Може би съм малко пристрастна, защото съм завинаги влюбена в нещата, които прави той. Започнах с „Революция“, после и „…към“, и мисля, че в тези години почти нищо друго не се въртеше в колата ми. И в главата ми. Спомням си, че на заключителния концерт към турнето на „…към“ на басейна „Мария Луиза“ се изля толкова много дъжд, след който само истински фенове биха останали. Е, останаха всички. И беше едно от най-хубавите ми преживявания и до този момент. После го открих и като актьор, и като композитор. Но като човек непрофесионалист, за тези неща мога да говоря само с душата си. А като човек, който малко или много борави с думите, мога откровено да кажа, че за мен той е един от най-големите поети в българската музика. Подозирам, че той и думите имат някакво тяхно си, специално отношение. Някаква игра на криеница. Или загадка, която решават заедно. Или пък са си толкова близки, че от време на време само ни заявяват:  „Ето, така се прави“. И ни пренасят на друго място, и ни погалват, и история ни разказват. 

Днес е с нова песен („Холивуд“), ново видео и добрата стара самоирония, на която само истинските поети са способни. 

Стефан Вълдобрев разговаря с Интервюто.

23 години по-късно, Стефан иронизира мечтите си ли? Иронизира ли онзи млад актьор, който мечтае за Холивуд?

Не мечтите, Стефан иронизира Стефан. Винаги ме е забавлявало, когато някой изтрещи и започне да говори за себе си в трето лице. Прииска ми се да направя песен, разказваща за 23-годишната история на “звездата на класа” и да публикувам “списъка на Стефан”. Искаше ми се освен това за първи път групата да се включи активно с вокални/хорови партии и ако можем, да покажем онази откачена атмосфера от преди, по време и след концертите ни – перманентен смях, остроумие, самоирония, екзалтация, настроение… Всеки, който е бил наоколо, знае за какво говоря. Преди месец и нещо се бяхме събрали на рождения ми ден, изпихме цялото налично бяло вино на ресторанта и към края на вечерта (или по-скоро в утрото на деня), някой каза: „Абе, май е време да запишем ново парче!” и аз отговорих: „Абе, май да!” Нашите важни събития винаги са свързани и със знаков кулинарен момент. Като онова например от 2012-та, когато им готвих вкъщи свинско с ягоди и решихме да съберем отново бандата.

Доволен ли си?

О, да. И като композиция, и като звучене (fuzz ефекти в китарите и баса), и като концепция за бийта, това парче е крачка напред. Нов тонрежисьор – Митко Ганчев, с когото се стиковахме перфектно, в ново студио – Digital Plus. “Холивуд” е в посока, каквато вече съм разработвал със “Силикон”, “Пропаганда” и “Да” – речитативни куплети и мелодичен припев, но сега го правя по-изчистено откъм изразни средства и по-достъпно.

При песните кой е първият ти критик?

Първият съм аз, защото съм най-взискателен – имам изградена интуиция за драматургията на дадена песен. Напоследък често се заигравам със структурата в песните си, правя го съвсем умишлено, понеже ми омръзна модела куплет-припев-куплет-припев-сола-припев. Така беше и със „Сняг над Сахара“, и с „Хеликоптер“, така е и сега. От скоро мислим парчетата като група, имаме време за репетиции, обсъждаме, спорим и ми е много важно мнението на всеки един – анализирам, осмислям го. Помня, че в началото през деветдесетте, процесът беше по-студиен – всеки музикант идва поотделно, записва няколко тейка по щимовете, после всичко е в компютъра и аз бях малко като кинорежисьор: от наличните дубли си избирам и монтирам. За тогава изглежда е работило, получаваха се добри неща. Сега създаваме като банда, свирим много повече, усещането е по-различно и по-истинско.

С бандата ли направи и „Холувид“?

Да. Всеки е автор на партитурата си. Идеята да имаме такъв тип песен ми седи отдавна. Аз заспивам с този текст всяка вечер от поне една година насам – фрази от него, посоки, китарни рифове, бийт…

Вечер лягам и те се въртят в мислите ми, сутрин се събуждам, записвам на лист, появява се хубав фрагмент и като камък в реката ти стъпваш на него, поемаш нанякъде, на следващата сутрин продължаваш или си открил по-добър камък, на който да стъпиш…

В музикално отношение имаше два възможни пътя. Събрахме се с Миро, изсвирих му ги и решихме, че единият е малко old school, беше по-фънки. Той даде много хубави идеи за стилистиката, в която да се целим. Записахме с него демо на втория вариант, слушам го няколко дена вкъщи – все още не е това. Събрахме се една неделя всички, почнахме да променяме, да дооформяме и после като го прослушах, усещам, че се е появила вярната енергия. Много неща за корекции, но вече има дух, има посока. Следващата неделя се събираме отново. Подобряваме уж нещата, които бяха кофти, записваме демо, обаче слушам го в колата на път за Варна и виждам, че сме развалили всичко. Свършва “Варненско лято”, прибирам се и вече е денят за студийните записи. Аз съм под напрежение, понеже знам, че конструкцията е грешна. Записваме със Стунджи барабаните, сглобяваме частите – парчето излиза 5 мин. 20 сек. Ужас! Правя радикални съкращения, взимам го вкъщи, слушам го цяла нощ и в седем сутринта  пускам sms на Стунджи: “Идвам при теб, знам как трябва да е”. И го пренаредихме. После вече записахме баса и китарите и нещата светнаха. Всеки видя очертанията на скулптурата, която правим. Винаги съм се възхищавал на Стунджи, Еко, Ванката и Миро, защото всеки от тях сам по себе си е прекрасен композитор, имат редица собствени проекти и е страшно умение да можеш да влезеш в мисленето на друг композитор, да следваш стила му. Това е много трудно, повярвай ми, а те го правят с гениална лекота.

Не е ли магия това – целият път на една песен?

Най-великата магия! Да видиш как една мъглявина, обитавала идеалния ти вътрешен свят, вече е материя, реална е, има форма, собствено тяло и седи пред теб.

Колко често си правиш равносметка и си казваш „дотук добре“?

Рядко. Добре или зле – преценяват хората. Признавам обаче, че наскоро ми мина тази еретична мисъл, докато работихме по реконструкцията на официалния уебсайт. Трябваше да изнамеря много снимки, да проверя бая обемиста фактология, да обработя видео откъси от филмите ми, да качим цялата музика в магазина, да се ровя в купища архивни материали, връщайки се назад във времето…Като прегледах всичко това, наистина си помислих: „До тук – добре“.

Страх ли те е от другата половина от пътя?

Не, защо да ме е страх? Чувствам се прекрасно като кондиция, като потенциал, като фокус.

Пък и нямаме друг избор.

А, имаме. Другият избор е това, което си говорим с приятели от известно време. Пълно е със запустели села – взимаме по една къща всеки и започваме разделно стопанство – всеки отглежда по нещо и си разменяме. Пренасяме си студията там и работим.

Сериозно, би ли го направил сега?

Да, в един момент, защо не.

Аз съм много свързан със земята. Много обичам зеленото, почвата, мириса на село. Представям си се там – да правя хубаво вино примерно. Но доколкото се познавам, винаги ще има вътрешно напрежение, че не съм постигнал някоя от мечтите си.

Така че просто трябва да дойде подходящия момент.

Можеш ли да живееш сам или имаш нужда от хора, с които да споделяш?

Получава се, като че ли, редуване на състоянията. Имам най-прекрасната професия, общувам с най-интересните хора – и в театъра, и в музиката. В тази работа сме зависими един от друг и споделяме всичко.

Но много често намирам пролука, качвам се сам на колата и тръгвам нанякъде. Вечер се оглеждам, за да разбера докъде съм стигнал. И така се запилявам понякога с дни. Отзад в багажника си винаги нося един сгъваем режисьорски стол, бяха ми го подарили. Разтварям го и сядам.

България е изумително красиво място – на всеки завой имам потребност да седна и да съзерцавам половин час, после да продължа и пак да спра.

Пишеш ли още стихове?

Пиша стихове единствено за песните си. Като самостоятелни произведения – вече не. Оставих това занимание в миналото.

„Катапулт“ се казваше стихосбирката ти и беше велика.

След нея спрях с този лукс.

Защо?

Не изпитвам такава необходимост. А и мисля, че в момента е ненужна. За съжаление, тя е извън времето, хората нямат необходимост от нея.

От поезия?

От написана поезия – да.

Необходимата доза поезия се набавя от хубава снимка, от хубав статус, от красиви преживявания в природата, от екстремни спортове, от търпеливо приготвена чиста храна. Поезията вече е в други агрегатни състояния, не върху листа.

Такова ми е усещането. Виж, в писането на проза има ренесанс. Брилянтни неща излязоха в последните години.

Знаеш ли, че в Париж, когато прочетеш една книга, можеш да я оставиш на някоя пейка. Така тя попада в друг човек, който като я прочете също може да я остави… Струва ми се много приятно.

Наскоро видях това и в Стара Загора. Има едни зелени кутии в градската градина – като прочетеш нещо, можеш да го оставиш в тях.

Ти коя книга би оставил?

„Калуня-каля“ на Георги Божинов.

Изкушавал ли си се да пишеш нещо различно от поезия?

От година време пускам понякога във фейсбук страницата едни по-дълги постове, които са нещо като есета, пътеписи, лични преживявания. Обмислям ги внимателно и дълго, подходът ми към тях е сериозен. Иначе постоянно ми се върти някоя история, която си представям като филмов разказ.

Има ли го в главата ти?

Да, но не седи на дневен ред, ще го оставя за по-късно. Сега се наслаждавам на моментите заедно с групата – концертите, записите, непрестанния смях, когато сме заедно, лекотата, с която постигаме всичко. Това ми е фокусът и ми е много приятно.

Явно си в период, в който правиш само приятни неща.

В период съм на по-ефирни неща. Всяко от начинанията ми е приятно за мен, но някои от тях изискват свръхчовешки усилия, които ме омаломощават и се нуждая от презареждане. Аз нямам милост към себе си. За един кратък и много интензивен период от време трябваше да композирам симфонични партитури за музиката на „Съдилището“, която записвахме със Загребската филхармония. Също симфонична музика за 12 епизода на сериала „Недадените“. Участието ми в „Потъването на Созопол“. Преди това – в „Миграцията на паламуда“. Музика за два чешки документални филма, един игрален словенски (също с оркестър) и един игрален норвежки. Изнервеният процес покрай режисьорския ми филм с нулев бюджет „Манчестър Юнайтед от Свищов“. И най-вече един неосъществен проект, свързан с моя любим учител Тодор Колев. Беше харесал някакъв интересен разказ от книгата на Петко Бочаров и искаше да го направи на кино, да изиграе този образ Панчо. Покани ме аз да го режисирам. Хвърлих се в проекта с цялата отдаденост, на която съм способен (въпреки че не бях голям почитател на разказа), но знаех, че е важно за Тодор, че образът му отива, че той ще направи от това коронна роля.

Тодор беше деликатен и раним човек. Никога не сме говорили на тази тема, въпреки че бяхме близки, но аз виждах болката от това, да си огромен талант в малка по размери държава. От това да си изиграл едни от най-гениалните роли в киното, а вече 20 години никой режисьор да не ти предлага нещо значимо.

Събрахме продуцентски екип, започнахме срещи, стотици срещи, търсихме подходящия сценарист (у нас, знаеш, това ни е най-големият проблем), метнах се на колата до Загреб за разговор с Мате Матишич, той отказа. В Белград сръбски сценарист написа версия, в Лондон друг сценарист – също, не ни харесаха и двамата. После спечелихме наградата за най-добър пичинг на София филм фест, това ни отвори доста врати – имахме вече и германски копродуцент, взехме субсидия от НФЦ за развитие на сценарий, продуцентките обикаляха по сценарни уъркшопи, работеха активно…. Всичко вървеше според филмовите правила и установения филмов график. Но не и според житейския. Състоянието на Тодор се влошаваше и ти си безсилен да направиш каквото и да било. Искаш да спреш някак си времето, да го излъжеш, да форсираш, да пренаредиш, да опиташ друг начин…. Няма как. Киното е мегатонна композиция, която буташ с години, за да стигне до следващата гара. Тя изисква колосални усилия и търпение… Все още се обвинявам, че не съм успял да дам обратно поне малко от това, което взех от моя учител. Този случай беше за мен травма, която инстинктивно като че ли ме накара да се върна към по-обозримите неща – песните, концертите, ако щеш и ролите в театъра със своите нищожни два месеца репетиции. Не че в момента не дълбая дълго и не обмислям детайлно текста и музиката на песните, но поне имаш измамното усещане, че държиш всичко в ръцете си.

Студентът Стефан би ли се явил на конкурс за музикални таланти?

Не мисля, че бих се чувствал на място.

Аз имам представа къде ми е силата и модела, който ме е формирал – рокендрол с китари, идеи и послание. Изкрещяно, понякога фалшиво, но въздействащо и честно. Има нещо притеснително в днешните конкурси. Продуцентите станаха по-важни от артистите, приходите от реклами – по-важни от песните, шоуто – по-важно от смисъла, това как пееш – по-важно от това какво пееш. Аз твърдя, че не е голяма беда дали си заковал правилно тона. Беда е ако не знаеш какво казваш с песента си.

Три минути и половина текст и музика е страшна сила, с която можеш да промениш света – има такива случаи в историята. Но явно тази „опасност“ е своевременно озаптена. Виждам, че децата, които се явяват, са истински талантливи, честни, умни и одухотворени, а ги превръщат във формички за сладки. Обслужващ персонал за корпоративни партита.

Каза „послание“. „Холувид“ песен с послание ли е?

Има, но всеки ще си го открие сам, лесно е. Понеже е лято, ще си послужа с морска метафора: “Холивуд” е шестата вълна. Първата е периодът на “Обичам те, мила” и “Революция”. След това кратък отлив. После беше вълната ми с “Рай”, “Едно” и “Към”. Рязък завой – и третата вълна с “Пропаганда, хромозоми, силикон”. Голям отлив, последван от четвъртата вълна с театралната и филмова музика. Петата вълна се състоеше от няколко самотни вълнички: “Фойерверк”, “Хеликоптер”, “Бряг с цвят най-зелен” и “Сняг над Сахара”. Та, “Холивуд” е появата на шестата вълна и е нещо като да си припомним какво се случи в епизодите до тук, преди да продължим напред.

Освен в Интервюто, всичко около Стефан Вълдобрев, може да научите тук : http://www.stefanvaldobrev.com/