Когато тялото среща инстинкта за оцеляване и силата на духа се оказва по-силна от законите на физиката. Един разговор за "прохождането" наново, за "проглеждането" в журналистиката и колко крачки трябва да направим, за едно по-добро общество.
Срещнах го във Фейсбук. Научавах някакви неща, свързани с политиката в САЩ от неговите постове. Както се казва – почти „вътрешна“ информация. Дълго време не знаех, че е брат на Косьо Караджов от БТВ. Още по-дълго ми убягваше факта, че се придвижва с инвалидна количка. Дори, когато един ден, се загледах в негова снимка, си помислих, че това е временно състояние. Порових се и разбрах, че не е точно така. Научих, че е претърпял жесток инцидент по време на ски и шансовете му да проходи са почти минимални. Връща се на работа (преподавател в California State University) точно година след инцидента, кара кола, както и специално пригоден велосипед и изобщо, има късмета да живее на място, на което да не можеш да използваш краката си, не означава да не можеш да излезеш от дома си. Но това в „случая“ на Фори не е най-важното. Защото, когато мисълта е в полет, нищо не може да я спре.
Интервюто среща Христофор Караджов.
Материалът ме докачи на две нива. Първо, естествената ми реакция беше да възроптая срещу това, че хората в инвалидна количка – различните! – могат да бъдат разглеждани като нещо травмиращо за чиято и да било психика. Това е нелепо само по себе си.
Идеята да ограничаваме и отсяваме хората по някакви външни критерии, а не на базата на техните собствени усилия и качества, винаги ми е била противна.
В “избора” между Спарта и Атина открай време съм бил на страната на вторите. И също така ме ядоса това, че сайт, който смятах за сравнително приличен до този момент и който следях редовно, си позволи да пусне нещо толкова неграмотно и манипулативно. Авторката явно не си бе направила труда да разучи темата по същество, пишеше само в условно наклонение и бе стигнала до някакви безумни заключения, използвайки несъществуващи факти. Логиката й беше като на оня рапър, който твърди, че земята е плоска, защото не виждал кривината на хоризонта от върха на някаква планина. Или като истерията около “инжектираните със СПИН” портокали. Уви, не всяко мнение е еднакво валидно и ценно. Медиите, ако искат да бъдат уважавани, трябва да прилагат някакви критерии към авторите си, нищо че байтовете са евтини. Подобни материали промиват мозъци, стряскат хората, създават паника и сеят страх. Не мога да приема за норма такава отрова да минава през вените на една сериозна медийна система. Това не е призив към цензура, а за подбор и критично мислене.
Не. Това за маркетинговата стратегия е абсолютна “червена херинга”, т.е. фалшив аргумент, който измества истинската тема на разговора. Какъв пазар ще си добавят Лего с подобни фигурки, дори ако си позволим да бъдем дотолкова цинични и да си го представим? Те са лидер в бизнеса си от половин век насам, легенда в индустрията. Ето какви са фактите: в света има около 150 милиона деца с различни увреждания. Досега те са си играели с фигурки, които не ги представляват изцяло. Време беше да получат нещо, което да отговаря повече на изгледа им, нали? Наистина ако си в инвалидна количка, тя не те определя като човек повече от цвета на косата или очите ти. Обаче кое дете не би искало да има кукла, която да прилича на него? И да си играе с нея, ако пожелае. Впрочем, това е разликата, която забелязах между “онази статия” и материалите в западноевропейските и американски медии: тук се пише, че има нужда от много други подобни фигурки и че Лего са закъснели много. Не съм прочел една дума спекулация относно това как могат да бъдат “увредени” децата.
Не мисля. Просто говорим за факти или за отсъствието им.