С какво се провали вашето поколение? Имаше ли всъщност провали?

Нашето поколение бяхме птици, отглеждани в златна клетка, заключени на топло в килера. В един момент клетката се строши, килерът се отвори и ние полетяхме свободни, но се оказа, че пред нас е джунгла. И изведнъж много от птиците се превърнаха в зверове или влечуги.

Наскоро четох интервю с Джак Уайт. Каза, че като свири в клубове, условието е хората, които идват, да оставят телефоните си отвън, тоест да не снимат през цялото време. Защото, казва той, не може да ги усети, когато са с телефоните си. И така не разбира как всъщност въздейства музиката му.

Нямам никакъв проблем всеки да прави каквото си иска – да снима, да пие, да излиза, да влиза… особено на рок концерт. Купил си е билет и ако е добронамерен, позитивен и прави това в рамките на доброто възпитание, съм абсолютно ок. Имам само едно условие – кадрите, които снимат, да са до раменете или максимум до гърдите, защото покрай корема ситуацията с килограмите напоследък е извън контрол (смее се). В театъра е малко по-различно – до преди десетина години се дразнех от разговорите и звънът на телефоните в салона, напоследък вече не.

Не ти вярвам! Не ти ли е неприятно, когато на някой му свети екранчето? Мен като зрител, дори да е през няколко реда, пак ме дразни.

Свикнах и го приемам. Hе ме изважда от пиесата, не ме дразни. Това означава, че хората са вътре в историята. Реагират сякаш сме в хола им, коментират по време на представлението, но то не е дразнещо говорене, а по-скоро изпускане на фрази, съпричастност към героите на сцената. Вчера играхме „Приятнострашно“ и там има един момент, в който хората винаги реагират. Героят на Вежен Велчовски, мой брат по пиеса, ми казва: „Аз съм влюбен във Фани“. А тази Фани аз също я свалям, харесвам я, без да зная за неговите чувства към нея. И в този момент от салона често се чува: „Опаа!“, „А такаа!“. А снощи някаква група млади хора предупредиха Вежен: „Ахаа! И той също!“, сочейки към мен. Чел съм, че по времето на Шекспир е имало такава интерактивност и публиката е била по-скоро като на сегашните футболни мачове. Представям си, че играя в театър “Дъ Глоуб” и ми е забавно. Да, ние помним времето, когато театърът и операта бяха сакрални места, храмове, в които всеки влизаше на пръсти, облякъл най-официалните си дрехи, но сега просто е друго. Толкоз. Сега е като преди петстотин години – всичко се върти в кръг.

Телевизията води ли хората в театъра?

Разбира се и е съвсем нормално да е така. При мен е малко по-особено… Наскоро играхме “Момчето от последния чин” в Пловдив, гледаха ни едни много готини хора и после ги питам: “Хареса ли ви?” И те викат: “Ааа, много, ама всеки момент очаквахме да запееш”. В моя случай медийността е свързана основно с музикалните ми проекти и това винаги е бил голям мой вътрешен конфликт. Объркващо е за театралната и филмова публика, давам си сметка, тежи ми, но наистина не знам какво бих могъл да направя. Аз се отнасям много сериозно към актьорския си път, за мен той е основният. Спирал съм рязко, умишлено и категорично с песните само и само да не бъда свързван за известно време с тях и тогава в театъра и киното съм се чувствал най-комфортно, най-анонимно. Но като цяло няма как да спра с музиката, просто е невъзможно, явно ще я карам така.