна младост.

Мариус Куркински в Интервюто. 

През октомври стана на календарни 50. На колко се чувстваш?

На 50 и слава богу! Не се чувствам нито помлад, нито постар. И се чувствам различно. Има голяма промяна от това как се чувстваш на 30, на 40, дори преди пет години и днес. Изведнъж на 50 всичко е променено. И може би не е случайно. При мен това стана като съвпадение, някакво осмисляне, успокояване и стихване. Състояние на покой, радост и благодарност. Досега съм го нямал това усещане. Днес ми прави впечатление всеки човек, срещите, общуванетоЧак сега като че ли виждам света, виждам природата, виждам реалността.

Преди всичко за мен беше декор. От дете, от вкъщи, пътят към театъра, сцената, прожекторите и обратно. Не осъзнавах съществуването на света. Да се вгледам във вселената, в звездите, в небето, в дървоНе ги признавах за реални ако не са част от декор. За мен реалното, истината беше сцената.

Това може би е било някакъв вид заблуда, погубеностКой знае.

Може би е било съзнателно? Може би така си изградил своя личен реален свят в нереалното?

Може би е било точно така. Стана, когато бях на десет и до скоро нямаше мърдане оттам. Съжалявам, че говоря пак за себе сиСмятам, че това е нормално, не е егоизъм. Не мога да говоря за политическата атмосфера или за някакви научни неща. Не че не мисля за други неща освен за себе си

Първата ни среща заИнтервютобеше няколко дни след атентатите в залаБатакланв Париж. Тогава си говорихме за това. Днес какви са твоите страхове?

Аз много се страхувам от нарастването на страданието в света. От това, че държавите вече не са държави, родини, а са някакви фирми, корпорации. И нашата малка страна е подложена също на голям натиск да се превърне в нещо такова. Много безнадеждно ми се струва. Много се надявам хората, които имат власт, дадена от Бога, все пак да намерят сили да се превъзмогнат и да помогнат колкото се може повече на обикновените хора с инструментите, които имат. Извинявам се, че скачам така в темите

Не скачаш. Ти се виждаш повече с хората, отколкото много от политиците. Ти ги опознаваш от сцената.

Да. Като играя следя състоянието на публиката и нейната степен на омиротвореност. Тези години откакто съм на сцената с моите моноспектакли усещах как хората в публиката се променят, какви са очакванията им, какво се сбъдва, какво не се сбъдва

Променили ли са се за 10 години тези хора, тази публика?

Сега виждам малко поспокойни хора. Странно е да казвампоспокойни“, защото в същото време те са отчаяни от ситуацията, в когато са поставени. Но в отчаянието си само човек може да се оттласне и да бъде деен за себе си и за близките си; за тези малки семейни кръгове, на които аз много разчитам и които, за съжаление, нямам.

Аз не съм създал семейство, няма и да мога. Мисля, че ще бъде непочтено от моя страна да го правя при всичко, което съм извършил и споделил с хората. А и няма как да стане, което си е моя отговорност и аз ще отговарям за този грях.

Но усещам, че хората са осъзнали, че помощ отвън няма да дойдеот институция, от близък дори, и в това има нещо много умно и мобилизиращо и те кара да мислиш само за спасение във вътрешен, личен, човешки план. Кара те да мислиш и за помощ към другите. И се замислям, че аз съм много далеч от товаот благодетелност, от добри дела към хората в конкретни добри дела. Въобразявам си, че помагам на хората с изкуство, а не с конкретни дела. Но пък ето, пак завъртам кръга, казвам си, че може би така трябвада помагам с изкуство, обаче ако това е самозаблуждениеМного ме тревожи това

Но и двамата знаем, че конкретната помощ не е еднократен акт също като това, което правиш за хората години наред от сцената. Помощ за спасение на душата. И ти си щастлив на тази сцена и го предаваш.

Така е. В театъра аз съм много щастлив и имам пълноценен живот. За това дори не ми се говори. Аз не знам с какво съм заслужил да имам толкова пъти изиграни спектакли. Сега ще кажат, че пак за театър говоря, но аз много сурово и категорично казвам, че това ми е животът. В личен план аз нямам партньор в живота.

Самотен ли си?

Не, защото имам много силен партньор в лицето на театъра, идеализирам го, вманиачавам се. И знаеш ли, бях изпуснал това чувство, тази любов, беше започнало да ми става все едно. Но сега това усещане от найранната младост, от детството дори, се завръща отново, като детска мечта, като младежки копнеж и страст към театъра. И може би се случи от много играене, от срещите с публика.

В никакъв случай не може да става въпрос за самота. Чувствам се с някой любим за себе си.

Тези неща съм ги казвал като наймлад. Към 30 и нещо си мислех, че това са глупости, отхвърлях го, но сега се връщам на това отново. Защото е самата истина. Който иска да вярва, който иска да не вярва.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино