На днешната дата (16 април) 1925 г. е извършен най-кървавият терористичен акт в нашата история – атентатът в катедралата „Света Неделя“ в София. В т. нар. "кървав четвъртък" са убити над 150 души, ранените са повече от 500. По-късно от раните си умират още хора и броят на жертвите надхвърля 200. Сред тях е част от елита на нацията – военни, политици, общественици, но и много невинни жени и деца.
От „Света Неделя“ започва и пътуването на бае Славе – героят от романа на Милен Русков „Чамкория“.
Интервюто и Audi в компанията на режисьора Явор Гърдев тръгват по пътя му, не само, за да изминат километрите от София до Боровец, но и да се пореят заедно с рошавите мисли на един измислен, но много пълнокръвен образ, да се върнат почти век назад, за да си представят, и доизмислят онази действителност, толкова далечна и в същото време все още силно пулсираща в нас.
На 19-ти октомври 1928 година, една седмица преди Димитровден, Бае Славе тръгва за последен път в живота си към Чамкория. А пък църквата зад теб, “Света Неделя”, тогава е била по-известна като „Свети Kрал“, защото тук се пазят костите на Стефан Урош II Милутин Неманич– един велик сръбски крал от края на 13-ти и началото на 14-ти век. През 15-ти век мощите му са пренесени в София, а по-късно в точно тази църква. Тук в нея се случва и знаменития атентат на 16-ти април 1925-та година, в който комунистите се опитват да избият тогавашното правителство и да обезглавят държавата. Това е най-големият атентат в българската история. Ето оттук потегля омнибусът на Бае Славе, стоянката му е била тук, оттук започва неговият път, оттук ще тръгнем и ние.
Да, тогава оттук са минавали и повечето трамваи, въртели са около църквата. Тук на ъгъла със „Съборна“ е била т.нар. бензиноколонка, която тогава още не е била и съвсем бензиноколонка, а просто барака, пълна с туби бензин, около която съвсем спокойно са си пафкали софийските шофьори. Тук в романа си Милен Русков се позовава на Димо Казасов, който пък от своя страна пише за друга такава бензиноколонка – на “Раковска” над Писателското кафене. Имало е и трета, която става причина за пожар. И тя се споменава в романа – намирала се е между “Лъвов мост” и Централна гара. Докато омнибусът минава по „Съборна“, Мици и Греци възбудено си споделят, че на номер 6 има завършила във Франция коафьорка, умееща да прави много хубаво къдрене, включително на едри вълни. Бае Славе завива покрай ъгловата сграда “Империал”, продължава по улица „Леге“ (точно както и ние сега) и се устремява към площад “Александър”. Днес трасето е малко по-различно от тогавашното. Сега минаваме направо пред Националната галерия, докато тогава е трябвало да се пообиколи покрай западната порта на Двореца, Градската градина и покрай източната порта от другата страна да се излезе на “Царя”, където ние се озовахме доста по-бързо.
До 12 км в час в града и до 25 км/ч на извънградско. Доста сериозно ограничение, против което Бае Славе сериозно роптае, но с което му се налага да се съобразява поне в града. На “Царя” омнибусът се натъква на демонстрация в защита на детето и докато се промуши до паметника на “Цар Освободител”, се случват няколко тарикатски разправии с полицаи и агенти на “Обществена безопасност”, в които Бае Славе активно се прави на тъпанар, само и само да не му се наложи да пообиколи малко и да се отклони от планирания маршрут. На него, както и на повечето в омнибуса, не им се чака и си цепят през затворената улица. Единствено педантичният интелигент инж. Цветков – персонаж, който ни се наложи да избегнем в спектакъла, но който много харесвам в книгата – прави плах опит да прояви законопослушание, но традиционната агитка на пасажерско недоволство от лошото положение на нещата по принцип, го заглушава с неизменното си във времето мнозинство.
Да, това е чудесно изведено в книгата.
Манталитетно българинът не се е променил много, да не кажа въобще. Не че не сме си го знаели, но така добре изведено в книга, започва да звучи почти като новина. Ефектът е потресаващ, защото човек обикновено си мисли, че живеейки в най-нови времена, едва ли не има и привилегията да знае най-много. Жестока заблуда!
Всъщност повтаря като грамофонна плоча все същото, ежедневно настъпва същата кирка по същия начин и се самоласкае, че се е поучил от историческия опит и превъзхожда интелектуално хората от миналите епохи. Вятър работа! Колелото на историята се върти все така еднообразно, все така мачка кокали и все така стига до под кривата круша на някоя кървава война за справедливост. Докато си качен на колелото, това ти изглежда като прогрес, но след някоя и друга година забелязваш, че пейзажът странно започва да напомня нещо видяно; събитията замирисват на нещо случило се; нещо, за което си чел и чувал и ти светва, че участваш в кръгово движение с все повече нови и все така наивни участници, какъвто доскоро си бил и самият ти. Повтаряемостта на историята не е нова идея, но като я изпиташ на собствен гръб, се оказва зашеметяващо и смазващо прозрение. Питай Бае Славе! Издебни го в момента, когато вижда летящата чанта.
Просто доста по-бързо се е стигало от центъра до покрайнините. Прекосяваш една-единствена улица – тогава “Фердинанд”, днес булевард “Левски” и хоп – вече си в “пустошта”. Според Бае Славе тази улица дели луксозната от нелуксозната част на града. Ето, след като преминаваме покрай къщата на Яблански все още откъм луксозната страна, се насочваме към Университета, който за Бае Славе си е бил почти извън града, а днес е точно в центъра му. Отдясно и навътре са били ботаническата и зоологическата градини. Бае Славе отива в последната, за да провери достоен ли е наистина пингвинът да бъде негово любимо животно, както си е наумил след подробен размисъл. Остава удовлетворен от предварителния си избор, а пък вижда и много други животни, достойни да се заплеснеш по причудливостта им.
Момент, минаваме покрай Ариана! Чакай, че започна да ми олеква на сърцето, ако и да не е слънчево и да няма пукнат човек да пие бира в ресторанта на езерото…
За колкото му се е струвало на Милен, че трябва, докато успее съзнанието на Бае Славе да преброди, опипа и изчерпи всички теми, истории и случки, които желае. Времесъзнанието на Бае Славе има повече общо с характера на терена, по който се пътува, отколкото с реалната дистанция, която със спиранията вероятно се е вземала за между три и четири часа, в зависимост от дължината на почивките. То си е било нещо като излет с открита кола, а и ритъмът на живот не е бил толкова синкопиран и истеричен, дори когато са бързали.
Да, ние си правим илюзии, че прогресът ни променя. А това не е точно така. Оставаме си много силно привързани. Дори не бих казал “привързани”, защото това би зависело от нашия избор, а по-скоро завързани за модели на поведение, които възпроизвеждаме не докрай съзнателно.