В каква житейска фаза си сега?

На 18 февруари ще стана на 42. И нямам грам съмнение накъде съм тръгнал и какво правя. Единственото, което не знам, е за колко време ще го постигна. Знам, че имам дедлайн и ако не го постигна, ще сменя нещо.

Аз на 20 си мислех, че ако на 40 не съм постигнала „всичко“, няма смисъл да опитвам изобщо. А сега имам планове за още 2-3 живота напред. Ти как си?

Не се чувствам постигнал нищо.

И в работата ми на актьор, и на режисьор, и на каквото искаш, не съм успял дотолкова, че да си кажа, че съм постигнал достатъчно. Ако си го кажа, нищо чудно да се приспя, а аз нямам такова намерение.

Иска ми се да оставя неща след себе си, заради които като погледна назад, да кажа: „Живях смислено. Трудно, но смислено.”

Искаш ли да имаш паметник?

Не, защо да имам паметник?

Не знам, току що ми хрумна. Всички големи актьори тук имат паметници.

За първи път се замислям. Не, не искам. Не съм бил на фронта, не съм спасявал хора… Паметникът е в паметта на хората, в сърцето. Няма нужда от бюст, за да си припомняме кой кой е.

За паметника – ясно, а Фейсбук защо нямаш?

Никога не съм имал. Миналата година една приятелка ми каза: “Не може да си толкова асоциален!”. Взе ми телефона и ми инсталира Инстаграм.

Защо толкова се дърпаш? Понякога върши работа.

Никога не ми е била важна тази идея за популярност или никога не се облегнах на това да пълня пространството със себе си. Не е било плод на скромност, а микс от много неща – територията, на която живеем, излезеш ли на показ, е нужно малко, за да бъдеш опетнен.

Ти вече имаш опит с това…

Аз и преди го имах. Някой се присети за мен през 2011 – 7-8 години след филма, за който говорихме, и реши да публикува, че българин е извършил някакви неща с някакви други хора от филма.

Говориш за теб и „връзката ти“ според жълтата преса с Моника Белучи?

Да, не исках да го изговарям…

Ние сме парадоксално общество, тук жълтата преса е ненаказуема. Това криене, мишкуване, инициали…

Тези хора не си дават никаква сметка нито какво причиняват на другите, нито за какъв бумеранг, за какво връщане става дума, нито какъв грях си слагат.

Вярваш ли в това, че всичко се връща?

О, да! Вярвам. Както вярвам, че всеки, който яхне експанзивен краткосрочен ПР без смисъл, е еднодневка, временно явление, ако няма дела след това. А нали знаеш – по делата ще ги познаете. Пише го в една дебела книга.

Ти четеш ли жълта преса изобщо?

Не. Не съм се интересувал. Може би бъркам. Сега се каня да изчета малко.

Както ти каза, те са „ненаказуеми“. Въпреки че някои хора ги осъдиха.

Така е. А аз го дължа на себе си и на близките си. Знаеш ли, че който ме познава добре, не мръдна и милиметър от мнението си за мен, каквото и да се пишеше, каквото и да се случи, знаеш къде… А останалите, които не ме познават… За тях мога да кажа, че сухите клони ще опадат като духне вятърът. Дървото ще остане.

Ти сега не оставаш, а заминаваш за LA. Какво ще правиш там?

Ще работя.

Има ли място за всички там?

Не. Битката е жестока. Интуицията ми казва едно, разговорите с агенти и професионалисти – друго. Един ми каза: „Христо, тук е страшно положението. Стотици хиляди сте.“  И като чуеш нещо такова, си даваш сметка за какво става въпрос и леко те стяга гърлото.

А интуицията какво ти казва?

Един кастинг режисьор ми каза: „Христо, тук е пълно с едни 20-годишни сладури, наполовина на твоята възраст, които са готови на всичко.“ И аз му отговорих: „Да са живи и здрави, аз не съм готов на всичко, пък и много зависи какво значи „всичко“. Освен това има няколко начини за влизане в чужд град. Не съм си навил на пръста, че безотказно ще действам до постигане на някаква цел. Ще се опитам да правя три неща – да продуцирам, да режисирам и да играя. Ако не стане нито едно от трите, ще си намеря някакъв бизнес, ще отида по на юг, пак в Америка, но няма да се счупя като човек.