Кога започваш подготовка за следващия сезон?

Бях в Гърция, но имах програма и за там. Всяка сутрин ставах и тренирах, тичах. От края на сезона започнах подготовка за следващия сезон с леки тренировки – 2-3 пъти седмично, а сега имам само ден или два почивка седмично. Сега е кардиото. По-натам, малко преди ските, ще започнем със силовите тренировки и в края на юли месец отивам за десет дни на лагер в Норвегия, след което ще купим билети за Аржентина (от края на август до септември) и най-вероятно там ще бъдат и първите ми стартове.

Ако миналият сезон беше изненада, сега вече към теб има очаквания. Това притеснява ли те?

Интересното е, че ми харесва. Точно преди най-добрия ми резултат този сезон – шестото място в Шладминг, в деня преди състезанието правихме пробно спускане по пистата. То е спокойно, да видиш релефа на пистата, да прецениш с какви ски да се спускаш. И още в този ден видях вечерта как пистата свети и си помислих: „Утре ще е страхотен купон със 70 000 зрители. Искам да избухна”. На следващия ден още със ставането допусках, че това е Денят. Не знаех, но допусках. Страхотна еуфория!

Как се чувстваше горе преди да се спуснеш?

На стартовете през целия сезон си казвах: „Можеш, всички тези тренировки са за този момент, вземи го, възползвай се, покажи, че го можеш!” Не споменах нещо друго за немците – те имат страхотни скиори, а е невъзможно да практикуваш един спорт без се съревноваваш в тренировките с някой по-добър от теб. Ако си най-добрият и никой не те гони, оставаш с впечатление, че нивото, до което си достигнал, е най-високото. Не може да прехвърлиш. А ако видиш на тренировка някой по-добър, веднага се замисляш защо той го е направил така и как. Почваш да експериментираш, за да го настигнеш. Всъщност при нас конкуренцията е едно от най-важните неща.

Звучиш като че изпитваш истинско удоволствие от това, което правиш – от ските.

Да, изпитвам истинска наслада. И когато приятели ме поканят да караме ски свободно, аз им отказвам. Което ме кара да мисля, че не толкова обичам самите ски, колкото съм влюбен в състезанието. Дори приятелката ми казва: „Айде бе, излизам с Алберт Попов, а не мога да се пусна два пъти с него” (смее се).

Попитах те, защото съм чела автобиографии на големи спортисти, които искрено мразят спорта, особено в последните години преди да се оттеглят. Имал ли си моменти, в които не си харесвал особено много ските?

Имало е случаи, в които хич не ми се е искало да ставам в 6 часа и да ходя на ски и съм чакал деня да свърши. Не го крия – мисля че на всеки се е случвало, каквато и професия да практикува. Но въпреки тези дни все още го практикувам този спорт, все още го правя с кеф и докато това е така, не мисля да спирам.

Как си почиваш?

Почивката за мен е не толкова да лежиш, колкото да си си вкъщи. Често казвам на треньора си: „Този спорт ще ни направи домошари” (смее се). Толкова пътуваме постоянно, че наистина винаги, когато можем, гледаме да сме си вкъщи.

Знам, че обичаш да караш сърф. На сериозни състезатели като теб разрешават ли ти да практикуваш и други спортове?

До този момент не съм питал големите играчи в ските, но може би тези с по-сериозни договори имат и по-други условия. Но както виждате, и Хиршер кара мотори цяло лято и все още е читав.

Кога истински те е било страх на пистата? От самата писта или от самото състезание?

Може би първият път в Зьолден. Бях на 16 години и не съм сигурен дали беше точно страх, или беше заради чувството, че това е първата ти световна купа изобщо. Аз всичките тези хора ги бях гледал само по телевизията и изведнъж отивам на същата писта с тях. Първото състезание бях 85-и номер и имах достатъчно време да изгледам цялата първа и втора група, да си пия кафето долу, докато стане 11.30. Тогава застанах на старта и знаех, че съм от другата страна на екрана. Досега бях в чайната долу и всичко е било супер, но сега съм на старта и всички гледат мен. И може би беше съвкупност от това, че беше световна купа; нещо, до което не се бях докосвал преди и първа сериозно стръмна писта в живота ми. Но дори някога да съм имал страх от някоя стръмна писта, в момента, в който бутна пръчката, страхът изчезва. Адреналинът го измества и като стигнеш до финала, си казваш : „Искам пак!”

Шестият ти резултат в Шладминг тази година наистина предизвика фурор. В кой момент разбра, че наистина постигаш добър резултат?

Първият манш бях 13-и и стартирах 18-и. Така имах възможността да видя няколко скиора преди мен как са се пуснали. На старта има телевизор, събрахме се повечето, които ще стартираме и започнахме да гледаме трасето. И един от словенците направи наистина страхотно спускане и десетина човека след него не можаха да му бият времето. Това, което си казах, беше: „Сега е моментът! Не мога да не бия това време! Ще дам всичко от себе си!” Мина едно леко въпросче: „Ами ако паднеш!?” Веднага го заместих с друга мисъл и застанах на пръчката. Аз винаги тръгвам веднага, защото в самата къщичка са мислите, които ти идват твърде много. Затова веднага тръгвам. И тогава, когато тръгнах, чух как 70 000 души крещят. На 15-ата, 20-ата секунда има междинно време, което показва на публиката как се движи скиорът спрямо първото време до този момент. Тогава на едната контрола явно е излязло зелено, че съм по-бърз от първия и публиката наистина извика страшно силно. И си казах: „Добре, добре, движим се добре, но не трябва да спираме.” При последните врати вече знаех, че съм добре, че ще финиширам и нищо няма да се случи и съм с добър резултат на финала.

Кой те поздрави пръв?

Първи бяха хората, които тестват технически детайлите около оборудването. Те осъзнаха какво съм направил, на 21 години, винаги със заден номер. Бяха много впечатлени и ме сложиха веднага на стола на победителя. Това е столът, на който седиш, докато някой не бие твоя резултат. Там има телевизор и следиш останалите. След мен се пусна Нойротер, за когото предвиждаха, че това му е последният сезон и беше голяма сензация. Бих го с няколко стотни. Той погледна мен на стола, зарадва се, остана малко да се сбогува с публиката, въпреки че не го каза наистина. После ме прегърна и каза: „Браво, това е твоят момент, наслаждавай се!” След което един австриец ме би, измести ме от стола и тогава стигнах до майка ми, до другите състезатели, до спонсорите. После си взех телефона и се чух с приятелката ми. И накрая стигнах до треньора, който слезе от върха до финала. Това беше истински фурор – прегръщахме се и се радвахме, защото това беше резултат от зверски труд.

Голямата ти сестра навремето беше състезател, двете ти по-малки сестри, които са 6-годишни, също са на пистата от съвсем малки. Би ли ги посъветвал да станат скиорки?

По принцип си мисля, че това е доста мъжки спорт. Жените карат на писти, на които и ние караме. По същите стръмни склонове, по същите ледове. На моменти дори на мъжете им пада сърцето в гащите. Това не е от най-женските спортове. Но има и жени, на които това им харесва. Шифрин е с физика почти на мъж и това е предимството й пред останалите скиорки, които искат да са красиви и нежни. Сестра ми прекъсна в момент, в който един състезател трябва да реши дали да продължи, или да прекъсне, защото се колебаеше вече два сезона. Но още се занимава със ски – в момента е ски учител.

Майка ти също е бивш ски състезател. Значи оттам идва този пламък и любов към ските?

Тя винаги е била свързана със спорта и е искала децата й да са здрави, да спортуват. Ходили сме на тенис, на плуване, на баскетбол… Но ето, ние си избрахме ските.

Защо има такава голяма времева дупка между предния голям български успех в ските на Петър Попангелов  и твоят сега?

Това е наистина зверски скъп спорт и ако нямаш някой, който да инвестира в теб и да е до теб през цялото време, няма как да стане. И не знам как е било по онова време, но днес като получиш сметката за подготовка за следващия сезон, спокойно можеш да отпишеш детето си от ските. Може и това да е причината, може да е и нещо друго. В този ред на мисли бих искал да благодаря на Българска федерация ски, семейството ми и треньора ми – Ивайло Борисов.

Как си се представяш след 5 години? От моя гледна точка – от 21 до 26 не е никак много. Но от гледната точка на един спортист, който се стреми към върха, сигурно е доста.

Представям си се там, в шамарите. Защото шамарите са в първите пет. Това че станах шести е огромна сензация, но нищо не спира дотук. Сега борбата е да се стигне по-напред. Всяка година да надскачам себе си и най-вече да съм жив и здрав, за да го направя.