Познавам го почти от времето, когато с останалите момчета от PIF донесоха първото си видео в телевизия ММ. Звучаха различно от естрадата и много по-близо до това, което истински харесвахме. Бяха от онова смело, романтично поколение групи, които поставиха началото на нова вълна в българската музика. Във времето написаха още много песни, издадоха албуми, спечелиха награди, свиреха из всички клубове в страната, сменяха състава си, имаха и силни и слаби моменти, но той като че ли никога не спря да вярва в призванието си и не се отказа от идеята, че музиката прави светът по-красив. Когато миналата година чух „Огън“ за първи път, си помислих, че дори тези почти 20 години от „Приказка“ не са го променили – той винаги ще бъде онова мечтателно момче, което е тук, за да разказва приказки.

Димо Стоянов в Интервюто.

Когато пуснахте „Приказка“ си бил на нещо като 20 години. Кога стана самостоятелен, всъщност, кога заживя сам?

Заживях сам на 16 години. Преместих се да живея при баба ми на тавана. Там репетирахме, там живеех. О, да, тогава и работех. Бях нощен пазач на един паркинг (смее се).

Стига бе! Винаги съм се чудела какво правят тези хора през нощта?

Моите приятели всяка вечер бяха при мен, за да не съм сам. Купон зверски. Спим по колите. Тогава беше мутренското време и си спомням как едни руски мутри докараха четири джипа и ме накараха да пренаредя колите на паркинга, за да скрием така техните, че да не могат да им ги откраднат.

Кога започна с музиката?

Цял живот съм бил на сцена, още като дете започнах в „Щурче“. Имам чувството, че дори от по-рано съм там, сигурно нашите са ме заченали там – те също са били част от трупата (смее се).

Тоест ти нямаше избор дали да се включиш в нея, или не?

Аз се занимавах с атлетика и бях наистина добър. Един ден баща ми ме попита дали искам да дойда в “Щурче”, но ако искам, ще трябва да мина изпит, който е нещо като този във ВИТИЗ. И аз казах: “Ок”. Взех си изпита и ме приеха. И трябваше да избирам между атлетиката и театъра. И си спомням до ден днешен как треньорката по атлетика дойде вкъщи, аз стоя в хола, тя е с нашите в кухнята и говорят. Тя каза, че имам голям потенциал, но за да го реализирам, трябва да избера между двете. И нашите й отговориха, че този избор трябва да го направя аз. И аз го направих. Избрах театъра. Не зная дали е било правилно.

Така или иначе в един момент си изкарвал много време в „Щурче“.

Да, след училище отивах направо там, защото освен всичко, беше  и адски забавно. Знаех, че там ще са Мариус (Куркински), Пепо (Антонов), Цецо (Павлов), Мара (Сапунджиева). Аз съм малко по-малък от тях (тогава това имаше значение), а те бяха и са ужасно смешни. По-късно започнахме да правим смешките заедно.

Музиката тогава ли се появи?

По това време някъде. В „Щурче“ започнаха да се подхвърлят записи на “Мерилиън”, на Фил Колинс, на други музиканти и ние се зарибихме. Още повече, че всички пеехме.

Тогава ли срещна Иван (Велков), с когото по-късно направихте PIF?

Знаеш ли, много е смешно и странно. “Щурче” се подвизаваше в Дома на транспортните работници. Там имаше и балет, и народни танци. После се оказа, че докато аз съм ходил на театър, Иван е ходел на народни танци. Но се срещнахме на друго място. И той вече беше зарибен от музиката. Започнахме да репетираме на тавана.

Тогава беше друго, трябваше наистина да имаш интерес…

О, да. Тогава Resemblence. Баща ми го бях впрегнал с един шрайбпроектор и той сменяше различни картини, докато свирехме на живо. Всички музиканти седяха на столчета, само певецът стоеше прав вдясно, винаги с моряшка фланелка и четеше стихове на Даниел Хармс между песните.

Това спокойно можеш да си го вземеш сега и да го правиш отново.

Хахаха, да. Но тогава нямаше клубове и за да направиш концерт, трябваше да наемеш зала. А за да напълниш залата, трябваше да си направиш афиш, сам. И се сещам, отиваме в печатницата и поръчваме 500 афиша. Тогава нямаше компютърен дизайн, нямаше латиница (а ние се казваме Resemblence, припомням), има два шрифта, между които да избираш и никакви варианти да направиш нещо различно. Та, избирам черни букви на жълт фон. Чудно! Разлепяме 500 афиша из Варна и идват 500 души на концерта. Но тогава младите наистина имаха потребност да видят и слушат нещо различно, нещо ново. Страшен фурор беше, големи концерти! За нас беше много вълнуващо, от 10 сутринта в деня на концерта бяхме в залата, за да правим саундчек. В един момент станахме толкова популярни, че си спомням, че имахме концерт във ФК във Варна. И една дама, която се грижеше за това, точно преди концерта влиза и казва: „Имаме проблем. Отвън има два пъти повече хора, отколкото залата може да побере. Предлагам да направите два концерта един след друг“. Така и направихме (смее се). А в същото време Дони и Момчил също имаха концерт във Варна. Представи си!

Какви песни пеехте тогава?

На английски, но наши песни. Оттогава ни е „Невидимо дете“.

Точна за тази песен си мислех скоро – не е ли малко дарк за толкова млади хора, почти деца? И изобщо днешните млади хора имат ли такива дарк мисли?

Сега усещам нещо друго – че е модерно да си интелигентен, да знаеш всичко. Ти нямаш опция, защото технологията го изисква. И това ми харесва. В ДНК-то на днешните деца е програмирано да са по-развити.

А ти беше ли революционер на 18?

Знаеш ли, тогава не ме дразнеха толкова неща. Като че ли нямаше бунт в мен.

А може би си канализирал революцията си във всичко, което си правел на сцената. Открил си много млад това, което ще правиш и обичаш цял живот.  

Възможно е. Целият ми живот беше това. Като завърших ВИТИЗ си дадох сметка с какво разполагам като багаж – до този момент цял живот съм бил в театър, имам група, имам завършен НАТФИЗ. И си казах, че в този момент имам всичко, за да се занимавам точно с това, което искам. И това правя и досега.

Това те е изхранвало винаги? Не се налагало да правиш нещо съвсем друго – да си барман, например?

Не. В момента пиша музика за театрални детски постановки в България. 90% от музиката в детските постановки в момента е моя. Работя с моя съученичка от ВИТИЗ – Мария Банова, тя завърши “Режисура“, а аз – „Кукли“. А на мен тези спектакли, детските, са ми най-много на сърце.

Кога си се отказвал? Кога си бил в депресия? Кога си искал да си тръгнеш от групата?

Имало е такива моменти, в които съм си мислел, че „те не ме разбират“, като „те“ са групата.

Май това се случва и в най-големите банди.

Да, защото във всяка една група има един двигател и като лидерите станат двама, е малко тегаво. Слава богу, ние го израснахме това. Всеки си знае позицията. Аз знам, че мога да се оправя и сам, но пък човекът, който е до мен и ме разбира веднага и на сцената, е Иван. Той очаква от мен аз да бълвам идеи, а аз го провокирам по някакъв начин да прави неща. Имахме момент, в който търсехме истината…

Истината за какво?

Какъв е смисълът на това, което правим. Стигнахме дотам да изчетем трите основни книги – Библията, Корана и будистките книги по този въпрос. Имахме период, в който се карахме с цитати от тях (смее се). Без да сме набожни, вярваме във Вселената, в енергията, която ни движи.

И открихте ли истината?

Да – да правиш това, което ти се отдава. С любов. И най-важното – да не взимаш за себе си. Трябва да се внимава много – дава ти се, за да даваш.

А как беше в бедните, най-отчайващите моменти за поп музиката? След онзи бум в началото на 2000-та година, имаше голям спад. Тогава имаше ли моменти на отчаяние, желание да се откажеш?

Не, никога. Но знаеш ли, миналата година в Деня на будителите получих поздравления от няколко души, които казаха, че аз съм техният будител. С музиката си, с текстовете. Отначало ми стана смешно, но после реших, че трябва да го приема и то с отговорност. Това можем, това правим и има хора, които държат на това. И ни следват. Заради техните си любими песни, не заради „Колело“.

Защо така с лошо за „Колело“?

Аз съм много благодарен, че ни се даде тази песен да я дадем. С нея гръмнахме. И тя, заедно с „Приказка” си останаха емблемите на PIF. Но хората, които наистина харесват групата, си имат други любими песни.

На колко години е PIF?

От 98-ма сме – съвсем скоро ще направим 20.

Мислил ли си, че група PIF ще я има толкова време?

Аз никога не съм мислил дългосрочно, едва напоследък започнах повече да планирам. Никога не съм пресмятал, не съм бил бизнесмен…

Съжаляваш ли за това, че не си добър в това? Все пак си в шоубизнеса…

Такъв са ме направили. Започнеш ли да съжаляваш за нещо, което не си, почваш да се чувстваш некомфортно вътре в себе си и това ти вреди. Човек трябва да се чувства добре там, където е. Но това го казвам от опит.

Кога си бил най-щастлив на сцена? Кога си имал дуенде?

Опитваме се да е винаги и това е силно свързано със звука, който правим. Само тогава можем да дадем на хората това, което ни е в главата. Тогава се получава това дуенде.

Пречил ли ви е някога попфолкът? „Крал“ ли ви е публиката?

Не, никога. Тези, които слушат чалга, имат потребност от тази музика. Такива са си. Но има други, с друга потребност и аз се обръщам към тях. Това с попфолка беше нужда, ниша, която трябваше да се запълни и Митко Пайнера го направи чудесно.

Има ли сега готини рок банди?

Има, по клубовете са. И са супер яки. Не си ги чувала.

Страх ли те е от възрастта? Че сега не сте „млада“ рок банда?

За килограмите ли говориш (смее се)? Дразня се единствено, че сега трябва да се напъвам да отслабвам.

Освен килограмите, какво е различното между теб днес и теб преди 20 години?

Тогава бях врящ и кипящ. Най-хубавото е, че още съм врящ, но вече зная как да поставя капака, така че да не кипя.

Последно – с какво ще е различен концертът ви на 8 декември?

Това ще е един нормален концерт, каквито бандите по света правят. С голям екран, върху който ще вървят импресии, свързани с песните ни.

Може да слушате (вече и гледате) концертът на PIF – „ДУМИ“ на 8 декември в клуб Mixtape 5.

ДИМО отговаря на Въпросите на ПРУСТ

Основна черта на характера ми?

Оптимист, винаги търся първо защо нещо би било хубаво.

Качеството, което желая да видя у един мъж?

Джентълмен!!!

Качеството, което предпочитам у една жена?

Просто да бъде Жена!

Качеството, което най-много ценя у приятелите си?

Всеотдайни,честни. Много честни. И не на последно място, имат прекрасно чувство за хумор и самоирония.

Главният ми недостатък? 

Прекалено доверчив и нямам бизнес нюх.

Любимо занимание?

Да разучавам непознати и екзотични музикални инструменти.

Мечтата ми за щастие?

Любимите и близките ми хора да са до мен и да са здрави и щастливи.

Какво би било най-голямото ми нещастие? 

Обратното на предишния отговор.

Какво бих искал да бъда? 

Добър, дори в случаите, когато се налага да съм лош.

В коя страна бих желал да живея? 

В моята родна. Доста съм обикалял (естествено, искам още и още). Не оценяваме какво имаме!!!

Предпочитан от мен цвят?

Черно.

Любимо цвете? 

Приятно миризливото. В САКСИЯ !!!

Предпочитана птица?

Свободната.

Любими автори в проза?

Радичков, Чехов, Достоевски.

Любими поети? 

Пеньо Пенев, Едгард Алан По.

Любими герои от романи? 

Абсурд ! Никога няма да си спомня името на някой.

Любими героини от романи? 

Същата работа.

Предпочитани композитори?

Дворжак.

Любими художници? 

Тези, които не рисуват цапаници. Не съм разбирач. Просто потребител съм.

Моите герои в реалния живот? 

Тези, дали живота си, за да живеят други!!!

Моите героини от историята?

„Кралица Елизабет“ е изключително трудна професия. Възхищавам и се.

Любими имена?

Старобългарските.

Какво мразя повече от всичко останало? 

Мързела, скатаването, безхаберието.

Исторически характер, когото презирам най-силно? 

Със сигурност не е Хитлер. Но Чърчил си е заслужил неприязънта ми.

Военно действие, от което най-силно се възхищавам? 

Миротворното.

Реформата, която ценя най-много?

Преобразяване на самосъзнанието в чувство на отговорност към всички. И принизяването на егото до ниво нулево (доколкото е възможно) 

Природната дарба, която бих искал да притежавам?

Да рисувам. Да имам бизнес усещане. 

Как бих искал да умра?

Бързо. Просто  бързо.

Сегашното състояние на духа ми?

Лошинко ми е от снощи. Бях си извисил духа алкохолно, но днес е изключително грубо принизен. 

Грешки, които най-лесно бих простил? 

Умишлените, защото неумишлените са простени от само себе си.

Мото?

Нямам, разбира се.