Хилда Казасян, която наследи музиката

Разговор за наследството, традициите, сутрешните зайчета, готвенето, ударните инструменти и ударните моменти. По пътя на музиката, когато той е неизбежен, но и единствен и ужасно желан. И няколко съвета за това как да надхитрим родителското ухо, когато не искаме да свирим, но се налага.

20 декември ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 13 мин

Хилда Казасян, която наследи музиката

20 декември ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Тя е жена с наследство за завиждане. Докосната е от съдбата, защото е получила от баща си музиката и голямата усмивка, а от майка си – фините черти и усета към красивото. На сцената също е достоен наследник и го доказа за пореден път преди няколко седмици, когато напълни зала 1 на НДК с концерт в памет на Вили Казасян. Със сигурност обаче, ако искате да се докоснете до истинското „можене“ на Хилда, трябва да я слушате в по-интимна зала. Тогава гласът ѝ гали и те отнася неусетно на друго място или поне в друго време.

Няколко дни преди Коледа, тук и сега Хилда Казасян е в Интервюто.

 

Доколко спазваш традицията около Коледа? Имаш ли например играчки на елхата, които си „наследила“ от детството си?

Коледа за мен е един от възможно най-хубавите периоди в годината, но аз си сменям много бързо концепцията за нещата. Тази година например елхата ми е с напълно нови играчки. За съжаление, нямам никакви стари, които да закача.

А останалата част от празника? Готвенето, гостите…

О, да! След няколко дни 16 души ще бъдат вкъщи на Бъдни вечер. Пренасят се маси, правят се чудеса, за да се съберем всички на една маса. Последните 10-12 години винаги се събираме у нас, така се случва. Когато мама и татко се разведоха, може би звучи малко абсурдно, но освен че те останаха много близки, мъжът на мама се сприятели много с новата жена на татко, но за да бъде по-естествено, аз трябваше да ги събирам на празници. И въпреки че трябва да приготвя всичко за празника, този ден преди Бъдни вечер за мен е един от най-щастливите дни в годината. Колкото и да звучи сладникаво, готвя, гледам си коледни филми по телевизията и ми е страшно хубаво.

Във вас ли се събирахте и като беше дете?

Да, събирахме се цялата фамилия. Вкъщи винаги е имало музика, така че със сигурност и на този ден е звучало нещо. Като дете, разбира се, единственото, което ме вълнуваше, бяха подаръците под елхата. Помня една година милият ми дядо (преди да се разбере, че съм алергична към тези неща) ми беше сложил под елхата опакован аквариум с живи рибки. Беше много вълнуващо! Аз всъщност съм късметлия с цялата тази фамилия, защото освен всичко, с тях и работя – с Христо Йоцов, с когото сега правя всичко в музиката; с Борислав Йоцов, с който свиря и с когото направихме Студио 5; с Косьо Кисимов, който ми е повече от брат… Най-невероятното е, че и децата ни станаха също толкова близки. Сега с дъщеря ми и сина на Косьо ще правим заедно курабийки.

Имаше ли съмнение изобщо, че дъщеря ти ще я влече музиката?

Не съм си мислела никога, че тя ще се занимава с музика. Не съм й казвала да седне да свири нито един път. Наистина! Тя просто срещна една изумителна учителка – професор Ганка Неделчева, която се превърна в нейна муза и за три-четири години с нея стана буквално чудо. Защото за да дебютираш пред публика в зала 1 на НДК (тя дори пред мен отказваше да свири) се искат страшно много качества и кураж.

Така ли беше и с теб? Естествено ли стана връзката между теб и музиката?

Първо да кажа – аз щях да бъда най-нещастният човек, ако не се занимавах с музика. Но това изобщо не се случваше естествено. За всеки 15 минути, в които трябваше да свиря на пианото или на ударните, бяха страшни кандърми и прилагах всички номера, които си гледала по телевизията – навиване на часовника напред, пускане на запис, какво ли не.

Какво друго толкова предпочиташе да правиш?

Да съм навън с децата, как какво?!

Значи наистина, ако искаш да си добър в музиката, лишенията започват още като дете?

То е неминуемо. Във всичко е така, не само в музиката. Ако искаш да си добър, разбира се.

Труд и талант стигат ли, за да станеш успешен музикант или изпълнител?

Сега, пораствайки, си давам сметка, че е комбинация от много неща. Талантът е задължителен, разбира се.

Харизмата е това да завърташ въздуха около себе си, да привличаш погледите… И тя, като таланта, също е божи дар.

И не е нещо, което може да научиш, но без нея е невъзможно. И не на последно място – чувството за мярка, което много хора не разбират, но то е задължително.

Чувство за мярка в какво?

Никога да не преекспонираш. Нещо, което даже смяташ за хубаво, да го събереш и овладееш. Чувството да не прекалиш със стила си в името на комерсиалността. Чувството за мярка в отношението към публиката, във взаимоотношенията с колегите. Изобщо ако възпитаваме децата си в това чувство, светът ще е едно по-добро място.

Вашите бъркаха ли ти се в музиката, която правиш?

Не, защото аз попаднах на страхотни учители и те оставиха на тях това нещо. Пък и аз, като един Овен, не позволявах на родителите ми много да ми се бъркат. И дъщеря ми, също Овен, сега прави същото.

Ако не на музика, на какво те научиха родителите ти?

На абсолютно всичко. Майка ми – на вкуса към живота, към красивото, финеса, това да успяваш да създадеш уют и красота около себе си. Няма нещо – и вкъщи, и в ресторантите ми – което да не е минало през ръцете ми. От чиниите и чашите, до цвета на стените.

А от татко е цялата ми широкоскроеност, онова ларж чувство към живота – в битово и във всякакво друго отношение, предполагам и бързата мисъл в някаква степен е от него.

Абе, щастливка съм аз с тези родители.

Разглеждах снимки. Много приличаш на майка си.

Да, все повече приличам на нея, слава богу (смее се). Баща ми все се шегуваше: „Ако може на външен вид да си като майка си, а иначе да се метнеш на мен“ (смее се).

Къде сядаше той на празници? Имаше ли определено място на масата само за него?

Никога не е имало такива разпределения. Вкъщи непрекъснато имаше хора, купони, всичко се случваше леко и с уют. Така мина цялото ми детство.

Сутрин се събуждах и пред мен падаше едни слънчев лъч така, както в момента (или поне това е споменът ми). В кухнята не можеше да се види къде седят майка ми и баща ми от дима на пури. Мирише на вкусно кафе, звучи някаква бендова плоча на грамофона и светът ти става различен.

И животът ти вече е различен.

А той беше ли вечер вкъщи? Зная, че хората, които се занимават с изкуство, често отсъстват точно вечер.

Тях обикновено и двамата ги нямаше по едно и също време – работата им беше свързана. Но и това е било с мярка. Баща ми го нямаше дотолкова, доколкото да не се занимава с онези дребнички неща от възпитанието, които изострят отношенията между децата и родителите. Но пък така нашите отношения бяха на друго ниво. С него остана връзката на духа, която е незаменима.

Кога беше най-близка с баща си?

Винаги. От първия ми момент. Аз нямах търпение да съм с него. Пътуванията, работата заедно… Обичах да правим нещата заедно.

Той успяваше да превърне всеки един миг от живота си в празник – от пиенето на една вода до големите концерти.

Затова казвам, че има незаменими хора. И смятам, че той е един от тях.

Мислиш ли, че ако баща ти беше видял, че си недостатъчно добра, ако беше сметнал, че си посредствен изпълнител, щеше да ти го каже? Или щеше да те остави?

Категорично може би само тогава би се намесил. Той не знаеше нищо за музикалните ми трепети до първата продукция в музикалното училище. Тогава хем съм била малка, но усетих, че в момента, в който ме чу на сцената и очевидно е видял, че нося качества, той почувства облекчение. Ако беше забелязал несправяне, щеше да намери най-добрия начин, без да ме нарани, да ме спре от това.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър