А какво се случи с приятелите? Загуби ли някои?

Да.

Съжаляваш ли?

Вече не. Знаеш ли, аз изгубих приятели още като ми се случи това с инсулта.

Как ги изгуби?

Имаше хора, които дори не се появиха в болницата, дори не звъннаха по телефона, не че са длъжни.

И то по чисто човешки причини – от страх или от незнание. Или от притеснение – „Как ще изглежда той сега горкичкият“?! От тази гледна точка изгубих приятели.

Но пък за сметка на това намерих други.

Понякога е нужно такова пречистване на приятелския кръг.

Факт. И сега, във второто препятствие, през което преминавам, изчиствам доста кръга около себе си.

За това с подписката срещу теб ли говориш?

Да. Това явно е било необходимо като хигиена.

Кога след инсулта реши, че отново искаш да играеш?

Никога, никога не съм си мислел, че няма повече да играя.

Кой те покани пръв да се върнеш на сцената?

Първо се появи Бина Харалампиева и ми каза: „Хайде, чакаме те да се върнеш в R and B“, разбира се, първо бяха и колегите ми от представлението. Много смешно беше, че докато лежах в болницата 6 месеца и Вальо Танев ме заместваше тук, един ден ми се обади и ми каза: „Пич, аре връщай се, че така ми пари под гъза, не съм очаквал, че е такова нещо“. Обади ми се един ден и Павел Васев и ми каза: „Ще ти донеса един текст, ако ти се занимава, ще го направиш, ако не – забравяш“. Прочетох пиесата на Стефан Цанев „Духът на поета“ и казах, че ми трябват 5 месеца, за да съм готов. И той изчака. Така че, всички се появиха почти по едно и също време.

Каза, че ще знаеш, че си „готов“. Какво е „готов“ във вашата работа, освен че трябва да си се изправил на крака?

Аз имам една теза за нашата професия и тя е, че ние поемаме енергията на публиката, преработваме я и я връщаме с положителен знак.

Звучи като някакъв филтър. Не е ли доста натоварващо?

Страшно е.

Всеки вечер идва в театъра със собствените си проблеми – големи или малки. И когато излезеш на сцената, срещу теб има едно кълбо от енергия, която те блъска в гърдите и ти трябва да имаш силата да не отстъпиш назад, да я преработиш и да я върнеш положителна.

Та, аз казах, че ще се върна на сцената, когато мога да поема тази енергия и да не мръдна и метър назад, и да я върна положителна. В момента, в който почувствах, че съм достатъчно силен и физически и психически, се върнах на сцената.

Тук, на този стол, същото ли е?

Същото е, ама е само поемане. Поемане на проблеми. Е, понякога идват да си взимат хонорари от  „Икарите“, но след това те не минават през моята стая (смее се). 

Въпреки това, не се оплакваш от работата си?

Аз винаги съм удовлетворен, че съм си свършил работата добре. Когато съм помогнал или съм решил някакъв казус.

Кога си се съмнявал в себе си, в решенията си? Покрай тази подписка за оставката не се ли усъмни?

Никога не съм се съмнявал, но за сметка на това съм си направил анализ и сега си зная грешките.

Спомена ми, че искаш да се промени и името на Закона за културата?

В момента законът се казва „Закон за закрила и развитие на културата“, а аз не виждам от кого трябва да я закриляме културата, освен от правителствата, които не се грижат за културата на обществото ни. Трябва да се нарича така, както се е наричал по времето на Стефан Стамболов – „Закон за стимулиране и субсидиране на всеобщата и всестранна просвета на населението чрез училищата, науките, театрите и литературата“. Защото културата наистина е всичко това.

Това ще го изисквате ли в точките, които подготвяте?

Категорично. В момента са занимаваме само с нас – с театрите, а не с публиката – това, че тя трябва да бъде възпитана още от детска възраст в култура, да е подготвена, за да дойде на театър. Трябва да разширим обхвата си.

Ще го доживеем ли това разширяване на обхвата и тези светли времена за българската култура?

Аз – да (смее се). Дали аз, ти или Митко ще ги доживеем, не е толкова важно. Важното е да поставим жалони по пътя на нашите деца, с които те и да се съобразяват, които да следват, за да бъдат свободни личности. Защото ние живеем днес, но утре ще живеят ТЕ.