Ако сте момиче от моето поколение и обичате театъра, няма нужда да ви  го представя. Точно преди 20 години той изгря като ангел в „Дамата с кученцето“ и докато мълчеше на сцената, в публиката се чуваха доста неприкрити въздишки. За Интервюто заменихме белите крила с метални и направихме няколко кръгчета в града и в живот на Явор. Оказа се, че от „Дамата с кученцето“ до сега е изминал дълъг път – през моделството и няколко роли в киното, до режисирането и монтирането на филми от поредицата „Непознатите“ с Георги Тошев. Следват трейлъри за театрални спектакли, авторски късометражен филм, работа по телевизионни предавания и съвсем логично – „Прелюбодеяние“ – първият пълнометражен проект. С премиера на 3 февруари в НДК.

Интервюто представя Явор Веселинов.

Кои крила тежат повече – тези или онези от “Дамата с кученцето”?

Мисля, че тези… С годините крилата натежават. Въпреки че перата са опадали и е останал само силуетът на онази невинност. Но пък виж колко са заздравели! Превърнали са се в стомана! Онези бяха много, много по-крехки.

Как попадна всъщност в онова представление, тогава беше още студент? Преди колко години беше?

Мариус имаше нужда от ангел в представлението си. Предполагам, че е бил на лов за ангели. Той винаги следеше (и продължава да следи) за нови лица, таланти в академията; хора, които са му интересни и с които би работил. Гледаше изпити и колоквиуми на всички актьорски класове. Много от сегашните “звезди” в театралното ни пространство, особено от моето и следващите няколко поколения, изгряха именно в представленията на Мариус. А “Дамата с кученцето” беше преди точно 20 години.

Да започнем от самото начало. Завършваш НАТФИЗ, за да станеш модел. Странен избор. Защо не остана в театъра?

Завърших НАТФИЗ, за да стана актьор, поне на първо време. После исках да продължа с режисура. Всъщност аз кандидатствах кинорежисура на първо място, но ме скъсаха. Приеха ме актьорско. Исках да остана в театъра, но може би бях малко нетърпелив – когато завърших, нямах обозрими покани от театри или режисьори в близко бъдеще, а вече имах предложения от модни агенции извън страната. Дотогава бях пътувал навън много малко и не устоях на изкушението – заминах.

 Дори „Дамата с кученцето“ не успя да те изкуши  да останеш на театралната сцена?

Напротив, точно Мариус и годините, в които се играеше този спектакъл, “доизградиха” отношението и любовта ми към театъра. Помогнаха ми да затвърдя критериите си и ми дадоха увереност, че съм избрал правилен за себе си път; че да се занимавам с това, с което искам да се занимавам – театър и кино – е вярно за мен. Въпреки работата в НАТФИЗ, бях леко отстранен, гледах на всичко някак “отвън”, имах…по-литературна, оценяваща нагласа. И опитите ми да бъда част от всичко това бяха несмели и предпазливи, което пречеше, разбира се. Общуването ми с Мариус много ми помогна. За него не съществуваше друг живот – още от детската градина за него всичко е било театър и кино. Възхищаваше ме липсата на мисъл дори, че би могъл да има друга алтернатива, друга територия. При мен това дойде много по-късно. Преди НАТФИЗ се занимавах повече с писане и беше въпрос на време и на избор, докато стигна до убеждението, че не бих могъл да се занимавам с друго. Не че не ми се е налагало впоследствие.  А освен в “Дамата…”, като студент играех и в едно детско представление – “Джуджето Дългоноско”, в МГТ “Зад канала” (самото джудже), а после  в “Дванадесета нощ” в Сатирата, ако не броим и дипломните спектакли на класа ни “Стъклената Менажерия” на проф. Елена Баева и “Синята птица”, пак на Мариус, също култов спектакъл.

Как оценяваш актьорските си възможности по скалата от 1 до 6 сега?

Отдавна не съм играл. Когато един актьор не играе, той малко или много губи актьорската си гъвкавост, а донякъде и нагласа. Така че, сега вероятно съм някъде между 3 и 4, но знам, че имам потенциала ако ми се наложи да работя, да бъда и над 5. Всеки школуван актьор може да се прецени достатъчно добре. А повечето – и да бъдат много добри, особено ако са в подходящи ръце.

В Интервюто са попадали много момичета – моделки, но за първи път имаме модел. Има ли наистина значение дали си мъж или жена в тази професия? За много хора да работиш това звучи несериозно, особено за мъж. Ще ги опровергаеш ли?

И да, и не. Зависи къде си. Зависи какви други планове имаш. Зависи и за кого тази професия звучи несериозно, и дали ти пука. В България в повечето случаи е нерентабилно и изобщо за каква модна индустрия може да се говори тук !? На Запад си е професия; нещо, с което можеш да се занимаваш между 5 и 10 години, при мъжете и повече. И особено ако имаш шансове за кариера и печелиш добре, мисля, че го приемаш, дори да си си казал, че е временно и да имаш други планове. Защото, ако ти самият не го приемаш сериозно, обикновено и хората в индустрията, от които зависиш, не те приемат насериозно. Както навсякъде.