Юлиан в Огледалния свят

Юлиан в Огледалния свят

31 август ‘20
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Красена Ангелова

Как мислиш, сега на точното място ли си с тази професия?

Не знам. Знам, че се чувствам добре, много ми харесва. Само съжалявам малко, че не станах боклукчия. Но сега смениха кофите за боклук – преди бяха тия, които се въртят,  а аз заради тях исках да стана боклукчия. Абе, и тираджия не станах, май все пък съм изпуснал някакви неща (смее се).

От кои хора в работата си научил най-много?

От всички, особено в последно време. Защото като малък не слушах какво ми говорят хората. Постепенно, навлизайки в тази професия, започнах да слушам доколкото мога и после развих това чувство и сега слушам и внимавам. Защото преди като видя някой тъпанар, не го слушам, а сега го слушам и внимавам, за да видя докъде може да стигне дори простотията. И я изучавам, за да знам, че по тази пътека не трябва да се върви. И ако някой случайно се допита до мен, освен кучето, винаги мога да му кажа коя според мен е вярната пътека. Защото един грешен път може да те лиши от много хубави неща в живота.

Откога си избираш сам ролите?

Все още понякога приемам роли само заради човека, който ме е поканил, защото той ми е симпатичен. Харесва ми да правя неща не по задължение, а наистина да ме изпълват. Чувствам се страхотно в някои представления, в някои филми, в Поетите. Приятно ми е да съм на сцената с добра компания, да съм с хора, които са ми симпатични. Екипът е много важен в нашата професия.  Но ми харесва също, че имам възможност да отказвам някакви неща.

Как се справя един актьор с моментите, в които не е на върха? Във всяка професия се случва, но във вашата е някак си по-видимо?

Единственото, което има значение, е да се кефиш на това, което правиш. Нищо друго няма значение. Това дали си на върха, или не, няма значение. Важното е да имаш хъс за това, с което се занимаваш.

А не е ли въпрос на суета?

Донякъде може би да. Но аз като че ли не се водя от нея. Тя съществува дотолкова, доколкото да се получи добре това, с което сме се захванали.  А иначе ако трябва за ролята да съм дебела свиня с паласки, няма проблем – ще бъда дебела свиня с паласки, това не би ме притеснило.

Киното или театъра в България според теб се разви повече през последните 20 години?

Мисля, че театърът се разви повече. Киното е много осакатено, няма възможност да се снимат много филми, отпускат малко пари и то едва напоследък и на млади режисьори. А в театъра започнаха да се правят интересни неща, да се търсят и намира различни форми. Много повече се експериментира и то в правилната посока.  Ето например „Чамкория“ на Явор Гърдев – в такава форма, с човек, седнал и разказва, отнася те някъде , без някакви финтифлюшки, чисто – не бях виждал такова нещо досега. Има спектакли, които са направени по различен начин, по такъв, по който не съм очаквал. Идват тук хора – ето  например – Иван Панталеев, Галин Стоев – пробват, правят неща. Добро или лошо, случва се, развива се, пробва се… Има мащаб. А в киното, за да се види нещо ново, трябват повече пари. Засега има опити,  вижда се, че се поемат интересни посоки, но рядко се постига добър краен резултат.

Каква е цената на това да си популярен в България?

Хората изискват от теб някакви неща, смятат, че си длъжен да направиш това, което те желаят и смятат за правилно, не те питат за твоето мнение.

Аз понеже отговарям доколкото мога на всички в социалните мрежи, те започват да си мислят, че вече сме си роднини и могат да ме карат да правя разни неща.

Очаквам скоро  например да ме извикат да им измия колата.

Ти наистина отделяш много внимание на всички коментари.

Аз не се ровя много там, но в моите профили хвърлям по едно око и разсъждаваме с хората по някои неща заедно. Когато ме питат, разбира се. И мисля, че като начало, дори там, в социалните мрежи, във виртуалния свят, първото и много важно е, че всеки трябва да уважава другия. Това е в основите на демокрацията. Един много по-умен човек беше казал: „Моите права свършват там, където започват правата на другия.” А не мен малко ми липсва взаимното уважение.  „Кой бе? Тоя ли бе? Знам го…” – от този начин на мислене идват много проблеми. Някой е с Мерцедес – той веднага е джигит. Ама той минава тук неправилно, веднага скачаме. Да, не е правилно, но може да бърза за някъде, може да отива в болница например. Един от най-великите музиканти на нашето време, Антони Дончев, кара например голямо хубаво БМВ. Той е с гола глава и ако го видиш в колата, без да го познаваш, ще си кажеш: „Е, тоя е мутра!” А това е Антони Дончев, велик музикант и много деликатен човек, просто харесва такива коли. Много бързо слагаме етикети. И никак не сме любопитни.

Ние всичко знаем, така сме се родили и всичко ни е ясно. Нали едно време казваха, че тук има 8 милиона футболни треньори. Е, не са само футболни треньори, тук всички са специалисти във всеки един (както казвахме по комунистическо време) отрасъл.

„Кво бе? Това ли? Ясно е!“ Не ти ли е любопитно? Разгледай, питай, разучи! Ние повече време хвърляме в неглижиране, отричане на нещо. Ние не се възхищаваме. Едно време беше така с Христо Стоичков: „Тоя колко е прост!” Аз не мога да кажа той умен ли е или не, ама той там не е, за да е професор, той е там, защото е велик футболист. Така беше и с Любо Пенев: „Чичовото това, чичовото онова”. Да, ама „чичовото” вкара 130 гола в Примера Дивисион. Кобрата бил мутра. Да, ама се изправи срещу Кличко! Иди и ти се изправи срещу него! За театъра е същото. Случва се с много колеги, на които лепят етикети. А не могат да им стъпят на малкия пръст.

Защо сме такива? Това някакви наши балкански комплекси ли са или си е манталитет?

Мисля, че е от комунизма. През годините тука са минали този, онзи, но комунизмът е този строй, в който някой ни води нанякъде като стадо. Днес има манифестация, хайде взимайте знамената от седмо училище и се нареждайте  на Партийния дом, или трябва да сме на ленински съботник и да сме облечени подходящо. И то се наслагва в поколенията и така свикваме, някой да каже „Хайде!” и ние да следваме без да мислим. И така променяме в минало време цялата си история. Пренаписваме я в черно и бяло. Защото за нас всичко е черно и бяло, без нюанси. Ние го знаем. А е хубаво да се замисляш от време на време, да търсиш нюансите във всяко едно нещо, във всяко събитие, във всяко мнение, в детайлите. Дори и грешно да мислиш, е хубаво да се замислиш. Всички се излагаме и ще продължим да се излагаме до гроб. Но това е животът! Всичко друго е казал Шекспир: „Дайте на човек най-необходимото и ще заживее като скот”. Това е да седиш и да пиеш ракия (и аз пия ракия), всичко да ти е ясно и да мразиш всички. Какъв е тоя живот?! Къде са любопитството, опитите, изненадите, полетите, приземяванията? Както казваше покойният професор Азарян: „Майна, как се играе дете? С учудване!” И така трябва. Ето, аз съм на 50. И си мисля, че ако всички започнем да сме любопитни, да гледаме, да се изненадваме, можем да постигнем промяна. Не да очакваме някой да го прави вместо нас.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино