Явор Гърдев, когото не го е страх

Един разговор за Хайнер Мюлер, за истините и мненията, за пробите и грешките, за добрата и лошата драматургия, за егото и за изкуството.

4 май ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 16'

Явор Гърдев, когото не го е страх

4 май ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Явор Гърдев е от онези толкова добри в работата си хора, че ти се приисква освен тяхната, да свършат и твоята работа. Или поне тази на двама-трима министри, че и без това на тях им върви тегаво. Мисля, че е способен да отметне няколко бюджета, без това да наруши особено собствената му програма. Разказва ми за най-новото си предизвикателство „Квартет – опасни връзки след края на света“ (по текст на Хайнер Мюлер) и разбирам още нещо за него – Явор не го е страх. Да ескпериментира. Да се проваля. Да е на ръба. 

Явор Гърдев – дни преди премиерата на „Квартет“ пред Интервюто. 

Трябва ли да си завършил класическа гимназия, за да разбереш текста на Хайнер Мюлер?

Не. Напълно достатъчно е душата ти да се е парила в мъките на обсебващата любов, надеждите за нейната дълготрайност и упованията за пребъдването й във вечността. Така че изискване за образователна степен няма. Опитът на сърцето стига. Текстът, естествено, има много смислови нива, но стъпиш ли на базата на чувствения си опит, ще разбереш всичко.

Имаш ли притеснения относно осъществяването на идеята „спектакъл – филм“?

Не, по-скоро имам смели надежди, че това е възможно и с екипа здраво сме се заели да го докажем.

Проектът практически ще бъде реализиран за два месеца, откога обаче е идеята за него?

Откакто преди много години в училище за първи път чух понятието “синкретично изкуство”. Оттогава имам необяснимата страст да смесвам изкуствата, за да компенсирам недостатъците им. А в конкретния случай, преди няколко години ми се наложи обстойно да проуча основните принципи на технологията motion capture във връзка с един кинопорект, който развивах в чужбина. Моментната пазарна конюнктура тогава не позволи филмовия проект да се реализира, но пък ми остана желанието да използвам този похват в жив спектакъл. Идеята за буквално удвояване на реалността пред очите на публиката намери чудесната си драматургична база в текста на Мюлер по “Опасни връзки”, който предполага “удвояване” на персонажите. Остана задачата да намеря точното място за проект с такъв обем (зала 1 на НДК), най-подходящите актьори за такъв тип акция, творческия екип, готов на тежкото предизвикателство и ентусиазираните технолози, които да ми помогнат да го осъществим.

Защо смяташ, че Снежина Петрова и Захари Бахаров са най-подходящите актьори?

Защото Снежина и Захари разполагат с интелект, който им дава възможността да извеждат точен смисъл от полисемантичен текст; с талант, който им позволява да провеждат конкретно драматично действие с такъв текст; магнетизъм, който по ирационални причини да ни кара да ги наблюдаваме докато извършват горните неща; харизма, която приятно да ни замайва и лекота, поради която да сме убедени, че всичко това им се отдава сякаш без усилие… Накратко, имат необходимата сила на присъствие.

Не ли рисково да поставяш точно този текст на Мюлер?

Даже свръхрисково. Но аз обичам да работя в зоната на радикалните противоположности. Настроен съм диалектически. В случая висок драматургичен образец на културата на късната модерност синтезирам с радикален поп-културен сценично-екранен изказ от дигиталната ера. Тези на пръв поглед несводими феномени от различни културни пластове ми се иска да зазвучат единно и хармонично.

Противоположностите, при среща една с друга, и след една известна борба помежду си, могат да произведат интересните феномени. Стремя се към амалгама от висока драма и рок-концерт, в която актьорите да са едновременно жреци на възвишеното и харизматични фронтмени.

Това изисква качества от различен тип, които рядко се съчетават в едни и същи хора – вътрешна и външна пластичност, физическо обаяние, реално самочувствие, увереност, стабилност на превъплъщението, глас. Да играеш едновременно като за театър в огромно пространство и като за камера в близък план, което се случва често при нас, е много трудна работа, дори за много талантливи актьори.

Нали не си казал всичко това на актьорите? Не ги плашиш предварително?

Страхът, ако не е в панически дози, повдига нивото на мотивацията. Освен това, както се досещаш, точно тези актьори не са от най-плашливите. Ако бяха, нямаше да са това, което са. На тях, струва ми се, им е необходимо предизвикателство. Те са по-скоро от типа на покорителите. А предизвикателства не липсват и пред режисьора.

Когато идеите ти се сблъскат с реалностите, винаги преживяваш шок, който много зависи как ще използваш. Реалността ти показва, че нещата, които си мислел, не са и не могат да бъдат точно такива, каквито си искал. Тогава започва истински творческата работа на режисьора.

Тя се ражда от сблъсъка на идеите с ограниченията на реалността.

Предполагам, че това понякога е приятно?

Преди години го преживявах като трагедия. Сега – като възможност. Второто е по-продуктивно и те свързва със света по-ефективно. В това поле се случва режисурата. В опита да направиш синтез от собствените си идеи и наличностите. Режисурата е изкуството да съчетаваш сънищата с реалността.

А провал в изкуството какво е?

За мен провалът се случва, когато те прояжда усещането за безсмислие на усилието. Има неща, които се оказват много успешни, а вътрешно ги чувстваш като провал. Има неща, които не са особено котируеми сред публиката, а пък ги усещаш като свое важно вътрешно завоевание в зоната на смисъла.

Минавал ли си през разни типове провали?

През множество. Дори такива, които само смятам за провали, а повечето хора – за успехи. Както и обратното.  В много случаи намирам, че нещата, за които съм критикуван, са много по-малки от тези, които сам намирам за проблематични. И се чудя: „Как пък циклят по тези дреболии, а не виждат по-важните недостатъци?” Вътрешно си ги обсъждам тези неща. В изкуството винаги е така. Всъщност, във всяка сфера е така.

Живеем в епоха на изключително уважение към „мнението“, с което насърчаваме хора, неспособни да изработят собствено мнение към това да повтарят чуждо такова като свое. Тъжна картина.

Едно време в метафизическите епохи, от гръцката класическа философия насам, на понятийно ниво „мнението“ се смята за нещото, което е противоположно на „истината“. Нашата епоха пък идолизира мнението и го превърна в оръжие за себеутвърждаване – властово, социално, медийно. Чрез изработването и пласиране на „мнение“ се осъществяват всякакъв вид автостимулации, които много често нямат нищо общо дори с предмета и темата, по които е изказано мнението, а само взимат повод, за да се занимават с други неща – най-често с егото на изказващия мнението.

За теб кое е по-ценно – мнението или истината?

Метафизическите начала на философията все още ме вълнуват, макар и да съм усвоил способността да съм силно критичен към тях. Човечеството се развива много буйно в сферата на технологиите и приложните открития, но в плана на хуманността, реално погледнато, доста бавно. В този аспект много от новите истини са само бележка под линия към древния опит на човечеството, тоест към добрите стари истини.

Много уважавам мненията на хората, но по-мила ми е истината.

И въпросът на Пилат какво е тя, както и целияj критически потенциал на релативизма никак не успяват да утолят жаждата ми за нея.

Не се ли предполага, че тези две развития вървят успоредно едно с друго?

Оказва се, че не. Интелектът, който се развива през логоса, тоест през словото и смисъла, демографски погледнато, изглежда по-скоро в упадък. Това обаче никак не бива да ни предубеждава, че масовата публика не е способна да влиза в досег с високи образци на културата. Това изобщо не е вярно. Ето в “Квартет” например, в силно поетична драматургическа форма е синтезиран вековен опит на взаимоотношенията между двата пола, който има универсална валидност, поради което е практически безразлично дали ще бъде разигран в салон преди Френската революция, или в противоатомен бункер след Третата световна война. Този опит остава валиден и напълно понятен, защото винаги се свързва с опита на собственото сърце.

Не е ли това личният опитът на самия автор да разбере жените? Той е женен три пъти, като една от съпругите му се е самоубила от любов или от ревност…

Писането за страстта няма как да не бъде основано на личния опит. Иначе би било безстрастно писане, а случаят с “Квартет” не е такъв. Това е текст за непреодолимия копнеж да се постигне единение отвъд ограниченията на плътта, да се изчерпи плътта, да се прескочи границата на плътта. В предговора към пиесата Хайнер Мюлер казва, че дори не е дочел докрай романа „Опасни връзки“. И наистина, той използва сюжета като трамплин, който само взема назаем, за да отскочи към зоната на опитите за еманципация от тялото, а не за да преразказва отново куртоазните взаимоотношения на френския либертинаж. Затова текстът е толкова труден за интерпретиране – защото няма завършена еднозначна логика. Поради това е труден и за изиграване. Вместо действие, построено чрез причинно-следствени връзки, Мюлер гради историята на постоянните противоречия на собствената личност в зоната на желанията. Личността в страстното любовното отношение губи своята стабилна идентичност и се разпада на низ от противоречиви импулси и желания, които я дестабилизират и разкъсват. Поради това двамата герои на Мюлер са много трудни за изиграване, понеже са функции на неконтролираните импулси на копнежа си, което на всичкото отгоре и много добре осъзнават. Свръхзадачата на присъствието им в представлението преминава през множество противоречиви малки задачи. Героите са сякаш осъдени на постоянен устрем към блаженството, което обаче трае само миг, след което се разпада и трябва да се търси отново. И те неуморно го търсят. С трагическа обреченост. Като тази на Сизиф, чийто камък винаги се търкулва обратно по склона.

От първото четене ли решаваш, че искаш да поставиш даден текст?

Да. Интуитивно. Ако има рационално колебание, значи не съм съвсем сигурен, че искам да го поставя. Понякога съм правил и текстове, към които не съм имал чак такова вътрешно влечение. За тях съм имал по-скоро рационално понятие или знание и усет, че си заслужава да бъдат направени. В общия случай притегателните неща са от такъв характер – поставят те в задача, която трябва да решаваш винаги отначало и не можеш да ползваш за нея уменията си, натрупани досега, защото задачата е винаги по-голяма от уменията ти. Този текст винаги ще се оказва по-голям от уменията на интерпретаторите си. Той е много мощен и трагически обречен опит да се прескочат границите на тялото.

Стигнахте ли до някакъв напредък?

Да.

Улесняваш ли публиката, прибавяйки мултимедия към свръхвисок текст?

Това улеснение е отправна точка.

Има драматургия, която не ти дава отправна точка и тогава твоите усилия, колкото и да са големи, не могат да стъпят на нищо. Такава драматургия, макар и често с висока интелектуална претенция, е лоша драматургия. Независимо какви дълбочини дискутира. Ако входът е отнет предварително, драматургията се самомистифицира и нейната дълбочина губи значимост. Нещо, което само мистифицира себе си, или трябва да е свръхинтелигентно, но да ми е дало отправна точка, на която да стъпя и да вляза, или пък остава напълно затворена система, в която не мога да проникна. Затова добрата драматургия не се състои само от дълбочините си,  а и от наличието на път и вход към тях. С добрата драматургия може да се общува.

“Квартет” е такава драматургия. В този смисъл визуализацията на сюжетното ниво на разказа е много важна, защото тя е отправна точка към по-дълбокото съдържание. Няма как да играеш същността на нещата директно. Ние сме хора в тела и няма как да прескочим собствената си плът, за да изиграем директно дълбоко кодираните съдържания. Винаги го правим през ограниченията на собствената си плът, за което е и текстът. Затова, метафорично казано, се разполагаме в Платоновата пещера, където прожектираме образи-отражения на нещата, докато играем стремежа си да видим самите неща. Разликата е, че този път в пещерата сме се събрали не само в качеството си на философи-театрали, а и на дигитално зависими геймъри, кибер-маниаци, и ентусиазираните технолози от Cinemotion и Worldwide FX. Така пещерата заприличва повече на футуристичен Ноев ковчег, в който обаче е някак уютно.

Определяш „добрата“ и „лошата“ драматургия за себе си. А как определяш „доброто“ и „лошото“ представление?

Не се и опитвам. Душата ми сама си знае. Обикновено онези представления, които ме изваждат от зоната ми на комфорт по начин, който бих оприличил на блаженство, определям като добри. Адмирирам, когато нещо може да ме извади от равновесие по запомнящ се начин. Може би, защото имам твърде много защити срещу неравновесното положение, но да – това е единственото, което ме вълнува.

Почиваш ли си някога, защото не ми приличаш на човек, който си почива?

Не. Аз съм финално разболян от работохолизъм. За мен почивката е форма на невроза. Като почивам, изпадам в невротични състояния, защото имам време да ровя из себе си. Хубаво е обектът на интерес да бъде изваждан навън от собствените ти граници. Авторефлексията е мъчително нещо и като пребиваваш постоянно в нея, тя не само те изтощава, но често те вкарва и в задънените улици на нарцистичната емоционалност. Хубаво е обектите на интереса да се изваждат извън собствената личност. Тогава невротичните изкушения на егото изветряват в полза на красотата на света. А изкуството е добър начин да проглеждаш за красотата на света.

Не служи ли то за утвърждаването на егото?

Не, всъщност служи за обратното. За разлика от почти цялото останало време, времето на за изкуство е време за преодоляване на егото.

Рок звезди ли са съвременните актьори?

Не всички, но някои са.

Както, между другото, и големите рок звезди са актьори. Ако си забелязала, ние не търсим музиканти, актьори или танцьори, които да слушаме и гледаме, а търсим присъствие.

Измежду всички хора на изкуството, търсим тъкмо онези, които “присъстват” и чието присъствие ни вълнува.

Тази „харизма“ може ли да дойде отвън?

Звездите в определени области не са току-така звезди. В тях има нещо, което ни кара да бъдем съпричастни към тях, независимо дали им симпатизираме или не. Това са интересни хора сами по себе си. Те са родени интересни. Или са направили себе си интересни чрез извънредно усилие, което обаче не е отчаяното усилие на самоутвърждаването и самодоказването, а даровитото усилие на постигане на красотата. В това отношение аз вярвам в харизмата на звездите, защото тя не просто дава демографски и пазарен поглед към ситуацията, да речем, а по-скоро – защото е нещо като емоционален лакмус за собствените ти възприятия. Има хора, които стават звезди безусловно, и колкото по-безусловно, толкова по-добре. Има звезди, в които почти никой не се съмнява. Марлон Брандо, да речем. Безусловна звезда. Много трудно ще се намери човек, който да каже за него: „Това е слаб актьор“, макар сигурно да има и такива. Въпросът е, че в общия случай интуицията подсказва обратното. Има обаче и контра-интуитивни звезди. Такива, които мощно се противопоставят на общите интуиции и така стават звезди. Те имат много силен свой свят, несвойствен за мнозинствата, но все пак много силен.

Като цяло системата на звездите в нейния пазарен вид е досадно, инерционно, клиширано и тъпо нещо, но все пак звездите стават такива поради ирационален момент в себе си, който работи на ирационални нива в нас. Поради обаянието на самото си присъствие. Нито можем да разберем защо ги харесваме, нито самите те могат да разберат защо са харесвани. И в общия случай те силно страдат от това, защото обикновено са много самотни.

Харесването от страна на другите опасно те отчуждава от теб самия и оставаш в ситуация, в която много често си принуден да общуваш с въображаемо изграден образ за себе си, със своя имидж. А това е голямо нещастие, понеже постоянно виждаш себе си през “чужди” очи. С това много малко хора могат да се справят. Поради това звездите често се пропиват, продрусват, умират млади…

Ако трябва да обясниш просто на хора, които нито са гледали „Опасни връзки“, нито са чували кой е Хайнер Мюлер, нито знаят какво е motion capture, какво ще видят в „Квартет“, как ще го направиш? Какво да очакват от „Квартет“ в НДК?

Чудеса! Хора, които имат свои дигитални двойници играят сцени. Хората обаче, играят смисъла на сцената, а дигиталните им двойници играят сюжета на сцената. Ето на! Аз работя от позиция на вяра в хората. Мисля, че в човешките същества по принцип има постоянно отворена валенция за разбиране и домогване до някакви на пръв поглед изглеждащи недостижими за тях неща. Затова никога не съм бил скептичен по отношение на това високи текстове да бъдат конфронтирани с масова публика. В Шекспирово време например, точно това се е случвало. В античния театър текстове, които сега са високо изкуство, са ги гледали всички свободни граждани и това не е било висока култура, а е било КУЛТУРАТА такава, каквато е. Колкото висока, толкова и всекидневна. Винаги по мярка, но винаги стремяща се да надскочи мярката. Разделянето на ниска и висока култура е заради еманципирането на социални елити, които произвеждат свой собствен разговор и свои собствени стойности или пък – както е по-скоро при нас – от остатъчен снобизъм, развит в социалистическата епоха. Има общества, в които елитите са вече тренирани да не снобеят и изобщо не е добър вкус се поставяш в позиция на превъзходство, а винаги трябва да се съобразяваш с демографията. Такъв подход дава и по-трезва преценка.

Тук при нас често се изявява някакъв наследен от социализма гражданско-селски снобизъм, който е антидемократичен и цели еманципация от собствените пролетарски или селски корени. Намирам го за много зловреден по отношение на душевното здраве. Парадоксът е, че точно народната власт породи този антинароден снобизъм.

Въобще странни форми на снобизъм, като да речем “ние сме софиянци, а вие сте от провинцията” започнаха да виреят в онази среда. Снобизмът те лишава от реална картина къде всъщност живееш. Аз например за първи път разбрах много неща за собствената си страна набързо в казармата. Оказа се, че всички среди, в които дотогава съм съществувал, са били парникови. И, разбира се, затова бях останал с грешна представа за това кои са моите сънародници изобщо. А това е значим опит – да срещнеш с реалността и да я разбереш. Защото реалността отрезвява, не те държи в балоните ти. Е, да, оказва се, че има много други хора, които изобщо не се интересуват от това, от което се интересуваш ти. За първи път срещнах хора, които дори твърдяха, че аз само за пред хората се правя, че слушам рок, а всъщност, като се прибера вкъщи, слушам чалга, защото това си е естественото положение, а другото е някакво преправяне. За тях наистина беше невъзможно за проумяване по собствен свободен избор да не слушаш чалга… Но да се върна на демократизма. Демографската корекция е много силна критическа корекция. Корекцията на критиката е едно нещо, демографската – друго. Кое от двете е по-важно? Аз мисля, че и двете. В следствие на тъжния процес на изтикване от полето на медиите и свързаната с това загуба на социални и властови позиции в последните години, критиката все по-често придобива навика да усвоява свадливи форми на себеутвърждаване, докато демографията няма такива проблеми и дава малко по-верен и неизкривен поглед към нещата. И странно, оказва се, че в повечето случаи нетипичната театрална публика реагира много по-адекватно на нов тип интерпретации, отколкото традиционната театрална публика с културни натрупвания. Тя често демонстрира много повече задръжки, блокове, клишета или утвърдени представи за това как нещата трябва да бъдат. Затова има една по-чиста и неизкушена аудитория, която е коректив. Тя обикновено е по-млада, сега навлиза в полето на изкуството и дава много вярна картина за това накъде отиваме. Важна ми е срещата на именно такива хора с „Квартет“. Това ще провери, дали пиесата живее във времето. Онези хора, които знаят всичко за „Квартет“ и за Мюлер и са закърмени с културата на втората половина на 20 век, няма да могат да ни дадат тази информация. Така или иначе, те ще възпроизвеждат собствените си йерархични образци и ще съдят спрямо тях. Чрез онези младите обаче, ще разберем устоява ли текста на “безпощадните удари на времето”. Очаквам срещата с този тип публика, защото си мисля, че е напълно възможна и много вярвам в текста. Залогът напълно си заслужава усилието.

Премиерата на „Квартет“ е в НДК, Зала 1; 12 и 17 май, а билети може да намерите на http://ticketportal.bg

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография