Срещаме Цветана Манева във Варна. Вече 25 години в първите две седмици на юни винаги е там в ролята на артистичен директор на Международен театрален фестивал „Варненско лято“. Сядаме да си говорим за това – за ролите, за фестивалите, за битките, за началото и края, за суетата и раздялата с егото, за доверието, разочарованието, болката и любовта. И когато разговорът ни приключва, си тръгваме с усещането, че не е достатъчно, че има още много неказани неща, защото тя не е обикновен човек. Тя е житейски учител, велик мъдрец и вечна жена. 

Цветана Манева в Интервюто. 

Театралният фестивал „Варненско лято” съществува вече 27 години. Кога един подобен фестивал се нарича „успешен“ – когато започва да изкарва повече пари, когато започва да кани все повече чужди трупи или когато стане барометър на театралната реалност в страната?

Фестивалът е на 27 години, аз вече 25 години работя. В началото енергията отива в това събитието изобщо да се състои, да се докаже. Това става със събуждане интереса и любопитството от страна на зрителите. В момента, в който варненските зрители поискаха чуждите спектакли да са на брой колкото и българските, за нас това беше първоначалният успех. След това гледахме това да е устойчиво. И тъй като във Варна нямахме театралната многолюдна софийска публика, която да дойде тук и да гледа, преди 13 години направихме и Световен театър в София. И от устойчивото развитие гледахме да е еволюционно. Стремежът на еволюционен модел на развитие трябва да отговаря на следното изискване – да е разнообразно. Разнообразието обаче крие риск от падане на високото ниво. Мисля, че успяхме да постигнем и този баланс. И тазгодишното издание е доказателство за това.  Един подобен проект, един фестивал трябва да има полезно действие, не е въпрос на печалба. Ние и до този момент го правим с не толкова пари, колкото ни трябват. Събираме се в един бюджет, който не ни позволява кой знае какво. Важното е да не се отказваш, да не спираш и да успяваш да се радваш дори на най-малкия успех, а не да отчиташ негативи и грешки, които да те водят надолу.

Актьорството е професия на егото. Ти кога се отказа от него, за да започнеш да правиш нещо за другите актьори? Защото фестивалът е точно това.

Първо аз съм актриса, която се е наиграла, заради факта, че в творческата ми биография влизат най-хубавите женски роли от световната драматургия. От Жулиета до Медея, като минаваш през скандинавците и древните гърци, и стигнеш до българските класици – като Албена на Йовков. То е и до вътрешна потребност.

Това, което най-много съм искала, е да съм необходима. Не казвам полезна, а необходима.

Търсеният актьор е необходимият човек на сцената. Това изисква някаква нагласа, която не е свързана с актьорските умения. То е опит да се конструираш като личност, да ти повярват на това, че не го правиш от егоцентризъм, че го правиш заради себе си. Аз дълго време трябваше да отбивам, че това е „на Цветана Манева фестивалът”. Не е мой, ние сме екип, аз съм част от този екип и това е важното. Без подходящ екип не вярвам, че може да се получи. В този смисъл шансът ни е много голям, че се събрахме с Николай Йорданов и Асен Терзиев. Това, което най-много ни свързва, са критериите, които имаме. И еднаквият вкус. И това е от първия момент. И е голям шанс, а аз вярвам в шанса. Когато се появи, не трябва да го изпускаш. Не ми е минавало през ума да се откажа. Никога.

Кога една красива жена като теб пуска младостта и решава, че е време да играе баба? Трудно ли е?

За мен не. Аз съм хиперреалист. Оглеждам се всяка сутрин и първото нещо, което виждам, е лицето ми. Не съм от тези, които си казват: „Сега трябва да направя лице, по-различно от това в огледалото.” Приемам се такава, каквато съм.

Нямаш ли страх, че времето минава?

Не, нямам такава паника. Дори наскоро имах следния случай – предложиха ми чудесна роля за снимане, но аз съм възрастна за нея. Героинята беше на 55-60 години, аз съм вече на 75. Отказах. Не бих могла да направя зрителите съпричастни към ситуацията, в която тя се намира, тъй като аз съм, както се казва, на финалната права.

Как някой казва така лесно, че е на финалната права?

Като го мисли, го казва. Въпросът е как го мислиш.

Не е ли страшно да го осъзнаеш и да си признаеш, дори само пред себе си, че си на финалната права?

Това, че си отиваме, е първото знание. Дори не знаем откъде го знаем това, че ще умрем (усмихва се).

Може да твърдиш, че си се разделила с егото, но не вярвам да си се разделила със суетата – друго качество на актьора. Винаги изглеждаш добре.

Държа да изглеждам прилично. Не се соанирам, не нося тежък грим, не ходя на козметик.

Но може би хората очакват да го правиш.

Да. Очакват го.

Но аз не съм склонна да изпълнявам очакванията на хората. Аз си имам своя цел и вървя към нея.

Центриран човек съм. И съм убедена в правотата си.

Колко често те спират хората на улицата?

Много често. Лесно разпознаваема съм.

В коя възраст са хората, които те спират?

Имам и много млади фенове от „Под прикритие”. За тях съм известна като „майката на Иво”. Аз се радвам на свободата, на това, че хората нямат задръжки да ме спират. А когато го направят, аз съм усмихната и това ги предразполага. И са много емоционални тези срещи. Има хора, които така се вълнуват, че ме виждат на живо и от вълнението, а може би и от изненадата, очите им се изпълват със сълзи.

Ако беше актриса на друго място, в Холивуд например, трудно щеше да им се отдаде възможност да те спрат на улицата. Мислила ли си какво би било, ако всичко ти се беше случило на друго място?

Имала съм такъв шанс, но не се осъществи, защото живеехме при друга система и беше невъзможно. Но не, не ми минават подобни мисли. Казах ти, аз съм хиперреалист. Много траен, непроменяем. Приемам реалността, много наясно съм къде съм тук и сега. И много ценя миналото като база за личностното ми самочувствие, за гражданското ми поведение. Не съм човек, който разчита на нещо, което ще се случи в бъдеще време.

Според мен бъдещето може да бъде хубаво, ако реално живееш в настоящето и правиш всичко възможно, което е по силите ти в тази посока.

Без да забравяш кой си и какъв път си изминал.

Иска ли ти се нещо по пътя да не ти се беше случило?

Не. Много тежки неща са ми се случили. Най-тежко от тях е предателството, низвергването при смяната на системата. Така ме подгониха, че трябваше, защото обичам театъра, да започна отначало в самодейния театър в Дупница.

Беше ли изненадана от предателството?

Не. Бях изненадана от настървението. Тогава си дадох сметка, че предишното им поведение е било изпълнено с лицемерие. Била съм им удобна.

Разочарова ли се?

Заболя ме много. Не съм си изгубила вярата в хората, но разбрах коя е моята вина. Загубих много време от живота си да вярвам на неща и хора, които явно не са заслужавали.