Все още няма 22,  а вече няколко пъти ни кара да затаяваме дъх пред телевизора, дори да не сме запалени фенове на ските. Сега момчето, което лети на пистата, седи спокойно пред мен и тихо отговаря на въпросите ми. Усмивката почти не слиза от лицето му, а когато става дума за успеха му в Шладминг направо грейва. Предстои му сезон, в който вече няма да ни изненадва, а ще трябва да оправдава очакванията ни. Как му се отразява това, справя ли се вече с вниманието на медиите и какво си мисли всеки път преди да полети надолу? Чакахме търпеливо почти половин година преди да му зададем тези и още няколко въпроса.

Днес Интервюто се среща с Алберт Попов.

В пицария сме, поръчали сме си само кафе и вода. Малко е странно. Поне за мен. Обаче ти си имаш режим. Какъв е той?

Не е режим, а по-скоро са храни, подходящи за всяка част от деня.

Какво си изключил?

Сладкото, разбира се, както и по-мазни и вредни храни, които бързо си ги набавяш.

Вие, скиорите, имате ли си някакви тайни режими? Нещо, което не споделяте с другите, но е супер ефикасно?

Не, всеки си е намерил неговия си режим. Има някои, които спазват строги режими; има други, които изобщо не спазват такива. Има хора, които пият хиляди добавки; има такива, които не пият. Аз съм от вторите и се чувствам добре.

Ако тези добавки са разрешени и ще ти дадат повече сила, защо не ги ползваш и ти?

Бих ги ползвал, но за в бъдеще. В момента имам достатъчно енергия и не се чувствам изтощен, за да се нуждая от тях. Те просто са нещо, което би ти помогнало ако нямаш достатъчно сила.

Възстанови ли се напълно след катастрофата преди две четири години?

Напълно. Просто останаха спомени от Драго (Грубелник), починалият треньор. Физически се справих още първата година.

Това сигурно е голям стрес не само за организма, но и за психиката…

По време на самата катастрофа сякаш тялото ти, всички усещания и чувства са изключени, просто наблюдаваш случващото се. И понеже бях отзад по средата, веднага видях, че още от първото удряне Драго получи много сериозен удар и си помислих, че няма да оцелее. След това си спомням цялата катастрофа до последния удар, който може би ме изважда от съзнание. Не знам колко време съм бил в безсъзнание, но си събудих на колана и знаех, че съм преживял каквото е имало да се случва и вече е по-спокойно. Започнах да търся колана, намерих го, откопчах го, паднах на глава и отново не помня нищо. Никой не знае как съм излязъл от колата, не намериха дупка. После Митко Христов (другият оцелял при катастрофата) започна да вика за помощ и отидох при него. В този момент дойдоха хората от останалата част от отбора, които караха след нас и чух: „Спокойно, спокойно, ние сме тук”. И веднага след това съм припаднал. Явно адреналинът е спрял и съм изключил.

И после?

След това се събудих в болницата. Шегувах се с нашите, че съм се возил на хеликоптер, без да разбера. И следващия път бих искал да е по друг повод и да мога да се насладя. Много бързо реагираха австрийците, пратиха по един хеликоптер за всеки пострадал. Не се връщам към това, мина като един сън, един кошмар. Може би ако гледах отстрани, ако бяха замесени мои близки, щеше да е друго. Два дни по-късно ми казаха за смъртта на Драго, но аз подозирах.

Имаше ли момент, в който си мислеше, че няма да можеш да се върнеш към ските?

Не съм се притеснявал за това. Може би в самото начало, когато още не знаех какви точно са контузиите. Имах страхотни болки в гърба и се притеснявах да не остана парализиран. Когато разбрах, че е само глезен и скула, се поуспокоих. Това звучи като нещо леко, но имаше притеснение относно операцията на скулата – доста деликатно място и можеше да бъде засегнато окото. А пък глезенът го възстановявах четири месеца в Австрия със специалист. Там ми беше и първото качване на ски с хората, които ми помагаха – терапевтите от Австрия, които искаха да видят първите завои на човека, с когото са работили последните месеци. Беше много яко, страхотна емоция. И видях, че мога. Беше почти  края на сезона в Банско, започнах лека-полека да тренирам. Координацията беше странна, защото до този момент не съм бил контузен и не бях губил тази фина координация, която те свързва със ските и ги усещаш като част от теб. И се запитах дали не съм загубил усещането да съм бърз, защото карах по абсолютно същия начин, правилно, просто скоростта я нямаше. Тогава Ивайло Борисов, сегашният ми треньор, ми каза, че това е нормално и скоростта ще дойде по-натам. И към края на сезона за другите ни скиори карах като форрайдър. Това е първият скиор, който се спуска по трасето, за да видят дали то е нормално наредено, дали времето засича и т.н.

След това трябваше да си намеря треньор и среда, в която да тренирам. И започна голямото търсене. Отчасти знаехме, че ще е Ивайло Борисов, защото бях работил с него вече 15 години, с кратко прекъсване за две години, в които работих с Драго (Грубелник). Така че за него бях почти сигурен, но трябваше да си намеря и конкурентна среда. Всъщност тогава дойде предложението от марката HEAD, които ми казаха, че мога да се включа в подготовката на немския национален отбор, отново състезавайки се за България, но ползвайки тяхната система. И общо взето почти веднага, след като разгледахме тази опция, се съгласихме. Направихме пробен лагер с немците, които искаха да ме видят, въпреки че ме познаваха и знаеха какво мога, но искаха да покараме заедно, да ни усетят като хора, за да преценят дали ще се получат нещата. Третият сезон, най-силният, беше с тях и сега започваме четвърти.