Христо Гърбов, хайде, разсмей ни!

Христо Гърбов, хайде, разсмей ни!

23 октомври ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Сещам се за Робин Уилямс. Отстрани никой не може да види причина той да е нещастен или депресиран, а пък още по-малко да се самоубие. Ти бил ли си долу, бил ли си депресиран?

В моменти от живота си не съм бил особено щастлив, но всеки човек има такива моменти. Но депресиран по този начин – никога. На мен професията ми тръгна добре, усещах от много рано, че хората ме харесват. Всеки актьор го усеща, особено на сцената. Там е като човешки контакт – или става, или не. Понякога не се случва. Така че, имало е трудни моменти, но те са били по-скоро в това да потискам суетата, да не й давам воля. Защото в нашата професия суетата не ни е чужда.

Аз пък като гледах филма, се замислих, че да си психиатър не е толкова тежко като да си хирург например. Никой не очаква от теб блестящи резултати и крайно излекуване, не спасяваш човешки животи… Някак си блага професия ми се видя.

Никак не е блага. Трябва да изслушваш хора с много тежка душевна болка. Много често самите психиатри са гранични. Тежко е, никога не бих избрал тази професия.

А коя професия би избрал?

Аз вече съм избрал. Актьорската професия дава много възможности, ако наистина се чувстваш сигурен в нея и с нормално самочувствие, както съм аз и то без това да звучи високомерно. Тя ти дава възможност да се превъплъщаваш в много образи, да влизаш в много професии. Така че аз истински си обичам професията. И мисля, че в нея можеш да получиш много одобрение, много възторзи от хората.

Професия на суетата, както говорихме.

Тя е неизбежна. Важното е това, което правиш на сцената или на екрана, да убеждава. Аз адски се учудвам на младите хора, особено за оценката им за българското кино. Странно ми е как сме способни сами да очерняме собствените си неща – „няма българско кино“, „няма български театър“, „няма българска литература“… Разбирам и донякъде ми е ясно защо твърдят, че тези срещу тях – актьорите, филмите или книгите, не са достатъчно убедителни. Донякъде може да е така. Но самото обобщаване е повърхностно занимание. Бих го нарекъл дори “тъпо“. Това е някаква типично българска черта на отричане. Значи ако мога и аз да определя българина, да обобщя, както всички правят, бих казал, че ние сме много емоционални и адски неуважителни. Това са две основни качества, които ни правят лоши хора. С лекота да отричаме нещо, което не познаваме, не разбираме, дори не сме виждали. Какво може да е това?!

И социалните мрежи не помагат особено за това. Ако преди е можело да оплюеш някой само пред мъжа си, сега можеш да го направиш пред огромна аудитория под някой пост. Това ти придава важност, независимо дали разбираш от това, което си коментирал, или нямаш никакво понятие.

А българите разбират от всичко, особено по-необразованите. Виж, и аз не твърдя, че понякога не изпитвам неудобство, когато гледам някой български филм. А в театъра каква скука има! И там има нестанали неща. Но да се кълнеш, че 20 години няма да стъпиш на театър или на кино, като сложиш някакво грандиозно обобщение… Гледах наскоро един млад критик или журналист, не зная точно, беше много снизходителен към усилията на другите. И спортните журналисти също. Ти пък какво си направил, бих искал да ги попитам. Да си зададат този въпрос първо! Въпреки че аз лично съм получил от хората много хубави отзиви.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър