Той се съгласява да отбележи тези 10 точки с условието, че думата не е точно „мрази“. Както и да наречем обаче тази славна десятка, Интервюто като верен фен на Гюзелев може да твърди, че неговите наблюдения над света са често повече от категорични. Художник, сценограф, преподавател и естет, Чочо не се побира в 10 точки, но ние сме сигурни, че ако столицата попадне в неговите ръце дори само за десет дни, ще се сбогуваме поне с две от „любимите“ му „специфики“ на града. Външните тела на климатиците и кабелите. Остава само да се чудим защо никой не го е направил досега и да прочетем какво изкарва Гюзелев от иначе елегантните му обувки.

Чочо Гюзелев в „10 неща, които мразя…“

1. Не  мога да търпя нашата мърлявщина.

Тя наистина си е такава – типична, нашенска, както много обичаме да казваме – „уникална“. И това личи навсякъде. Ние сме си свикнали с нея, но ако погледнем къщите, в които живеем и изобщо пространството, което обитаваме – всичко е под всякаква критика. Вината за това е в липсата на добри закони, контрол и изискване от страна на институциите, и второ (или първо) – манталитетът ни.

Ние си къткаме нашето лично пространство, но всичко, което е извън къщичките и автомобилите ни, е подложено на страшен терор и издевателства.

Това научихме и от социализма, където всичко принадлежеше уж на всички и където никой не се грижеше за нищо. Чакаме някаква хипотетична власт да свърши нещо, а не си правим труда да си преметем около нас дори. Достатъчно е да видим фасадите на кооперациите. Такива издевателства и безобразия по къщите ни няма не само в по-цивилизованите, но и в доста по-изостаналите общества. Остъклявания, кръпки, кабели, климатици… Това е все едно да нараняваш собственото си лице с бръснач, пирон или нещо такова. Крайно време е да разберем, че тези фасади не принадлежат на човека, който живее зад прозореца. Те принадлежат на всички нас.

2. Носталгията по соца.

Говорили сме за това, но не мога да не го спомена, защото ме изпълва с отвращение. Не мога да го схвана! До такава степен е абсурдно, глупаво и безсмислено, че ме хвърля в ярост. От тази носталгия много хора се възползват. Тя умело се управлява и насочва в канали, които дават своя резултат. Разбира се, най-големите потърпевши са младите, които нямат никаква представа какво е било онова време, а си изграждат някакви илюзорни представи, които нямат нищо общо с тогавашната действителност. Заведенията, които ползват този дизайн ли? Да, това е много симпатично, разбира се. Вероятно могат да се направят такива в стил фашо, в стил наци, в стил коми, соци и какво ли още не. Но това няма нищо общо с искрената носталгия на хора, чиято младост е минала в този строй, които страдат чистосърдечно по едно изгубено време и по едни изгубени въжделения. А това беше време, в което не можеше да се проникне навън, беше невъзможно. Свят, в който нямаше нищо освен сивота и потиснатост – от натиска на властта върху теб до твоята лична потиснатост, която неизбежно те спохождаше рано или късно.

Разбира се, всички сме били млади и сме имали своите щастливи моменти тогава, но това не се дължи на времето, а се е случило въпреки него.

И да, влизам в спорове за това. За онзи строй. Даже обичам да го правя. Защо ли? Защото си въобразявам, че има смисъл, белким някой нещо разбере и си промени мнението. Но само си въобразявам…

3. Необоснованото самочувствие.

Както казва нашият древен и  мъдър народ: “На гол тумбак чифте пищови”. Пак ми се струва много типична наша черта, базирана на измислени геройства в миналото или преувеличени такива. Заслуги, които всъщност, сравнени със световните исторически факти, не са кой знае какво. Разбира се, ние имаме нужда от самочувствие, но то все пак трябва да се базира на нещо истинско и значително. А тази база е все по-фалшива. В същото време неприятните факти в предната точка пък обратно – те се неглижират до степен на заличаване и фалшифицират в една съвършено друга измислена посока. Така всъщност ние живеем между Сцила и Харидба на фалшификациите. Живеем в една непрекъсната митологема.

4. Хора, които изграждат около себе си митове и легенди и вярват в тях.

Това се случва благодарение на горната точка. Също така е плод на ниско самочувствие и лошо познаване на общата ни история, която в т.нар. преход и в ранните 90-те роди „световноизвестни явления“. Тогава не знам защо трябваше да се напомпва самочувствието на нацията и трябваше да се прокарат в пространството удобни на ченгесарските медии хора. Тези медии са същите и до днес и продължават да ни натрапват същите измислени личности. Най-тъпото е, че обществото, което не е длъжно да следи и да познава в детайли тези хора, повярва. А най-смешното е, че и те самите го направиха. Повярваха си. Няма да изброявам, но нека бъдем реалисти – всъщност наистина световноизвестните българи, които могат да бъдат припознати тук-там, са не повече от 5-6. Май преувеличавам.

5. Хората, които си мислят, че „става лесно“.

Аз съм от последните мохикани, които вярват, че за да разбираш едно нещо, трябва да положиш усилия.

Да учиш в някакъв университет или академия не е достатъчно. Трябва истински да се потрудиш.

И ако си любопитен и се ровиш, търсиш и интересуваш, може би (не е сигурно) ще натрупаш някакъв вид информация, култура или вкус, но така или иначе, без това не става.

6. Разбира се, че не харесвам чалга и примитивните телесни трептения.

Опитвам се да вникна в по-сложното. Това е стремеж, с който съм израснал – да имам желание за самоусъвършенстване все повече и повече. Но това с чалгата не е ли ясно?

7. Мразя диагоналки. Точка. Три четвърти панталонки и шляпащи чехли.

8. Шкембе чорба.

Знам, че тези две турски думи са нещо като определящ код за българина. Есенцията на екзистенца му. Трепетен табиет.

9. Заведения в стил „Балкантурист“.

Измислени в стил „битовизъм“, вечните шарени покривчици, менюта с около 1500 предложения, келнери с потури и рубашки, гайди, мускали и бъклици. Йоничка и певачка припяват бг хитове. Изобщо – дъх на българщина. Да не говорим, че тези предмети като мускала, бъклицата и други са крайно неестетични и изключително грозни.

10. Хора, които са заспали или спрели.

Може би и аз изглеждам така за някои по-млади хора, но вътрешно не съм отегчен от света и любопитството ми е огромно. Мисля, че то е двигателят. Ако угасне, и моторчето ще го последва.

11. Фамилиярниченето. Говоренето на “ти” от непознати.