А децата? Как реагираха, когато те видяха?

Мога да ти кажа в реплики как реагираха. За първи път ме видяха на 15-ти септември. Не бяха стресирани, те са отворени деца, но бяха любопитни. Аз преподавам на около 320 ученика и не зная как, но първите няколко седмици се наложи да отговоря около 1000 пъти на въпроса: „Господине, тая коса истинска ли е?”. На ден по 120 пъти сигурно съм отговарял. След като това мина, вторият етап беше: „Господине, мога ли да Ви пипна косата?”. Страшно бързо съборихме стената между нас, обяснил съм им всичко за косата си (смее се), показвал съм им филми как се прави, как се поддържа, откъде идва тази култура. В час по музика направих презентация за раста културата, пуснах им видеа как живеят тези хора, какви са къщите им и после веднага се появи въпрос от по-големите: „Тези как се топлят през зимата?“. Тогава удари моят час (смее се) и им казвам: „Ето, затова е нужна географията – за да знаете, че там, където живеят те, никога не е толкова студено, за да трябва да се топлят.

Доста практично насочени въпроси задават твоите ученици.

Предимно. За съжаление, по пирамидата на Маслоу много трудно вървят нагоре. Но имаме успехи за тези няколко месеца.

Шумно ли е в часовете ти?

Шумно е, но има напредък. Когато влязох за първи път в  час, беше ужас някакъв. Викат, удрят неща по чиновете, пукат балони, катерят се по прозорците, по чиновете… Ад!

Не размисли ли тогава дали да не си събереш нещата и обратно към туризма?

Не, такова размисляне не се случи в нито един момент. Започнах като начало да мисля стратегия как да привлека вниманието им. Отне ми 2-3 месеца, за да постигна не перфектна, но доста по-добра учебна среда. Има един от класовете, в който каквото и да правя, първите 5-10 минути са изгубени – просто си ги искат тях и им ги давам. Те са деца и явно им е нужно това кратко продължение на междучасието.

Как се преподава география на деца, които рядко са излизали дори от селото си?

Не е лесно. Голяма част от тях не са виждали дори Дунава, който е на 10 км от тях. А аз трябва да им преподавам света. Имам едно дете от пети клас, с което сме във вечен спор и то от географско естество. Един ден, не зная какъв беше урокът, но във връзка с него ги попитах колко от тях са ходили на море. Учудващо много вдигнаха ръка. И затова започнах да ги питам къде са били. В един момент едно от тях казва: „Я съм ходил, господине, на море на Огоста“. Огоста е селската река. Приток на Дунав е, не е малка река, но не е море. Аз му казвам това, но то продължава: „Не е река, ходил съм на море, на Огоста.“ И до ден днешен не мога да го убедя в обратното, въпреки че им пусках видеа с морета, снимки на морето… Той си държи на своето. Много е трудно, когато изкараш картата на света или на Европа, да обясниш на дете, което не е пътувало никога, че кафявото петно е планина, която е висока 7000 метра или тази тънка синя линия е река, дълга 6 000 км и широка 80 км. Трудно си го представят.

Как ги мотивираш изобщо?

Опитвам се да грабна интереса им с неща, които ги вълнуват лично. Има например едно дете, което супер много се интересува от коне. Толкова много, че сега, когато падна снега, един ден отивам до магазина и на улицата, под дебелия сняг намирам намачкана рисунка на кон и знам на кого е. От 3000 души село съм сигурен, че е негова. Така и се оказа. Та той, на когото по принцип в клас не му се занимава с нищо, само коне са му в главата, когато дойде урока за саваната в Африка, много се амбицира да направи проект за зебрите – как живеят, с какво се хранят… През тези интереси се опитвам да ги спечеля за знанията. Когато учехме за Бразилия, основен акцент беше футболът и танците, защото много от момчетата се интересуват от футбол, а момичетата – от танци. Опитвам се да направя предмета близък до тях.

Сигурно е ужасно трудно. Предполагам, че повечето деца там са от ромски семейства.

Да, статистиката сочи, че над 80 процента са от ромския етнос. Страхотни, супер артистични деца. Но не им се учи и дори не разбират защо трябва го учат това. Понякога, отваряйки учебника, и аз не мога да разбера защо трябва да го учат, не виждам причина дори за пред тях. Дори самият аз, в любимия ми предмет, не мога да им кажа това къде ще им е полезно в живота. Доста остаряла система, а и учебниците… „География и икономика“ се нарича сега, но по-добре е да се прекръсти на „Пътешествия и приключения“ и да се занимаваме с туризъм, с пътувания и изобщо с неща, които вълнуват хората в 21-ви век.

Какво най-много те притеснява при работата с децата?

Най-много ме притеснява работата с родителите. Не искам да кажа нула, но много нисък процент от тях са ангажирани с образованието на децата си. Правили сме не една и две родителски срещи, а аз познавам не повече от десет родители. Много е тежко положението там. Колегите дори правят родителските срещи в махалата – пак не идват. Няма голям успех, няма заинтересованост.

Не разбират ли, че когато децата им учат, имат по-голям шанс от тях да си намерят работа и да живеят по-добър живот един ден? Просто е.

На родителите по-трудно мога да им обясня това по простата причина, че както ти казах, аз не ги виждам. На децата се опитвам да им го покажа чрез ролеви модели. Каня мои приятели, други успели хора в клас, за да им покажа, че всичко е възможно, стига да учиш, да имаш цел, да искаш нещо. Знаеш ли, в първите дни пуснах една анкета: „Как си се представяш след 10 години?“. Отначало повечето деца не разбраха въпроса. Говоря за деца от 5-ти до 8-ми клас. За съжаление, дори на тази възраст има голяма неграмотност, като не говоря за функционална неграмотност, а за четене, писане и смятане.

Как са стигнали до 8-ми клас ако не могат да четат?

Историята мълчи по този въпрос. Но чрез тестове стигнахме до извода, че някои от тях са с 3-4 години по-назад от развитието си в училище в сравнение с техните връстници от големите градове, например.

Те в един момент не могат да продължат нагоре. Ако не можеш да четеш и пишеш в осми клас, за каква география или химия, или каквото и да е може да става въпрос?!

Да, в един момент спират. Та, на тази анкета, след като разбраха въпроса, голяма част от тях отговориха, че след 10 години се виждат като овчари или „нещо на пазара“. Имаше и по-амбициозни, които се видяха като „ветеринарен доктор“ или „адвокат“, но дори на тях е много трудно да обясниш, че за това трябва да се положат усилия. Не са свикнали да полагат усилия, това е.

Това пак е от средата, от личния пример в семейството.

Да, чакат наготово да се случат нещата, защото така е в тях. Затова опитвам да каня и хора от ромски произход, които са постигнали нещо, учили са, работят, за да може тези деца да нямат „оправдание“, че нямат избор; за да видят, че имат шанс. Това ги кара да се замислят, че всичко зависи от тях. Казвам им го всеки ден. Това е моето послание: „Няма невъзможни неща и всичко зависи от вас. „

На какви хора се възхищават? Кои са техните кумири?

Това беше един от въпросите на анкетата. Масово се възхищават на поп-фолк икони и футболисти.

И за двете неща също се иска усилие.

Така е. И то зависи само от тях, не от родителите им дори. От родителите им зависи да са добре нахранени и облечени, което също понякога не се случва.

Да, четох през есента за твоята инициатива – набираше дрехи и обувки за децата.

Беше покъртително. Представи си ноември, беше много студено. Навън сутрин беше минус 5 градуса, аз съм се облякъл, дори шапка съм сложил, отивам на училище и виждам едно дето по тениска и с джапанки. Така идва на училище. Това не го прави нещастно, студено му е, но това за него си е част от нещата. Но в един момент точно заради това, че нямат дрехи, дори родителите не ги пускат на училище. С месеци. Не може с джапанки в снега. Така е. Тогава направих тази инициатива с помощта на платформата Time Heroеs. Не можеш да си представиш колко неща събрахме за две седмици! Страхотни хора се включиха, много се впечатлих! Сега няма дете, което да не е облечено и обуто. Имаше и много чисто нови дрехи. Складът, където събрахме дрехите (в него има още), го наричаха „Мола“. Зарадваха се, но пак малко наготово им дойде. Всъщност част от родителите, за които ти говорех, че съм срещнал, видях именно там – като дойдоха за дрехите на децата. Сега за лятото и пролетта имам нова инициатива – искам да направим библиотека в училището.

Няма ли? Едно време всяко училище имаше библиотека…

Имало е. Отвориха ми я. Тя е едновременно ресурсен кабинет и библиотека. Трябваше ми само три книги да отворя, за да разбера, че тази библиотека не е това, което трябва да бъде. Издания преди 80-та година, които дори нямат общо с учебния материал. Прашни книги, стари… Дори да съм мотивирано дете, не бих влязъл в тази библиотека. Представям си я с компютри, интернет, съответната литература, която да се обновява постоянно. И смятам, че не е непостижимо, ако направим по-широка кампания.

То е хубаво това с библиотеката, но нали не могат да четат? Всъщност как се справяш с неграмотността? Не е ли като стена, срещу която се изправяш?

Да се изправиш пред неграмотността наистина е страшно. Нека пак се върна към тази анкета от първите дни. В пети или седми клас беше, няма значение, едно дете получава листчето и си вдига ръката. Аз се обръщам с усмивка към него, за да чуя следното: „Господине, Вие ако ми кажете буквите, я ше го нАпиша“. Ето тогава се почувствах безсилен. Това е 13-14-годишно дете. Факт, трудно е. Карам ги да пишат, но те са свикнали да преписват, което не развива грамотността. Опитвам се да включвам децата, които не могат да четат и пишат, в екипна работа с по-развити деца. Опитвах няколко пъти да вкарвам помощен учител (мои приятели идваха и ми помагаха). Ние от „Заедно в час“ накрая на всеки час измерваме чрез едни изходни билети какво е, да речем, наученото в час. За пет минути децата отговарят на въпроси в тези анкети върху взетия материал. И ако обикновено резултатът при някои деца е бил от 0 до 20 процента, след намесата на помощния учител скача до 40. И то само за един час. За съжаление, за помощни учители трябва финансиране. Но и това ще стане един ден, сигурен съм.