Звучи забавно в училище. Но какво правиш в останалото време? 3000 души са доста за село, но не го правят град или културен център. Скучно ли ти е?

Много. Въпреки че съм човек, който обича да остава сам, чак толкова не съм очаквал. В момента, в който ни зарови снегът, времето спря. Единственото ми забавление там е когато съм в час. Аз съм до обяд на училище, но често оставам и след това в занималнята, защото зная, че вкъщи няма какво да правя, не ми се прибира. Не се тормозя, всичко си има цена.

Липсата на социален живот може ли да те накара да се откажеш от преподаването?

Не може да ме накара да се откажа, но може да ме накара да се замисля относно социалния живот на селото. Един от големите проекти, който искам да осъществя и който вече споделих с децата, е свързан със сградата до училището. Един ден в час по музика ги попитах как се забавляват и те измънкаха: „Ходим на кафета…“ . Тогава се замислих, че до училището има една сграда, буквално залепена до него, част от читалището, на която стои гръмкия надпис: „Първото селско кино в България, отворило врати“. Има плакати на Невена Коканова… Страхотно! Оказа се, че залата се ползва 3-4 пъти годишно и има нужда от освежаване, но е напълно използваема. И ми хрумна, че може отново да стане киносалон. Ако намерим малко пари, ако включим и децата да помагат в чистенето и мазането, за да не го получат наготово, ако успеем да я освежим и намерим сравнително добър проектор, ако се свържем със София Филм Фест или големите разпространители на филми, може да го възродим това кино. Самата зала става и за концерти, театър. Да се върне поне малко социалният живот там. Пък изкуството винаги те кара да мечтаеш.

Как те наричат учениците?

„Господине“. А по-малките, които току що са слезли от махалата, ме наричат “чичи“. Вървя си по коридорите на училището, чувам зад мен стъпчици, някаква малка ръчичка ме дърпа за ръкава и чувам: „Чичи, ко праиш?“ И това ми е напълно достатъчно. И отговаря на въпроса ти: „Защо?“

Още за дейността на Янко и на  „Заедно в час“ може да научите тук.