Отстрани нещата изглеждат винаги по-различно. Например, ние имахме прекрасен апартамент, но той не беше номенклатурна придобивка, а едно щастливо стечение на обстоятелствата, защото преди това живеехме 7-8 човека в едно апартаментче от 50 кв.м. И по-късно с част от парите, получени от продажбата на селската къща на майка ми, другата с парите от начеващата кариера на баща ми, купиха този апартамент. Той се намираше на Цариградско шосе, тогава бул. „Ленин“. Но това не е привилегия, получена по партийна линия. А иначе нашата къща беше Аврамов дом. Особено когато родителите ни се разведоха и ние с брат ми останахме мъжете вкъщи (заедно с баба ми и майка ми), там кажи-речи постоянно беше купон.
Би било много хубаво. Дори да не станат оперни певци, бих искал да имат музикален талант, да навлязат в този свят, да разберат езика на музиката.
Обикновено казвам, че съм художник или най-накрая придобилата и тук популярност дума „артист“, но която се употребява не в смисъл на актьор, а на художник. Актьорската професия е изпълнителско изкуство, а артистът по-скоро е съзидател. Последните години мога да кажа, че съм и сценограф, защото правя предимно това.
Не спирам да снимам. Снимам или с телефона си, или със стар дигитален апарат. Така че от техническа гледна точка не съм професионален фотограф. Но във времето, в което обменяме изображения в мрежата, мога да кажа, че и това е част от артистичната ми дейност. Доста хора ме питат кога ще направя нова изложба.
Съзерцанието е нещо по-отвлечено. По-скоро съм наблюдател, но натурата ми е такава, че дори и да не искам, виждам разни неща – кривини, кабели, грозотии… Дори когато съзнанието ми е заето с нещо важно, някакво второ Аз като перископ се появява и пак забелязвам нещата на втори план. И това се развива, изостря се с времето. Но пък аз виждам и хубави неща в тези иначе неугледни гледки. Престоят ми в Италия е култивирал в мен желание за красота. Така окото е тренирано да я търси и я намира.
А при нас тези проблеми в градския пейзаж отдавна са надскочили рамките на поносимото.
Оттам и желанието ми да го споделя, барем някъде хване дикиш.
Не.
Защото в България не сме възпитавани в усет към красота. И това също го дължим на соц-а – сив и безличен. После, когато дойде преходът (с икономическите промени, разпищолването на пазара и желанието за бързо забогатяване), се обръщаше внимание на кметове, общински съветници и комисии за тези неща, те отговаряха с: „Това не е най-важното. Не са най-важното климатиците, тротоарите, кабелите… Важни са детските градини…” И започват да изреждат нещата, с които претендират, че се занимават, докато всъщност правят далавери. А детайлът е определящ – там се съдържа квинтесенцията на културата, там е разковничето. Това в нормалните страни е цивилизационна норма – да няма кривини и грозотии и оттам започва надграждането. А ние правим точно обратното – неконтролируемо строим без никаква мисъл за по-малкото и на пръв поглед по-незначителното, а то всъщност е по-важното.
Сградата на „Граф Игнатиев“ и „Раковски“, тя е на големия български архитект на модернизма Георги Овчаров. На нея е и паметната плоча на Раковски. В ужасно състояние е в момента и въобще не смятам, че трябва да си по-чувствителен, за да забележиш това.
Точно от другата страна има една сграда с издадени веранди на арх. Берберов. Хората си мислят, че като сменят дограмата с ново пвц, ще е същото. Ами не е същото.
Това са напълно унищожени чудесни архитектурни сгради от малкото, които притежаваме в София. Но на Министерство на културата и Общината изобщо не им дреме. Нямат абсолютно никакво отношение, ама абсолютно никакво, към този тип архитектура, изобщо към сградовия фонд.