“Дюкян Меломан” има единствената машина в тази част на Европа, която изрязва грамофонни плочи директно върху грамофонния винил. Слагаме я на машината, пускаме музиката да свири и тя изрязва музиката върху плочата. От 2012 година съм изрязал стотици грамофонни плочи. Отидох да я взема от Германия, там я прави един чичо, страхотен възрастен инженер, при когото трябва да отидеш лично и да си купиш машината, за да те обучи как да работиш на нея. Не може просто да я платиш и да ти я прати. Това не става с четене и с YouTube. И след като те обучава по цял ден как се случва това, накрая те пита: „Още ли си сигурен, че искаш да си я купиш?“ В съвременния свят, където всичко става с натискане на едно копче, тук всичко е изцяло ръчно, изцяло механично, има една последователност на ръчни процеси, в която може да пропуснеш нещо и тогава трябва да започнеш отначало. Затова не е толкова лесно. На английски наричат машината за плочи “струг”, а ние на жаргон я наричаме „резачка“. Произвежда една плоча в реално време. Ако искаш 100 плочи, трябва да ги изслушаш в реално време. Скоро трябваше да изрежем 300 плочи за една кампания на бира. Познай кой изслуша всичките 300 плочи?“

В „стаята на тайните“ Явор ни кани след края на самото интервю, след като сме си купили няколко диска, той ни е подарил два албума, светът на музиката се е разширил за нас с няколко десетки заглавия и сме си заплюли грамофона, който един ден ще можем да си позволим. И тогава, точно преди да си тръгнем, той сякаш между другото споменава за МАШИНАТА. Отключва една врата и ни разказва историята ѝ. Или по-скоро историята ИМ.

Но ние вече знаем, че той е повече от собственик, продавач и любител на хубава музика. Работата не е просто луксът, който той може да си позволи. Това е целият му живот. И е заразителен.

Интервюто представя Явор Ганчев и „Дюкян Меломан.“

Първите ти музикални спомени?

Може би съм около 4-годишен. Оставят ме пред магнетофона на леля ми и два часа по-късно ме намират в същата поза. Това е най-ранният ми спомен, свързан с музиката.

Не беше ли много трудно в началото на 90-те да се намира музика в България, без интернет, в тази наша бивша соц страна?

90-те години в България са единственото време на икономическа свобода, в което беше съвсем лесно да започнеш бизнес.

Бизнес може би – да. Но с намирането на музика беше по-трудно. Сега отваряш интернет и намираш каквото желаеш. Музиката е на един клик разстояние.

Сега е същото – пак трябва да имаш интерес, за да управляваш безкрайната информация, която YouTube ти изсипва. На практика става дума за едни и същи умения, но в различен контекст. Контекстът се смени, но уменията за боравене с информация са същите. Тоест необходимостта да изграждаш и да пазиш вкус е една и съща. И сега, и преди 20 години, и преди 50 години. Изобилието на информация не заменя необходимостта от изграждане и поддържане на вкус.

Да изградиш вкус може би в такъв контекст също е трудно.

Трудно е във всички периоди, но трудностите са от различен характер. Преди 30 години те бяха свързани с недостъпността до информация. А сега са точно в обратния спектър – изобилието от информация. И трябва да имаш умението да се справяш с нея.

Какви умения в началото на 90-те са ти били нужни, за да се справяш с липсата на музика тук и да започнеш в тези години именно музикален бизнес?

Доколкото помня, беше напълно интуитивно. Със съпругата ми започнахме да продаваме музика на улицата, по коледните базари… Беше 93-та година.

Каква музика продавахте?

Всякаква, но още в началото продавахме и класическа, и джаз музика поради личния си интерес в тази област, поради личните си вкусове. И така се стекоха нещата, че и до този момент може да си позволим такъв вид луксозен живот – да продаваме само неща, които обичаме.

Да правиш каквото обичаш и да живееш от него, наистина е лукс в днешно време.

Препоръчвам го на всеки, който може да си го позволи.

Купуваха ли се в началото на 90-те джаз и класика? На какво продавахте тогава всъщност? На касетки ли?

И на двата ти въпроса отговорът е „да“. Винаги сме гледали да предлагаме неща, които никой друг не предлага. Не намирам особена стойност да правя неща, които друг прави. Цял живот ни е влечало да правим неща, които обслужват специален пазар, нишов интерес и да направим различно място, да привлечем хора, които са специални.

Кога отворихте магазина?

Тогава на улицата беше далеч по-лесно да извадиш сергийка и да продаваш каквото и да е. Между 94-та и 99-та бяхме във фоайето на кино “Левски” и от 99-та година сме на ъгъла на “Шести септември” и “Аксаков”.

Как го намерихте това местенце? Много е знаково.

Съвсем случайно, от приятел на приятел. Някой каза, че собственикът май ще дава едно мазе под наем, но още не го е обявил и така.

Защо ви хареса? Все пак е мазе… Не искате ли да сте на ъгъл, с огромни витрини?

То и сега искаме, но не може да си го позволим. За нас е много по-важно да работим на спокойствие, отколкото да работим луксозно. А магазините на кьоше все повече са запазени за банки и аптеки. А ние нито взимаме лихви на хората, нито им продаваме лекарства. На “Раковски” сме в момента. Нали това е улицата на театрите? Театрите са 7, а банките – малко повече. Така че това вече е улицата на банките.

Все пак вас ви посещават хора, които идват, защото знаят какво търсят, а не са се отбили случайно.

Ако не е много арогантно, ще кажа, че хората дори идват, за да разберат какво искат. И това носи пълното удовлетворение. То затваря всъщност кръга на смисъла в нашата работа да можем да общуваме с нашите клиенти за това, което те обичат и което ние обичаме. Това най-добре се получава, когато сме потърсени да споделим това, което сме харесали и избрали. Защото почти всичко в магазина, което сме избрали да препоръчаме на хората, е наш личен избор, на хората, които работим в магазина.

Слушал ли си всичко, което предлагаш?

Обикновено не мога да си позволя да говоря за някаква музика, ако не я познавам. Няма как всеки от нас да е посветил достатъчно време, за да чуе всичко, което има в магазина. Всеки си има собствени любими неща и отдавна е доказано, че човек продава най-добре нещата, които обича. Много е вероятно ако дойдеш и прекараш достатъчно време в магазина, да решиш да си купиш нещата, които аз най-много харесвам от това, които ще ти предложа. Те всички ще са еднакво хубави и с еднаква стойност, но най-вероятно аз като продавач говоря за нещата, които обичам и успявам да предам това отношение и да предизвикам желание за притежание.

Сега вече музикалните носители не са задължителни – теглим си албумите направо в телефоните.  Какво се случи с музикалния бизнес? Промени ли се потокът от купувачи от 2000-ата година насам?

Това са съвсем различни потоци. Може да се притесниш за нещо, ако то е напълно същото. Това е както интернетът и вестниците не убиха книгите, както телевизията не уби театъра. Традиционните формати страдат в голяма степен, но наличието на безплатна, евтина или долнокачествена алтернатива всъщност помага на бизнеса на стойностните неща, като им дава така нужния пазарен коректив. Защото ако работиш в условията на монопол, неизменно започваш да предлагаш все по-лошо и по-лошо, и по-лошо качество на хората. Ако имаш лошото като безплатна алтернатива, трябва да привличаш хората с добро качество. Безплатното действа като катализатор на качествата на платеното. И винаги ще има хора на пазара, за които качеството на платеното е важно, а не цената.

А винаги ли ще има хора, които ще купуват музика на материален носител?

Да, точно както винаги ще има хора, които ще си купуват книга на хартия, а не файл, който четящо устройство визуализира като букви, подредени по някакъв начин.

Тоест не се страхуваш, че ще изгубиш бизнеса си?

В този смисъл не, защото виждам, че преживяването на човек с книгата или с грамофонната плоча е устойчив елемент от начина на живот.