За 60 години със сигурност. Миналият месец навърши 60. Страшни ли са тези години за един човек с така суетна професия?

Аз още на 43 си мислех, че край, животът свършва (смее се). В някакъв смисъл може и да са страшни, но на мен дотук в живота са ми се случили много хубави неща, а до това колко остава… Всички знаем, че остава все по-малко. Но гледам да не се замислям за това колко остава и колко са всъщност 60 години.

Преди да сe видим пак си припомних няколко епизода от „Улицата“. Как е възможно тези неща да са още смешни, тези образи да са комични и трагични 24 години по-късно? Това ли е добрата комедия?

Очевидно, щом не е останало във времето си. Но комедията е такъв жанр, че ако е наистина смешно, то обикновено остава такова. Мисля, че в „Улицата“ образите са вечни, те се срещат по всяко време. А и актьорите са страхотни и се справят със смешното. Разбира се, голяма заслуга за това има Теди, който провокираше това. Имаме безкрайно много неизлъчвани материали, които се изгубиха някъде. Но това, което остава, винаги ще забавлява.

Каза, че образите са вечни. Такива ли сме ние, българите – тъжни?

Да, българите са винаги тъжни. Ние като общество нямаме посока, нямаме перспектива и все повече го усещаме с всяко едно правителство. Това, неуважителното чувство, за което говорихме, то също не ни помага особено, тъй като обикновено го обръщаме към самите себе си. Така че тъгата винаги съществува. Тя се ражда много бързо.

Лесно ли е да разсмееш тъжен човек?

Трудно се разсмиват тъжни хора. Особено скептичните, такива, които те гледат и си мислят : „Хайде, разсмей ме!“

Щом въпреки всичко успяваш да разсмееш тъжен човек, значи и ти си като твоя герой, и ти си терапевт?

Един вид, да.

Кога ти е било трудно да разсмиваш?

По принцип аз не си поставям за цел да разсмивам. Но си спомням едно представление, което играехме в Русе („Помощ, жена ми е луда“ и все още го играем с успех). Тогава майка ми почина, а аз трябваше да изляза на сцената. И за първи път усетих безсмислието и на текст, и на ситуация. Тогава усетих, че наистина всичко е суета.

Днес би ли насърчил твоето 20-годишно Аз да стане актьор?

Аз снимам от 23-годишен и, слава богу, мога да видя моето 20-годишно Аз (смее се). Не водя разговори със себе си, но знаеш ли, като малък бях много замислен, не бях концентриран особено в ситуацията и учителките питаха майка ми: „Какво мисли Вашият син? Винаги е много замислен…“ и тя пък ме питаше мен: „Какво толкова мислиш?“, а аз: „Нищо. Правя се.“ (смее се). Но има такива хора, интровертни, такъв съм от малък.

Ако имаш две-три изречения да препоръчаш „Асансьор за пациенти“?

Хубаво е да се гледа, защото от актьорите са извадени лични, интимни неща. И чрез този филм, чрез цялата ситуация, въпреки тежките моменти, в които попадат, хората си помагат един на друг. Мисля, че това е достатъчно. А пък аз за пръв път си повярвах, че не играя роля, аз повярвах, че съм този доктор.