Той е от тези хора, от които очакваш да са смешни. Да са душата на компанията, да са неизчерпаем извор на истории и смях. Съдбата на комедийния актьор. На мен, въпреки усмивката в очите му, винаги ми е бил по-скоро драматичен образ, герой от роман на Булгаков, някой, който по-скоро ще те накара да си  поплачеш, отколкото да се смееш. И не само заради „Улицата“ на Теди Москов, където се смеехме и плачехме едновременно, не само заради малкия човек на Христо, който имаше мечти, по-малко от пръстите на едната ръка и основната беше да влезе достойно в живота. Е, не успя съвсем, но това беше само на кино. Преди няколко седмици Христо Гърбов навърши 60 години и онова пламъче в очите, което казват, изчезва с времето, при него още е там. 

Христо Гърбов в Интервюто. 

В „Асансьор за пациенти“ играеш психиатър. В живота често ли ти се случва да си в тази роля – да изслушваш, да помагаш?

Понякога се налага да изслушвам, въпреки че ние, актьорите сме по-скоро монологисти. И аз съм като всички актьори, но понякога, когато някой е имал някаква болка, проблем, съм го изслушвал. И тогава съм влизал в ролята на терапевт. Но никога не съм мислел, че ще ми послужи в работата, че ще се наложи да вляза в подобна роля.

И послужи ли ти за филма?

Най-много за филма ми послужи сценарият, който Иглика е написала по истински случай. Тя така го беше развила и опоетизирала, извисила над дребните неща, като истории на Селинджър, че той ме грабна от самото начало.

Кога го написа?

Преди 17 години, но сега му дойде времето. И в началото главната роля беше писана за мен, но в един момент Иглика не беше сигурна, че аз трябва да я изиграя.

Да не би да се яви на кастинг?

Не, не беше кастинг. Просто се натрупаха някакви отношения към мен, че съм комик, че мога да играя само комедийни образи, което не е лошо, но за тази роля трябва съвсем друг образ. Ако ме приемат и тук като комик, това би било разбиващо за един такъв филм. Така че Иглика трябваше да повярва, че ще потъна в тази роля, ще мога да бъда самият доктор. А на мен ми беше много интересно да я направя и затова я убедих, че ще се справя. Като го гледах за първи път успях да си повярвам, че съм самият доктор. Много убедителен си бях като друг човек. А това рядко се случва, тъй като аз съм особено критичен към себе си.

А разбиващо ли е за теб да те приемат само като комик?

Като всеки един актьор, който е вкаран в някакви рамки, си мисля, че мога да правя много повече неща, мога да изляза от рамката, в която са ме вкарали. Но за мен определението на комик не беше разбиващо. Аз зная, че мога да съм драматичен, но осъзнавам, че съм и смешен, без да се напъвам. Е, имам си някакви техники…

Използва ли някакви техники, нещо специфично в „Асансьор за пациенти“?

Аз винаги искам да импровизирам по дадена тема, дори когато образът е ясен. Едно такова желание да изскоча над темата и да кажа и нещо свое. И Иглика в този филм успя да постигне това с всичките си актьори. Тя има този талант. А при нас имаше и допълнителна преграда за надскачане. Но на мен не ми беше трудно. Научих текста едно към едно, което рядко се случва, а и тя много ми помагаше да не играя, ролята да се случва в момента. И след филма във Варна дойдоха наистина болни хора и започнаха да ме разпитват къде има добри клиники, къде има добри доктори. Явно наистина съм бил убедителен в ролята.

Докато учеше сценария, изобщо покрай този филм, замисли ли се колко истински депресирани, нещастни хора има около нас? А дори не знаем…

Така е. За съжаление има много такива хора. Аз изчетох много неща около този филм. И това обикновено се случва на артисти, художници, хора от сферата на изкуството. По-емоционални сме, по-лабилни. Нервната система може често да им изневери. Има големи актьори с гранични състояния.