Снежина Петрова – Безкрайната

Снежина Петрова – Безкрайната

12 октомври ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Колко още такива важни, екзистенциални избори ти се е налагало да правиш?

Най-важните моменти дори не бих ги споделила публично. Но имаше един период, в който се чудех дали да живея в България, или да замина. Можех и да остана в Ню Йорк, но избрах България. И сега всички хубави проекти, които ми се случват, винаги са свързани с отказ от нещо друго. Хубавите предложения винаги са свързани с избор. И може би това е неслучайно.

Хубавите неща май винаги са изстрадани.

Аз много обичам планината, много ходех преди и познавам Рила и Пирин добре, но последните години нямах много време да се качвам. А много исках да кача децата на връх „Вихрен“, докато все още мога да вървя.

Как се качват на „Вихрен“ две деца на 9 и на 6 години?

С проклетия.

Но аз мисля, че е много важно да качиш някой връх. Защото това е една цел, която или побеждаваш, или не. И усещането дали си победил себе си, или не си е много ясно и категорично, когато качиш един връх. Качването на един връх е голяма битка с теб самия, с мързела ти, с отчаянието ти, със скептицизма ти.

Важни процеси, които минават през теб, докато вървиш нагоре. Качихме „Вихрен“ за пет часа, вместо за три, но аз много исках да го направим ние,  тримата заедно. Естествено, на връщане ни хвана страшна гръмотевична буря. Случи се всичко, което можеше да се случи. И това беше истинско изпитание не само за нас, а и за хората, които минаха през това време. Много от тях искаха да помогнат, но само формално. Накрая се намериха две момчета, които останаха до нас и ни помогнаха реално. Изчакаха децата, тяхното темпо, изчакаха ги да им се доверят и да ги хванат за ръка и ни помогнаха да слезем. Страшно беше. Децата казваха: „Направи нещо, стопли ни, спри дъжда!“. Аз им отговарях: „Майка ви не може нито да спре дъжда, нито да ви стопли, мога само да ви дърпам надолу с всичка сила, за да избягаме от дъжда.“ За мен беше много важно преживяване, за тях – също. След като успяхме да се качим там заедно, значи ще можем и други неща да направим заедно.

На какво още ги учиш?

На това, че човек има безкрайни възможности и трябва да вярва в тях. Не трябва никога да се отчайваш, че не можеш да постигнеш нещо. Можеш. Винаги. Може би по-бавно, с повече усилия, но нищо не е невъзможно. Това искам да им внуша.

Понякога отказвала ли си се от нещо, което ще ти струва повече усилия, отколкото си заслужава?

В момента съм в такъв размисъл – дали като ръководител на този Департамент „Театър“ мога да направя това, което искам.

Какво искаш да направиш?

Искам да мога да създам програма, която обучава хора, които да променят театралната и културна ситуация в България. Мисленето им да бъде малко по-различно от това да са щатни актьори в Народния театър или в друг театър. Тази година бяхме на снимки в едно село в Пирин и видях хората там колко са откъснати от културата, а от друга страна, каква жива култура все още имат – целият фолклор е там. И как ние, за да правим кино и култура там, трябва да мислим глобално, а не на дребно. Сега например със студентите работим върху Елин Пелин, защото се оказа, че средното образование всъщност много отдалечава децата от авторите. И ще се опитаме чрез театъра, тази медия, да доближим учениците до това, което всъщност се учи в училище. И нарочно избрах автор, когото самата аз в училище ненавиждах.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино