Февруари 2004 година. Излиза „Страстите Христови“. Мащабна продукция с две български имена в него. Христо Шопов и Христо Живков. Живков тогава дори няма 30, а е на прага на голямата слава. Въпреки касовия успех на лентата, филмът не е добре приет в определени среди в Холивуд и замразява кариерата на Мел Гибсън за дълго време. Това сякаш нe води и до очаквания тласък за младите имена в него. Нито тогава, нито по-късно обаче Христо Живков се изкушава да яхне вълната на бг медийната популярност и така за дълго време остава загадка за журналистите.

Октомври 2016. Христо Живков влиза в риалити формат. „Биг Брадър“ отнема от загадъчността му, но дава малко яснота относно личността му: „Той е човек от плът и кръв и дори може да се забавлява“.

Януари 2017. Срещам го за интервю. Въпреки споделените мисли и изговорените думи, след себе си той отново оставя въпроси. За да продължи хрониката.

Христо Живков в Интервюто. 

Кой е последният филм, който гледа?

Hacksaw Ridge на Мел (Гибсън).

Хареса ли ти?

Да, много ме разчувства. Изключителен, потресаващ филм! Колеги и критици казват във връзка с този филм, че Мел Гибсън много е вдигнал летвата в режисурата.

За какво се разказва?

За един доктор, доброволец в армията във Втората световна война, който не е изстрелял нито един куршум на фронта, а е спасил 75 човека за 8 часа, минавайки между куршумите. Филмът е по истински случай и този човек е първият и единствен, който е получил „Medal of Honour”, без да е носил оръжие. Всъщност това е истински християнски филм, защото се разказва за един силно вярващ човек, който върши подвиг със силата на волята си, без дори да бъде одраскан, само с кървящите си ръце, с които спуска хората, вързани през кръста, по една стометрова скала. Невероятен филм! Мел е „само“ режисьор. Не че е малко, но не е продуцент.

Плака ли докато гледа филма?

Да.

Чувала съм, че след „Страстите Христови“, Мел Гибсън е имал… да кажем, “проблеми” в Холивуд – не е бил най-желаният човек, когото да продуцират или режисират…

Така е. Наистина се случи някакво напрежение, беше упрекнат още дори преди да излезе самият филм. Неговият баща имаше някакви изказвания колко хора били убити в Холокоста, та имаше проблеми поради факта, че Мел е син на този човек, заради фамилията си. И да, удари по кариерата му. Това го противопостави срещу няколко човека, които заради общността там имаха силата да му попречат за известно време.

А как се отрази това на вас, актьорите? Обикновено след толкова мащабен, успешен филм, се очаква да се изстреляте в небето. Или „проблемът“ на Мел се оказа и ваш?

Да, свързано се оказа. Всеки филм стреля нанякъде, а този беше мащабен и би могъл да те изстреля наистина нависоко, но всичко се оказа свързано с предходния ти въпрос. Именно поради пиперливостта на темата още не мога да разбера защо се случи чак така, но не ме изстреля нито мен, нито някой от колегите ми по начина, по който можеше да се случи.

По който би било логично да бъде, ако това беше един обикновен, мащабен филм. Щеше да бъде друго, нали го осъзнаваш?

Така е, би могло да бъде друго. Но не го казвам със съжаление или прискърбие.

Станало е каквото е трябвало да стане. Аз съм християнин и вярвам, че ако не се е случило по най-добрия начин, то поне сме си свършили работата както трябва.

Да, има горчив привкус, но както каза един приятел психиатър от Ню Йорк (б.р. Любо Канов): „Христо, ти след този филм може да не правиш нищо“. Когато го попитах защо, той отговори, че съм изпълнил земната си мисия. Естествено, за мен да спра да правя каквото и да е, е невъзможно.

След такъв проект какво в работата може да те провокира?

Знаеш ли, за последните години в работата си бих се облегнал на няколко възлови неща – едното е филмът на Ермано Олми („Занаятът на оръжията“). Всъщност той ме заведе при Мел. Не че ме заведе буквално, но според мен повлия на взетото решение от Мел няколко месеца след първата ни среща в Рим, съвсем инкогнито в една крипта. Същият следобед, по настояване на кастинг режисьорката аз бях помолен да занеса филма на Ермано Олми. Три месеца по-късно ми се обадиха и ми казаха: „Честито, имаш третата роля“.

„Занесеш“? На какво го занесе?

На VHS.

VHS? Eхаа, говориш за някакви много далечни времена! Коя година беше?

Юни, 2002.

На колко години беше тогава?

На 27.

На 27 може да ти е много превъзбудено след среща с Мел Гибсън. Нервен ли беше?

Не. Бях притеснен след като завърших НАТФИЗ чисто в битов план като човек, който расте. Имах нормални разклащания от рода на “А сега накъде?“. Тогава за първи път сериозно се замислих над това. После, колкото и да е странно, ми се случи отново на 33. И на предния ти въпрос –  какво би могло да е предизвикателство за мен сега, ще ти отговоря, че ако си въобразя за миг, че трябва да спра, това би било наистина предизвикателство. Тогава ще трябва да си взема старите представи за себе си, да ги надградя и да се върна към това, което съм завършил – режисура, защото съм с 5 филма – доко-фикшън зад гърба си. Но това не е игралното кино, което бих правил. А аз съм правил много неща в киното – от асистент, през продуцент, до режисьор и актьор.