Не е ли най-приятно да си актьор, да се грижиш само за собствената си роля?

Най-творческо, най-съзидателно и най-приятно ми е било зад камера. Няма да забравя работата ми по „Неудобният доктор Кръстев“ за кръга „Мисъл“. Имам спомени за сцена, в която правехме възстановка с Яворов, за часовете точно преди смъртта му и за да подготвя актьора, му четях някои неща. Беше се събрал екипът и като свърших, имаше сълзи в очите им. Без да съм го търсил…

Не съм те гледала в български филм. Канят ли те за роли тук?

Непрекъснато.

И?

Много съм отказвал, по куп причини.

Какво те отказва? Лош сценарий, неопитен режисьор, ниско заплащане…

Всичко, което изброи, но предимно лошата история. Знаеш ли колко роли са ми предлагани за филми след промяната в България, реминисценции, ДС, полиция, ченгета, банкери… Не, не, не! Ужас просто!

Защо отказваш филми с подобен сюжет?

Не я ли претопляхме вече доста тази манджа!? Плюс претенцията в определени сюжети… Страхът ми е професионален. Без да звучи като някаква излишна претенция, но винаги се питам: „Това ли ще е първото нещо, което бих снимал след толкова години тук?

Откога не си снимал тук?

Последният голям филм, който снимах в България, беше през 1996 – „Суламит“ на моя професор, покойният Христо Христов.

Комедия не ти ли се снима?

С удоволствие бих се забавлявал. Но не съм видял нещо написано по темата.

Тук всичко е дълбока въздишка. На нашето кино му липсва лекота. Още си носим товара от „онова време“. А младите хора, 20-годишните, дори не знаят за какво става дума – тях комунизма и перестройката не ги вълнуват.

Много си права. Тук около мен, приятелският ми кръг, хората, с които работя, винаги са се забавлявали. И да, бихме искали да работим и да се забавляваме едновременно.

Какви са приятелите ти?

Имам всякакви, но тези, за които ти казвам, са колеги.