Уилям Юинг за Арнолд Нюман, портретите и селфи културата

Уилям Юинг за Арнолд Нюман, портретите и селфи културата

8 ноември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова/Арнолд Нюман

Работили сте като фотограф и куратор и във времето на черно-бялата и в това на цветната фотография. Коя Ви вълнува повече?

Точно когато започнах да се занимавам с фотография, през 1972 година, всичко беше черно-бяло. „Цветът“ беше скъп и беше ползван само за реклами. И музеите не го харесваха, след 10 години се променяше, не ставаше за колекции. Аз бях куратор и идваха млади фотографи, интересуващи се от фотография, интересуващи се вече от цвета в нея. Така малко по-малко видях преминаването от черно-бялото към цветното. Самият аз харесвам и двата езика. Но ако трябва да съм честен – черно-бялото вече е свършено. Да, може да се завърне като стил може би, но никога повече от това.

Вие сте работили с много фотографи, но сте специалист в работата на Арнолд Нюман. Какво е по-различното в неговите портрети, като изключим, че са на популярни личности и са снимани не в студио, както е било популярно тогава, а най-често в типичната за тях среда?

Може би по дефиниция би трябвало да са добри, защото са портрети на популярни хора. Но не е заради това. Днешните 25-годишни не познават тези звезди от миналото, а пак са привлечени от портретите. Ако разгледате дори само тази изложба, ще видите, че Нюман никога не повтаря себе си. Всеки пък преди да започне да снима, той си казва: „Ок, това е нова игра, започвам като за първи път.“ Други фотографи са страхотни също, но често техните портрети изглеждат по един и същи начин. Или пък в портретите им можеш да видиш самите тях, вниманието е обърнато към самия фотограф, сякаш той се отразява във фотографираните. При Нюман не е така. Той не се интересува от себе си, интересува го само човека срещу него.

Какъв човек беше той?

Много смешен. Понякога смешките му бяха малко притесняващи, малко солени, децата му често се смущаваха от тях (смее се). Обичаше да преподава, въпреки че никога не го е правил в университет (мисля че това би го убило). Често обаче правеше уъркшопи по една седмица и в края им водеше всички на вечеря, обичаше тези неща. Когато го срещнах, бях наистина много млад, и се предполагаше, че не разбирам все още много от кураторство. Но той се отнасяше към мен с пълен респект. Хората наистина го харесваха, никога не съм чул да се говори с лошо за него. Той беше много напорист, много амбициозен. Винаги се държеше като млад фотограф, искаше изложби, искаше да се случват нещата

Виждам, че има много портрети на художници, явно е харесвал рисуването.

О, да. Нюман е рисувал много добре и може би самият той щеше да бъде художник, ако беше завършил художественото училище, в което е учил. Но е бил там по време на Голямата депресия и баща му е имал проблеми със своя бизнес, затова е трябвало да прекъсне и да започне работа. Тогава е открил фотографията. Започнал е работа във фотографско ателие и е трябвало да прави по 70 портрета на ден. И да ги проявява. Бихме могли да си представим как това убива интереса към фотографията, но него единствено го е амбицирало да става по-добър и по-добър. Дори е предложил на студиото да се опитат да правят портретите по-артистични, като картини. Но собственикът не се е съгласил. И това не е убило духа му. Но аз мисля, че този опит в тъмната стаичка е бил много полезен за него, защото го е научил как да проявява, а в същото време в студиото се е научил как да общува с хората. Той всъщност винаги е трябвало да го прави, защото баща му е притежавал малко хотелче и е трябвало да общува с гостите, да се справя деликатно с техните проблеми. И се е научил как да предразполага хората, което после много му е помагало в работата, в портретите.

Гледам тези портрети и се питам какво е най-важното за добрия портрет? Човекът, който позира? Техниката? Фотографът? Светлината?

Не е човекът, който позира, със сигурност. Да, ние спираме пред някои от тези портрети, защото познаваме хората на тях, но има и такива, които не познаваме. Повечето в тази изложба дори са непознати за нас. И пак ни привличат. Нюман би могъл да направи добър портрет дори на човек, когото срещне на улицата. Защото фотографиите са му много интересни. Обстановката, символите, светлината, всички детайли, с които работи. Да вземем фотографиите на Ани Лейбовиц. Не мисля, че са интересни. Или ако са интересни, това е само, защото познаваш хората на тях. Но снимките никога не са толкова вълнуващи като на Нюман. И младите хора, по-късно, след години, няма да се интересуват от тях, защото няма да познават кои са тези хора.

Сподели публикацията:

още от рубриката

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография