6.Себе си. Много тежко се живее с човек като мен, особено когато аз съм този човек. Ако можех, бих се разделила със себе си веднага, но не мога, та трябва да съжителствам с това изключително дразнещо същество, което постоянно забравя всичко, мисли бавно, избухва и крещи от най-малкото нещо, яде като за трима, изпуска неща и е откровено неадекватно в поведението си. Омръзнало ми е да виждам нотка на неловкост в очите на хората, докато общуват с мен, примесена с нотка на разочарование.

7. Ужасяващият генерален подход към изкуството в България. Неспособността да родим поп сцена, алтернативна сцена, нискобюджетен як филм, рекламни кампании на световно ниво, книги, които да станат бестселъри извън България. Имаме проблем и той не е в държавата и че някой не дава пари на някого. Проблемът е много по-дълбок. Корени се в образованието, отношенията между хората, ценностната ни система, която не може да погледне със свободно око на творчеството. Има определена стагнация в душите, която пречи. Не знам на какво се дължи. Предполагам, че е нещо национално. Както немците и чувството за хумор. Понякога някои неща просто не се получават. Изключения все пак със сигурност има. И при нас, и при немците.

8. Да чакам. Преди известно време си направих тест за Attention Deficit Disorder и се оказа, че съм в най-горната граница на хората с туй модерно отклонение. Едно от нещата, на които се отразява това състояние, е неспособността ми да чакам. Нищо не мога да чакам – ни на опашка, ни тролея, ни да получа това, което искам. Естествено, налага ми се, но мисля, че цялото това чакане не ме превръща във философ, а в истеричка, която леко се зъби на сервитьорите. Чакам, но какво ми струва, само аз си знам. Така и не разбрах смисъла на изреченията „Чакането си заслужаваше“ или „Търпението ти ще бъде възнаградено“. Колкото повече чакам, толкова повече се изтощавам и накрая, когато тъй дълго чаканото нещо се случи, аз съм напълно безразлична и се чувствам даже нещастна.

„Успокой се!“, „Спокойно!“. Ще цитирам едно известно меме, в което се казва: „Никой, никога в историята на успокояването не се е успокоил, като са му казали да се успокои“. Мисля, че хората, които смело хвърлят фрази във въздуха от типа „Спокооооойно!“, всъщност искат да кажат: „Престани да крякаш, пречиш ми супер много, твоята истерия ме тревожи, излез навън!“. И това ще е правилното нещо да се каже, защото ще е истина. А не „Успокой се!“ – фраза, която натиска червеното копче на агресията десет пъти подред без спиране.

9. Някой да ми казва какво да правя и да ми се бърка в нещата. Може би се забелязва от горните точки, но ужасно много мразя да ми казват какво да правя. Особено, когато ми казват да правя тъпи, скучни или неприятни за мен неща или ми правят забележка, че не съм сложила шапка на детето на улицата. Трябва да призная, никога не съм се ядосвала, когато някой ми е казвал: „Изяж тези две кила суши и изпий тази бутилка вино!“. Не обичам да ми дават наклон, да ме тормозят и да ми противоречат. А когато идва от непознати хора на улицата, е просто смайващо.

10. Насилието над личността – безкрайно съм чувствителна на тема „насилие“. Не разбирам боя над деца. Никога няма да го разбера. Дали ми се е случвало да ударя детето си? За три деца – общо 5 пъти съм плясвала по дупето, но съм си давала сметка, че това се дължи на собствената ми безпомощност. Въведеш ли насилието, няма излизане. Детето помни и едно табу е нарушено. Щом е позволено да го бият, значи и то може да бие като порасне.
Насилието ражда насилие – вярвам в това. Всички тези мъже, които пребиват и изнасилват жените си у дома, са видели и изпитали сами насилието. Майките, които посягат на децата си, имат нужда от помощ.

От друга страна, личността е много важно нещо и трябва да можете да подготвите детето си да се защитава – от съученици, от насилници, от вас, ако трябва. Човек трябва да израсне с мисълта, че никой няма право да му посяга и той няма право на никого да посяга, а ако попадне в такава ситуация, е съвсем редно да се защити.

P.S. Елисавета твърди, че трудно е стигнала до цели десет точки. И че не ѝ е присъщо да мрази. Просто е невротичка. Но тъй като „по делата ще ги познаете“, отидете на „Оле Мале“  , за да научите малко повече за каузата на Елисавета и Красимира.