Христо Мутафчиев, който е perpetuum mobile. И спор няма.

Разговор за културата, приятелите, социалната хигиена, законите, скандалите, поуките и разбира се, в частност - за театъра.

30 март ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 12'

Христо Мутафчиев, който е perpetuum mobile. И спор няма.

30 март ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева


Последният човек, когото съм си представяла безпомощен, е той. Винаги е бил един от най-енергичните хора, които познавам. Във всичко. И на сцената, и в живота. Винаги е следвал свои правила и често думите са изпреварвали мисълта му. Преди 6 години инсулт се изправи на пътя му. Или пък той се изправи на пътя на инсулта, не зная. И ако в подобно нещо може да има победител, резултатът е 1:0 за Христо. Който го е виждал в ролята на Дерибея в „Хъшове“, знае за какво говоря. Изобщо, който го познава, знае за какво говоря. Той трудно се дава. Когато през февруари около името му се заформи скандал и част от актьорското съсловие поиска оставката му от председателското място на САБ, си помислих, че ще им е трудно. И на двете страни.

Сега го срещам в офиса на САБ на сутринта след раздаването на наградите „Икар“ и след исканията на колегите му от протеста „Пакт за култура“.

Христо Мутафчиев в Интервюто.

Как мина церемонията по раздаването на „Икарите“? Видях снимки – пред театъра бяха вашите колеги, в така наречения „Пакт за култура“.

Ние бяхме подготвени и очаквахме тяхното мнение. Нормално е да го има. Но то не се появи агресивно, а по-скоро се преля в едно общо желание да се държим на ниво, да се себеуважаваме.

Направи ми впечатление, че много често думата „обич“ беше използвана от творците, които излизаха на сцената да благодарят за наградата Икар и признанието на колегите.

Ние с членовете на УС на САБ преди започването седяхме на входа на Народния театър и посрещахме хората. Те влизаха усмихнати, вълнуваха се за празника, от това че са номинирани, че са заедно на този празник. Разбира се, всеки дълбоко в себе си се вълнува и от това какво се случва с българския театър.

Нямаше разделение между колегите, така ли? Между номинираните и протестиращите?

Разбрахме се и с тези, които имаха какво да кажат отсреща на фонтана – че това е празник на цялата общност. Който каквото има да го каже, но това да не се отразява на хората, които са номинирани и идват да си получат наградите. Защото това не е празник на САБ, а празник на цялото съсловие. Разбира се и самите наградени колеги благодарейки се опитваха да кажат на публиката, че това е ден, в който трябва да празнуваме, а не само да бъдем недоволни. Казвам „само“, защото иначе всеки има право да си е недоволен.

Добре, но този празник вече мина. Как ще е сега? Пак ли ще е „за“ и „против“?

„За“ и „против“ отдавна вече не вълнува хората. Сега, като минаха празничните дни, моята работа, на целия екип трябва да е в посока на това да не оставяме това недоволство да се превърне в „спяща клетка“. Бях на събирането на завършилите НАТФИЗ – „Алумни“. Освен основателите – преподаватели и професори от НАТФИЗ, се събраха и студенти. Идеята на това сдружение ще е да работи с институциите за точния модел на работа на българския театър.

И няма две мнения по въпроса – аз също съм ЗА българския театър. Аз не съм за турския или руския театър, аз съм за българския театър в България.

И когато хората, които извадиха петицията, говориха за това, че искат 1 процент от бюджета да се дава за култура, аз отдавна искам 2 процента. Та, къде е разделението тук? Къде е „за“ и „против“? На събирането на „Алумни“ имаше предложение държавата да намери начин да поеме отговорност към завършващите студенти.

Какво значи „отговорност“ – държавно разпределение след завършването ли? Това не е ли доста недемократично? Как така някой ще те накара да работиш някъде?

Демокрацията е спазване на закони и правила, за да бъдеш свободен. Демокрацията не е да правиш, каквото си искаш. Тя е съобразяване и отговорности. Тя е права, но и задължения. Ангажименти. Най-малко да родиш две деца, да не караш пил, да спазваш знак стоп, да не си хвърляш боклука на улицата…ей такива дребни, но важни неща.

Но в актьорската професия, ако ще да те разпределят в главна роля в най-големия спектакъл на Народния театър, ако не ставаш, ако не те харесват, в един момент пак няма да имаш работа. Как ще им гарантирате, дори да им дадете на тези момчета и момичета работа, че те ще бъдат актьори?

Това никой не може да им обещае. Това е въпрос на талант и труд. И не е само в България, в нашата професия навсякъде e така.  В световен мащаб актьорите минават през сериозни кастинги за разлика от актьорите тук, защото пазарът ни е много малък, стеснен. Пазарът на творците, които да се себедокажат, да се себепредложат. Защото кастингът не е само състезание между трима-четирима творци, той служи за сверяване на часовника – къде съм аз в цялата тази работа, как изглеждам, за какво трябва да се погрижа, какъв език говоря или не говоря…

И именно заради този стеснен пазар се говори и то с основание, че в нашата държава няма как държавата да остави театърът само и единствено на пазарен принцип. Тоест, трябва да има държавна гаранция за съществуването на театъра в България.

Дали ще има в Ловеч, или в Плевен театър, а няма да има в Каспичан, това е друг вид решение и то е държавно. Въпросът е да има гаранция за съществуването на театъра като такъв. Освен пазарния принцип, на който се появиха хора, които правят постановки за 20 дни и ходят да ги играят, казвайки: „Това е театър“. Е, не е само това театър. Защото публиката не е глупава. Тя гледа веднъж подобно нещо и казва: „А, това не е хубаво“ и не идва втори път. Иска нещо друго. И ние не можем да не и предложим и другия театър, защото, видите ли, той не е печеливш. От тази гледна точка, съм склонен да разбирам недоволството на голяма част от гилдията, че театърът, поставен само на пазарен принцип, ще се изроди. И ние не бива да допускаме това израждане. Трябва да запазим основата на българския театър, такъв какъвто сме го учили през времето. В този ред на мисли се работи по какъв начин държавата да дотира театъра. В един разговор, който водихме тук онзи ден, се мина през това да се направи ярко разграничение какво е художествен театрален акт и представление от рода ентъртеймънт.

Кой има право да направи подобно разграничение? Това няма ли да е вид цензура?

Никой не можe да каже, само публиката, която влиза и излиза удивена или отвратена от някое представление. Именно заради това се насочихме в друга посока. За да не правим разграничение между видовете театър, защото това означава цензура, по-скоро трябва да се концентрираме върху това – държавата да има ангажимент да се грижи за театъра като такъв. Да речем, имаме райони с тежко изразен демографски срив, има райони с тежки икономически проблеми и други специфики. Тези театри трябва да се гледат отделно и да бъдат подпомагани целево от държавата с държавна поръчка. Какво означава това ли? Това означава, например да получава целеви средства от държавата за постановки на български текстове, на български драматурзи, на съвременна българска драматургия и тн.

За тези театри съм съгласна. Но не смятам, че от моите данъци трябва да се дотират представления, които да се играят пред роднини и приятели с претенциите, че са много елитарни. Едно представление, колкото и елитарно да е, както в момента го наричаме ние, ако е добро, ще има своята публика.

Това е въпрос, който може да се търси в цялостната стратегия за театъра. Ако едно представление е прекалено елитарно и то изчерпа публиката си за много кратко време, то тогава държавата трябва да има друг лост, с който да продължи живота и на такива спектакли. Защото, ако „Сфумато“, не го наричаме елитарен театър, а театрална работилница и е изваден от контекста на другите драматични театри, по-скоро се занимават с процеса в театъра и то има място в българската театрална картина. И той трябва да бъде финансиран по различен начин.

Склонен ли си да коментираш конспиративната теория, че правителството няма интерес от интелигентни хора и затова неглижира културата и образованието.

Тази теория е световен процес, но не вярвам и тук да съществува, ние сме прекалено малки. Това е световна конспирация, която цели хората от арабския свят например, да са ниско образовани, защото там се случват други процеси на световно ниво. Едва ли тук това е на дневен ред.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография