Преди време попаднах, предполагам и вие, на едно наистина въздействащо видео в социалните мрежи. На пърформанс на Марина Абрамович, в който часове наред тя седи и гледа различни хора в очите за известно време, възрастен, висок, красив, елегантен мъж с червени кецове, сяда срещу нея. Тя вдига главата си и е меко казано учудена. За минута, а може би по-малко двамата си казват хиляди неща с очи, после хващат ръцете си и той си тръгва. Франк Улай. Тогава научих и името му. Дългогодишен партньор в живота и на сцената на Марина, фотограф, експериментатор, с днешна дата дядо и човек, който с удоволствие се нарича „амстредамско хипи“. Въпреки че е германец, който от няколко години живее със съпругата си Елена в Любляна. Тези дни е в София, за да представи фотографската си изложба „УЛАЙ / Аз Другият“.

Рано сутринта го гледам в едно телевизионно студио, а след това го чакам в лобито на хотела. Идва и си поръчва уиски. Слага телефона си с дисплея надолу, отпива и се усмихва.

Франк Улай в Интервюто.

Сигурно днес Ви предстоят още много интервюта.

Точно идвам от едно телевизионно интервю.

Да, зная, гледах ви.

Как беше? Нямам никаква идея.

Преводът като че ли малко се бавеше… поне според мен.

О, така ли? Не мога да съдя, не разбирам нито дума. Но ми се искаше да кажа повече неща. Но в петък на срещата в Института (18.30 – Гьоте Институт б.р.) ще имам възможност да го направя.

Да, телевизионното времето е малко ограничено, особено като е с превод. Използвате ли телефонa си, за да снимате, видях, че го сложихте с дисплея надолу?

Много рядко. Съпругата ми е много добра в айфон фотографията. Аз го ползвам само като визуален бележник понякога.

Не ви харесват снимките ли?

Не, не само това. Аз бях във фотографията дълго време, в един момент я замених с пърформанса, но тогава пак документирах всичко на фотографии и видео. Защото това е моята работа и аз съм добър в това. А след това, като спрях тези пърформанси с Марина Абрамович през 1988 година, тогава изпаднах в дупка за много време. Защото, когато живееш с някого, работиш с него, това се превръща в една симбиотична връзка. Симбиотична. Хубава дума. И след такава връзка попадаш във вакуум. И се запитваш какво да правиш, как да се „прибереш вкъщи“… И тогава се завърнах към фотографията, но с различен подход и нагласа. Научих за така наречения The Ontology Of The Photographic Image, за който говори  Андре Базе (най-известният филмов критик във Франция по времето на Novuelle Vague и Cinema noir, написал брилятно есе за фотографията) и това ме накара да започна да се интересувам от large scale фотографията.  Тогава, за късмет, имах достъп до една огромна полароидна камера в Бостън, това е камера обскура, голяма почти колкото тази стая и в нея има двама души, техници, които работят, облечени целите в черно. Не можеш да фокусираш камерата, трябва всичко да го подредиш така че да е на фокус, местиш напред назад, нагоре, надолу, докато стане. И за 90 секунди, след щракането с тази камера, излизат цветни фотографии с човешки размери. Говоря за аналогова фотография. Как да харесвам фотографиите с телефон сега? Ето защо не харесвам телефонa. Дори отричам дигиталните медии. Днес говорим за диктатура на дигитализирането. Наричаме го РС – personal computer, но не, той не е „personal“. Те „изсмукват“ всичко от малкия ти личен, интимен компютър и го съхраняват кой знае къде. Ти също не знаеш къде, нали? Аз съм от това типични шейсетарско поколение, знаете – индивидуализъм, персонализация, любов, щастие, такива неща… Ние сме аналогови също. Ето, гледай сега, твоята фотографка снима през цялото време, а ще използва може би само една снимка. Това е нелепо. Когато имаш избор от 24 или 36 снимки си много по-селективен. Cлед това влизаш в тъмната стаичка, чакаш, гледаш какво е станало… Обичам това изживяване.