Явор Веселинов – момчето, което беше ангел

За тежестта на крилата, за лекотата на моделството, за добрите сцени в киното, за пътищата, по които вървим, за да стигнем до това, което не предполагаме, че искаме.

29 януари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 9'

Явор Веселинов – момчето, което беше ангел

29 януари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Ако сте момиче от моето поколение и обичате театъра, няма нужда да ви  го представя. Точно преди 20 години той изгря като ангел в „Дамата с кученцето“ и докато мълчеше на сцената, в публиката се чуваха доста неприкрити въздишки. За Интервюто заменихме белите крила с метални и направихме няколко кръгчета в града и в живот на Явор. Оказа се, че от „Дамата с кученцето“ до сега е изминал дълъг път – през моделството и няколко роли в киното, до режисирането и монтирането на филми от поредицата „Непознатите“ с Георги Тошев. Следват трейлъри за театрални спектакли, авторски късометражен филм, работа по телевизионни предавания и съвсем логично – „Прелюбодеяние“ – първият пълнометражен проект. С премиера на 3 февруари в НДК.

Интервюто представя Явор Веселинов.

Кои крила тежат повече – тези или онези от “Дамата с кученцето”?

Мисля, че тези…С годините крилата натежават. Въпреки че перата са опадали и е останал само силуетът на онази невинност. Но пък виж колко са заздравели! Превърнали са се в стомана! Онези бяха много, много по-крехки.

Как попадна всъщност в онова представление, тогава беше още студент? Преди колко години беше?

Мариус имаше нужда от ангел в представлението си. Предполагам, че е бил на лов за ангели. Той винаги следеше (и продължава да следи) за нови лица, таланти в академията; хора, които са му интересни и с които би работил. Гледаше изпити и колоквиуми на всички актьорски класове. Много от сегашните “звезди” в театралното ни пространство, особено от моето и следващите няколко поколения, изгряха именно в представленията на Мариус. А “Дамата с кученцето” беше преди точно 20 години.

Да започнем от самото начало. Завършваш НАТФИЗ, за да станеш модел. Странен избор. Защо не остана в театъра?

Завърших НАТФИЗ, за да стана актьор, поне на първо време. После исках да продължа с режисура. Всъщност аз кандидатствах кинорежисура на първо място, но ме скъсаха. Приеха ме актьорско. Исках да остана в театъра, но може би бях малко нетърпелив – когато завърших, нямах обозрими покани от театри или режисьори в близко бъдеще, а вече имах предложения от модни агенции извън страната. Дотогава бях пътувал навън много малко и не устоях на изкушението – заминах.

 Дори „Дамата с кученцето“ не успя да те изкуши  да останеш на театралната сцена?

Напротив, точно Мариус и годините, в които се играеше този спектакъл, “доизградиха” отношението и любовта ми към театъра. Помогнаха ми да затвърдя критериите си и ми дадоха увереност, че съм избрал правилен за себе си път; че да се занимавам с това, с което искам да се занимавам – театър и кино – е вярно за мен. Въпреки работата в НАТФИЗ, бях леко отстранен, гледах на всичко някак “отвън”, имах…по-литературна, оценяваща нагласа. И опитите ми да бъда част от всичко това бяха несмели и предпазливи, което пречеше, разбира се. Общуването ми с Мариус много ми помогна. За него не съществуваше друг живот – още от детската градина за него всичко е било театър и кино. Възхищаваше ме липсата на мисъл дори, че би могъл да има друга алтернатива, друга територия. При мен това дойде много по-късно. Преди НАТФИЗ се занимавах повече с писане и беше въпрос на време и на избор, докато стигна до убеждението, че не бих могъл да се занимавам с друго. Не че не ми се е налагало впоследствие.  А освен в “Дамата…”, като студент играех и в едно детско представление – “Джуджето Дългоноско”, в МГТ “Зад канала” (самото джудже), а после  в “Дванадесета нощ” в Сатирата, ако не броим и дипломните спектакли на класа ни “Стъклената Менажерия” на проф. Елена Баева и “Синята птица”, пак на Мариус, също култов спектакъл.

Как оценяваш актьорските си възможности по скалата от 1 до 6 сега?

Отдавна не съм играл. Когато един актьор не играе, той малко или много губи актьорската си гъвкавост, а донякъде и нагласа. Така че, сега вероятно съм някъде между 3 и 4, но знам, че имам потенциала ако ми се наложи да работя, да бъда и над 5. Всеки школуван актьор може да се прецени достатъчно добре. А повечето – и да бъдат много добри, особено ако са в подходящи ръце.

В Интервюто са попадали много момичета – моделки, но за първи път имаме модел. Има ли наистина значение дали си мъж или жена в тази професия? За много хора да работиш това звучи несериозно, особено за мъж. Ще ги опровергаеш ли?

И да, и не. Зависи къде си. Зависи какви други планове имаш. Зависи и за кого тази професия звучи несериозно, и дали ти пука. В България в повечето случаи е нерентабилно и изобщо за каква модна индустрия може да се говори тук !? На Запад си е професия; нещо, с което можеш да се занимаваш между 5 и 10 години, при мъжете и повече. И особено ако имаш шансове за кариера и печелиш добре, мисля, че го приемаш, дори да си си казал, че е временно и да имаш други планове. Защото, ако ти самият не го приемаш сериозно, обикновено и хората в индустрията, от които зависиш, не те приемат насериозно. Както навсякъде.

Macro alias: ArticleCarousel

Благодарение на тази работа ти си пътувал много. Кои са местата, където си се чувствал най-комфортно?

Това е и една от причините да продължа да се занимавам с това толкова години – пътуването. Оказа се, че обожавам да пътувам. Да видя места, които иначе никога не бих могъл да си позволя, на 25 години.Най-комфортно съм се чувствал на Изток, Азия. В Тайланд, Филипините…Това са огромни пазари, имаше достатъчно работа за нас, евтино е, стандартът на живот е чудесен. Хората са много по-сърдечни и се отнасят с повече респект към чужденците, особено в модния и рекламния бизнес. В Европа е по-трудно, особено за “ново лице на пазара”. Напливът и конкуренцията са огромни, а “работодателите”, т.е. кастинг директори и дизайнери, често са откровено арогантни.

Как се измерва мъжката красота в различните точки на света?

Мисля, че на Запад се търси повече класическия тип, повече към мачо, добре сложени мъже, но главно харизматични и интересни, било то и особени по някакъв начин. В по-голямата част на Азия най-успешни са смесените раси – най-вече европеидна с монголоидна. Понякога те изписват като кукла. Особено югоизточна Азия е много феминизирана. В Тайланд огромен процент от мъжете са гей, от които пък немалък процент са транссексуални, и естествено тези проценти са най-концентрирани в шоубизнес индустрията. Но говоря за “модните тенденции”. В киното е друго. В Индия например най-големите им звезди – тези, които играят мечтаните любовници например, са на средна възраст и с гъсти мустаци, а жените – много по-едри за западните стандарти.

Кои са най-силните ти рекламни кампании? Може ли един мъж да се издържа от тази професия?

Снимал съм за Мазда, Пепси, Пиер Балмен…Нищо грандиозно. В Европа не можех да разчитам през цялото време на достатъчно и добре платена работа, Европа изисква много повече време, отколкото аз останах. Докато в Азия се издържах изцяло от това. Да, без грандиозни кампании, (защото за тях търсеха модели с поне малко азиатско излъчване), но имах достатъчно и интересна работа, свързана с много пътуване.

Какви са митовете, свързани с мъжкото моделство? И вие ли трябва да сте на ръба на анорексията, за да сте успешни?

Не знам за митове. Фитнесът помага обикновено. А анорексичен модел мъж не съм срещал или поне не съм разбрал, ако съм.

Кога реши “да скъсаш” с моделството? Или то реши да скъса с теб?

2007–2008. Търпението ми вече се беше изчерпало, работата започна да ми доскучава жестоко, а и да намалява. Бях на 30, тъпчех на едно място, всички около мен бяха на по 20–22… Натрупванията, които бях акумулирал, вече не ми даваха мира. И ме изтръгнаха от тази, лека-полека започнала да се превръща в летаргична, авантюра.

Истината е, че след тази сравнително приятна професия, навлизаш в едни тотално различни води – тези на режисурата. Защо не направи по-плавен преход през актьорството, например?

За мен не бяха тотално различни води, никога не са били. Както казах, още преди НАТФИЗ бях разбрал, че предпочитам режисурата, защото тя събира всичко – и литературата, и музиката, и рисуването. Всичко, което ми е било интересно, и с което съм се занимавал. Затова и когато ме приеха актьорско, бях малко объркан, несигурен и отстранен доста време. Може би докато не открих автор, който да ми импонира, на който да се доверя и чиито герои да пожелая да опитам да играя. За мен това беше Бекет. Както и да е…По-голямата част от свободното си време в Азия четях, пишех и снимах всичко, навсякъде където отидех. Понеже вече имах добър компютър, научих се и да монтирам. Имам десетки travel скечове оттам. Когато се връщах в България за по месец–два, изработвах трейлъри на театрални представления. После започнах да получавам и по-сериозни предложения – за монтаж на документални филми, късометражни, за  телевизионно предаване… Не съм изключвал възможността да играя, но по-скоро отказах да се занимавам с това, не положих кой знае какви усилия, още повече, че когато те е нямало 7 години, хората те забравят, излизаш от актьорските списъци и почти не те викат на кастинги, да не говорим за театрални представления. 2008-ма реших окончателно да си се установя в София и да се занимавам с кино.

Миналата година гледах дебютния ти пълнометражен филм “Прелюбодеяние”, но съм гледала и много твои неща преди това. В тази връзка, има ли изобщо вариант за хепи енд в историите ти? В главата ти?

Хаха… Разбира се, че има вариант за хепи енд. Дори преди две-три години заснехме пилот за няма, чисто ситуационна, комедия и се получи доста добре. Вярно е, че повечето ми неща досега са в мрачните окраски. Драмата ме привлича по-силно. Вероятно съм и повлиян от някои любими мои автори – писатели, режисьори, композитори… Просто добрата драма ме вълнува повече, тя принципно е много по-разтърсващ жанр. Вярвам, че чрез болката, тоест чрез едно разтърсващо преживяване, което граничи с почти емоционален шок, предизвикано от филм, книга, музика, картина, човек може да разбере много повече за себе си и за света, и за това кой е той в света. Дори може би да се промени мъничко. Но в никакъв случай не бих отказал да работя по филм с хепи енд, стига да ми харесва сценария. Или комедия – както знаем, тя е дори по-трудна.

Май “любовните” филми не са често срещан жанр в нашето кино. Обикновено залагаме на по-битови теми и то не само в последните години. Как си го обясняваш?

Права си. Знаеш ли колко ми се иска да гледам истински добър “любовен” филм? Или да направя такъв един ден. Но те се пишат трудно, оказва се. Виж и в световен план – екранизират се основно класики. А тук у нас произвеждаме повече филми, които сякаш обслужват някаква “матрица”, най-често фестивална. Има някаква нагласа на света към нашата страна –  това, което светът е чувал за нас и очакването им да видят точно това – нашите проблеми от най-битов характер, проблемите около прехода и прочие. Знаем ги…Сякаш тук не се случват и други неща, други истории, любовни например. И сякаш ако им предложим тези други, “нормални” истории, те няма да са заинтересовани. Защото са свикнали “нормалните” истории, жанровите филми да идват от други страни. Което, за съжаление, е и вярно донякъде, свикнали са. Но пък като не предлагаме и друго, какво да очакват? Не мисля, че ако направим един добър любовен филм например, биха го отхвърлили. Дори и да е по-трудно да се измисли рекламна кампания, и да се продаде на и без това малкото публика навън, която би гледала български филм, след като е научена и свикнала да очаква друго. Ние как се научихме, че в не всички азиатски филми става въпрос за бойни изкуства?

”Прелюбодеяние” е доста категорично заглавие. Колко често си категоричен в поставянето на оценки в живота?

В поставянето на оценки мисля, че вече съм доста категоричен. Доколко го показвам и дали има нужда да го показвам, е друг въпрос. Представи си, ако всички бяхме крайно и безотговорно откровени един с друг…Виж, взимането на решения е по-сложно. Ето, категорично оценявам, че “Прелюбодеяние” е по-категорично, по-ясно и може би комерсиално заглавие, но ми отне много време да взема решение дали да го приема, защото би могло да създаде нагласа за клише. А филмът не е клишето за прелюбодеяние, въпреки че сюжетът едва ли би изненадал много хора. Филмът е за пътя, който едно момче с дълбока травма в миналото си извървява, за да намери себе си и да може да бъде себе си. Това се случва чрез въпросното прелюбодеяние, което довежда до трагични за всички герои обстоятелства и край, но по парадоксален начин този трагичен край е и спасението за главния герой. В този смисъл във финала има дори известна доза оптимизъм. Дълго време работното заглавие на филма беше “Малка хроника”, което и сега понякога ми се струва по-вярно за филма.

А в киното? Кои филми за теб са “категорично добри”?

Филмите на Тарковски безусловно, всичките седем; на Чаплин; някои филми на Ларс фон Триер, Дейвид Линч, Джармуш, Кар Уаи, Джанг Имоу, някои на Вендерс… От по-мейнстрийм филмите харесвам много Иняриту, Дейвид Финчър, Кристофър Нолан…Филми – “Мълхоланд драйв” например, категорично; “Меланхолия” също; “Сиянието” на Кубрик…Не са малко, едва ли мога да изброя всички.

Коя е най-красивата сцена в киното, според теб?

Любовната сцена и тази с изгарянето на къщата в “Жертвоприношение”, “маймунката” на раменете на Сталкер в “Сталкер” – и двата на Тарковски. Скоро си пусках отново и отново финалната сцена в “Само любовниците остават живи” на Джармуш, вълшебна е. Но също са много, не мога да изброя всички.

Не е лесно да се правят филми в България май. Кой пръв ти даде надежда, че от ученическия сценарий може да стане пълнометражен филм?

Мисля, че успях сам да си създам надеждата, да се убедя сам. Просто знаех, че трябва да снимам нещо, че е време, исках го много. Изборът на текста бе донякъде и практичен, защото трябваше да бъде нещо по-камерно, с което да успеем да се справим адекватно с минимални средства. Надежда ми дадоха и Яна Борисова, която ми помогна да разширя и пренапиша историята за сценарий, както и операторът на филма – Росен Даскалов-Тичъра и неговата съпруга Ирена Даскалова, които ко-продуцираха с мен. След което екипът – хора, с които работя постоянно, като композиторът Емилиян Гацов–Елби, художникът Тита Димова и естествено актьорите. В началото общо взето това бяха хората, които ми се довериха и се съгласиха да участват безвъзмездно. Проектът започна да добива форма и успяхме да убедим и други – КАМЕРА ни предоставиха техника, Столична община и Дриймтийм ни подкрепиха финансово, а после в постпродукцията се включиха Чучков Брадърс, Гала филм, НБУ…

Първият ти пълнометражен филм. Така ли си го представяше?

Не съвсем, разбира се. Не всичко се случи по план, някои неща отпаднаха в снимачния процес и вече по време на монтажа той си заживя съвсем нов живот. Има неща, които сега бих направил, написал, снимал по различен начин, но филмът е такъв, какъвто е. Завършен е и най-после излиза!

По времето, когато завършваш НАТФИЗ, нямаше много работа за актьорите. Сега като че ли нещата се попромениха. Не ти ли се иска да беше от това, новото поколение актьори? Нямаше ли професионалният ти път да бъде различен?

Вероятно щеше да бъде различно, ако бях останал. Имам много близки сред моето поколение актьори, които сега са много успешни и понякога, преди години, може би докато пътувах и малко след като се прибрах, съм изпитвал носталгия и съм мислил за това, но отдавна вече не. Вниманието ми е фокусирано в съвсем друга посока.

Следващият ти филм ще се различава от “Прелюбодеяние” по… (освен по сценария, разбира се)?

Ще бъде по-мащабен и по-комплексен, по-амбициозен и тематично, и сюжетно, по-прецизно изпълнен, с нужните за целта реални средства и без компромиси, т.е. ще бъде нормално финансиран. Хахаха, да, сценарият е почти готов и той е по-мащабен и по-комплексен, и по-амбициозен. Остава и продуцентите, и художествената комисия да мислят така.

Ангелът ти по-силен ли е сега в сравнение с този отпреди 20 години?

Мисля, че всеки човек е обитаван от много ангели. Но ако обобщим и приемем, че имам два ангела, единият е много по-слаб, по-изморен, предполагам, а другият обратно – много по-силен. И двата могат да помагат, стига да не им позволиш да се превърнат в демони.

Минутка за реклама. Разкажи “Прелюбодеяние” в едно изречение.

Никога не можеш да знаеш какво точно искаш, преди то наистина да ти се случи.

„Прелюбодеяние“  гледайте премиерно на 3 февруари в НДК или след това в най-добрите кина.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър