Христо Мутафчиев, който е perpetuum mobile. И спор няма.

Разговор за културата, приятелите, социалната хигиена, законите, скандалите, поуките и разбира се, в частност - за театъра.

30 март ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 12'

Христо Мутафчиев, който е perpetuum mobile. И спор няма.

30 март ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева


Последният човек, когото съм си представяла безпомощен, е той. Винаги е бил един от най-енергичните хора, които познавам. Във всичко. И на сцената, и в живота. Винаги е следвал свои правила и често думите са изпреварвали мисълта му. Преди 6 години инсулт се изправи на пътя му. Или пък той се изправи на пътя на инсулта, не зная. И ако в подобно нещо може да има победител, резултатът е 1:0 за Христо. Който го е виждал в ролята на Дерибея в „Хъшове“, знае за какво говоря. Изобщо, който го познава, знае за какво говоря. Той трудно се дава. Когато през февруари около името му се заформи скандал и част от актьорското съсловие поиска оставката му от председателското място на САБ, си помислих, че ще им е трудно. И на двете страни.

Сега го срещам в офиса на САБ на сутринта след раздаването на наградите „Икар“ и след исканията на колегите му от протеста „Пакт за култура“.

Христо Мутафчиев в Интервюто.

Как мина церемонията по раздаването на „Икарите“? Видях снимки – пред театъра бяха вашите колеги, в така наречения „Пакт за култура“.

Ние бяхме подготвени и очаквахме тяхното мнение. Нормално е да го има. Но то не се появи агресивно, а по-скоро се преля в едно общо желание да се държим на ниво, да се себеуважаваме.

Направи ми впечатление, че много често думата „обич“ беше използвана от творците, които излизаха на сцената да благодарят за наградата Икар и признанието на колегите.

Ние с членовете на УС на САБ преди започването седяхме на входа на Народния театър и посрещахме хората. Те влизаха усмихнати, вълнуваха се за празника, от това че са номинирани, че са заедно на този празник. Разбира се, всеки дълбоко в себе си се вълнува и от това какво се случва с българския театър.

Нямаше разделение между колегите, така ли? Между номинираните и протестиращите?

Разбрахме се и с тези, които имаха какво да кажат отсреща на фонтана – че това е празник на цялата общност. Който каквото има да го каже, но това да не се отразява на хората, които са номинирани и идват да си получат наградите. Защото това не е празник на САБ, а празник на цялото съсловие. Разбира се и самите наградени колеги благодарейки се опитваха да кажат на публиката, че това е ден, в който трябва да празнуваме, а не само да бъдем недоволни. Казвам „само“, защото иначе всеки има право да си е недоволен.

Добре, но този празник вече мина. Как ще е сега? Пак ли ще е „за“ и „против“?

„За“ и „против“ отдавна вече не вълнува хората. Сега, като минаха празничните дни, моята работа, на целия екип трябва да е в посока на това да не оставяме това недоволство да се превърне в „спяща клетка“. Бях на събирането на завършилите НАТФИЗ – „Алумни“. Освен основателите – преподаватели и професори от НАТФИЗ, се събраха и студенти. Идеята на това сдружение ще е да работи с институциите за точния модел на работа на българския театър.

И няма две мнения по въпроса – аз също съм ЗА българския театър. Аз не съм за турския или руския театър, аз съм за българския театър в България.

И когато хората, които извадиха петицията, говориха за това, че искат 1 процент от бюджета да се дава за култура, аз отдавна искам 2 процента. Та, къде е разделението тук? Къде е „за“ и „против“? На събирането на „Алумни“ имаше предложение държавата да намери начин да поеме отговорност към завършващите студенти.

Какво значи „отговорност“ – държавно разпределение след завършването ли? Това не е ли доста недемократично? Как така някой ще те накара да работиш някъде?

Демокрацията е спазване на закони и правила, за да бъдеш свободен. Демокрацията не е да правиш, каквото си искаш. Тя е съобразяване и отговорности. Тя е права, но и задължения. Ангажименти. Най-малко да родиш две деца, да не караш пил, да спазваш знак стоп, да не си хвърляш боклука на улицата…ей такива дребни, но важни неща.

Но в актьорската професия, ако ще да те разпределят в главна роля в най-големия спектакъл на Народния театър, ако не ставаш, ако не те харесват, в един момент пак няма да имаш работа. Как ще им гарантирате, дори да им дадете на тези момчета и момичета работа, че те ще бъдат актьори?

Това никой не може да им обещае. Това е въпрос на талант и труд. И не е само в България, в нашата професия навсякъде e така.  В световен мащаб актьорите минават през сериозни кастинги за разлика от актьорите тук, защото пазарът ни е много малък, стеснен. Пазарът на творците, които да се себедокажат, да се себепредложат. Защото кастингът не е само състезание между трима-четирима творци, той служи за сверяване на часовника – къде съм аз в цялата тази работа, как изглеждам, за какво трябва да се погрижа, какъв език говоря или не говоря…

И именно заради този стеснен пазар се говори и то с основание, че в нашата държава няма как държавата да остави театърът само и единствено на пазарен принцип. Тоест, трябва да има държавна гаранция за съществуването на театъра в България.

Дали ще има в Ловеч, или в Плевен театър, а няма да има в Каспичан, това е друг вид решение и то е държавно. Въпросът е да има гаранция за съществуването на театъра като такъв. Освен пазарния принцип, на който се появиха хора, които правят постановки за 20 дни и ходят да ги играят, казвайки: „Това е театър“. Е, не е само това театър. Защото публиката не е глупава. Тя гледа веднъж подобно нещо и казва: „А, това не е хубаво“ и не идва втори път. Иска нещо друго. И ние не можем да не и предложим и другия театър, защото, видите ли, той не е печеливш. От тази гледна точка, съм склонен да разбирам недоволството на голяма част от гилдията, че театърът, поставен само на пазарен принцип, ще се изроди. И ние не бива да допускаме това израждане. Трябва да запазим основата на българския театър, такъв какъвто сме го учили през времето. В този ред на мисли се работи по какъв начин държавата да дотира театъра. В един разговор, който водихме тук онзи ден, се мина през това да се направи ярко разграничение какво е художествен театрален акт и представление от рода ентъртеймънт.

Кой има право да направи подобно разграничение? Това няма ли да е вид цензура?

Никой не можe да каже, само публиката, която влиза и излиза удивена или отвратена от някое представление. Именно заради това се насочихме в друга посока. За да не правим разграничение между видовете театър, защото това означава цензура, по-скоро трябва да се концентрираме върху това – държавата да има ангажимент да се грижи за театъра като такъв. Да речем, имаме райони с тежко изразен демографски срив, има райони с тежки икономически проблеми и други специфики. Тези театри трябва да се гледат отделно и да бъдат подпомагани целево от държавата с държавна поръчка. Какво означава това ли? Това означава, например да получава целеви средства от държавата за постановки на български текстове, на български драматурзи, на съвременна българска драматургия и тн.

За тези театри съм съгласна. Но не смятам, че от моите данъци трябва да се дотират представления, които да се играят пред роднини и приятели с претенциите, че са много елитарни. Едно представление, колкото и елитарно да е, както в момента го наричаме ние, ако е добро, ще има своята публика.

Това е въпрос, който може да се търси в цялостната стратегия за театъра. Ако едно представление е прекалено елитарно и то изчерпа публиката си за много кратко време, то тогава държавата трябва да има друг лост, с който да продължи живота и на такива спектакли. Защото, ако „Сфумато“, не го наричаме елитарен театър, а театрална работилница и е изваден от контекста на другите драматични театри, по-скоро се занимават с процеса в театъра и то има място в българската театрална картина. И той трябва да бъде финансиран по различен начин.

Склонен ли си да коментираш конспиративната теория, че правителството няма интерес от интелигентни хора и затова неглижира културата и образованието.

Тази теория е световен процес, но не вярвам и тук да съществува, ние сме прекалено малки. Това е световна конспирация, която цели хората от арабския свят например, да са ниско образовани, защото там се случват други процеси на световно ниво. Едва ли тук това е на дневен ред.

През цялото време говорим за култура. Какво за теб е културата?

Преди всичко културата за мен е начин на общуване. И то на базата на семейно възпитание, натрупани вълнения, мисли, книги, и всичко онова, което ни кара да се чувстваме различни в ежедневието си.

Как ти възпитаваш децата си в култура?

Първо ги уча на себеуважение и уважение към другите.

Наскоро малкият ми син споделил с майка си, че си спомня, когато съм го водил на училище и съм му пускал яко Уайт Снейк в колата. И това го радва и до днес – че е слушал Бийтълс, Куийн, а не чалга….

И ми стана много драго от това.

Жена ти загрижена ли е за теб?  След инсулта не и ли се иска да се кротнеш малко?

Жена ми е плътно до мен във всичко.

Не ти ли казва, че е време да караш по-полека?

Тя ми го казва постоянно, но знае, че няма как това да стане. И на „Икарите“ беше плътно до мен.

На теб беше ли ти притеснено точно на тези „Икари“?

Притеснено ми беше, но не заради хипотетики. Желанието ми беше да може всеки да получи своето уважение на сцената и то да бъде добре организирано. Такова събитие е нелека организация, то не е само наем на залата. Имаш договори с рекламодатели, с институции, трябва да спазиш всички изисквания. И аз наблюдавам дали всичко ще се случи и спази. И ми се иска да може всеки да се почувства значим. Затова са тези награди. Всеки имаше необходимостта да бъде там, дали идвайки от фонтана, дали идвайки официално облечен от вкъщи и със семейството си, имаше вълнение и го усетих в залата. Не на последно място смятам, че и Валентин Ганев беше прекрасен водещ за тази церемония. Защото, той освен талантлив актьор, е и интелигентен и сетивен човек и улавяше на мига вълнението и го връщаше обратно. Знаеше как да реагира.

По едно време имаше слухове, че някои номинирани ще бойкотират наградите. Имаше ли такива?

Не.

От кога си председател на САБ?

От 2005 година.

Когато зае този пост, мислеше ли, че той ще ти носи неприятности. Ще загубиш нечие уважение, нечие приятелство?

Не, аз съм наивно момче.

Гледам елементарно на нещата. Поемам ангажимент, само ако знам, че имам енергията да го свърша.

Всичко покрай него или го игнорирам, или го приемам дълбоко и бързо се разделям с него.

А какво се случи с приятелите? Загуби ли някои?

Да.

Съжаляваш ли?

Вече не. Знаеш ли, аз изгубих приятели още като ми се случи това с инсулта.

Как ги изгуби?

Имаше хора, които дори не се появиха в болницата, дори не звъннаха по телефона, не че са длъжни.

И то по чисто човешки причини – от страх или от незнание. Или от притеснение – „Как ще изглежда той сега горкичкият“?! От тази гледна точка изгубих приятели.

Но пък за сметка на това намерих други.

Понякога е нужно такова пречистване на приятелския кръг.

Факт. И сега, във второто препятствие, през което преминавам, изчиствам доста кръга около себе си.

За това с подписката срещу теб ли говориш?

Да. Това явно е било необходимо като хигиена.

Кога след инсулта реши, че отново искаш да играеш?

Никога, никога не съм си мислел, че няма повече да играя.

Кой те покани пръв да се върнеш на сцената?

Първо се появи Бина Харалампиева и ми каза: „Хайде, чакаме те да се върнеш в R and B“, разбира се, първо бяха и колегите ми от представлението. Много смешно беше, че докато лежах в болницата 6 месеца и Вальо Танев ме заместваше тук, един ден ми се обади и ми каза: „Пич, аре връщай се, че така ми пари под гъза, не съм очаквал, че е такова нещо“. Обади ми се един ден и Павел Васев и ми каза: „Ще ти донеса един текст, ако ти се занимава, ще го направиш, ако не – забравяш“. Прочетох пиесата на Стефан Цанев „Духът на поета“ и казах, че ми трябват 5 месеца, за да съм готов. И той изчака. Така че, всички се появиха почти по едно и също време.

Каза, че ще знаеш, че си „готов“. Какво е „готов“ във вашата работа, освен че трябва да си се изправил на крака?

Аз имам една теза за нашата професия и тя е, че ние поемаме енергията на публиката, преработваме я и я връщаме с положителен знак.

Звучи като някакъв филтър. Не е ли доста натоварващо?

Страшно е.

Всеки вечер идва в театъра със собствените си проблеми – големи или малки. И когато излезеш на сцената, срещу теб има едно кълбо от енергия, която те блъска в гърдите и ти трябва да имаш силата да не отстъпиш назад, да я преработиш и да я върнеш положителна.

Та, аз казах, че ще се върна на сцената, когато мога да поема тази енергия и да не мръдна и метър назад, и да я върна положителна. В момента, в който почувствах, че съм достатъчно силен и физически и психически, се върнах на сцената.

Тук, на този стол, същото ли е?

Същото е, ама е само поемане. Поемане на проблеми. Е, понякога идват да си взимат хонорари от  „Икарите“, но след това те не минават през моята стая (смее се). 

Въпреки това, не се оплакваш от работата си?

Аз винаги съм удовлетворен, че съм си свършил работата добре. Когато съм помогнал или съм решил някакъв казус.

Кога си се съмнявал в себе си, в решенията си? Покрай тази подписка за оставката не се ли усъмни?

Никога не съм се съмнявал, но за сметка на това съм си направил анализ и сега си зная грешките.

Спомена ми, че искаш да се промени и името на Закона за културата?

В момента законът се казва „Закон за закрила и развитие на културата“, а аз не виждам от кого трябва да я закриляме културата, освен от правителствата, които не се грижат за културата на обществото ни. Трябва да се нарича така, както се е наричал по времето на Стефан Стамболов – „Закон за стимулиране и субсидиране на всеобщата и всестранна просвета на населението чрез училищата, науките, театрите и литературата“. Защото културата наистина е всичко това.

Това ще го изисквате ли в точките, които подготвяте?

Категорично. В момента са занимаваме само с нас – с театрите, а не с публиката – това, че тя трябва да бъде възпитана още от детска възраст в култура, да е подготвена, за да дойде на театър. Трябва да разширим обхвата си.

Ще го доживеем ли това разширяване на обхвата и тези светли времена за българската култура?

Аз – да (смее се). Дали аз, ти или Митко ще ги доживеем, не е толкова важно. Важното е да поставим жалони по пътя на нашите деца, с които те и да се съобразяват, които да следват, за да бъдат свободни личности. Защото ние живеем днес, но утре ще живеят ТЕ.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър