Снежина Петрова – Безкрайната

Представям си я във фотосесия. Ще ѝ отиват и ангелски крила, и дяволска опашка, и рокля, и панталон, и хипарка може да бъде, и пънкарка, и диктаторски мустачки да ѝ сложат, пак ще ѝ отива. Толкова може да бъде различна и в същото време толкова конкретна. И не, защото е актриса. Защото е жена.

12 октомври ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 14'

Снежина Петрова – Безкрайната

12 октомври ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Щрак. Друга фотосесия. Житейска. В нея тя е актриса. И преподавател. И ръководител отдел „Театър“ в НБУ. И муза. И приятел. И майка. И още много неща, които не зная, но ще се опитам да разбера.  

В този разговор тя ще ми каже, че като малка е мразела солфежа. Ще ми признае, че е искала да стане прокурор. Ще ми разкаже за нещата, които би искала да се случат в българската култура. Ще ми сподели за миговете с най-обичните си същества – Иван и Никола – двамата ѝ сина. Ще ме допусне  толкова близо до себе си, за да разбера, че това не е близо. Че Снежина е една безкрайна Вселена, в която „близо“ няма. 

Снежина Петрова в Интервюто.

Досега си говорехме за децата ти. А как се справяш с другите ти деца – твоите студенти?

Мисля, че се справям добре. Имаме много силна емоционална връзка с тези, които работят добре. А тези, които не работят, се опитвам да ги изчакам. И може би това е проблем. Не съм тип „диктатор“, не съм такъв преподавател. Мисля, че на тази тяхната възраст човек вече трябва да знае сам интереса и целта си и да ги преследва. Оказа се обаче, че нашите деца, излизайки от средното образование, не са научени на тази самостоятелност. И аз първите две години, след училище, се опитвам да им внуша, че животът им е в техните ръце и че трябва да направят техните собствени избори. Това са едни клишета, но преведени на университетски език, означават, че трябва да можеш да си избереш сам курс, да знаеш, че ще го посещаваш, да си изпълниш ангажимента към преподавателя и най-вече към групата, към колектива. Защото театралното образование е свързано с екипна работа. А това, имам чувството, и на българите ни е проблем. Затова си мисля, че и театърът е много привлекателно място за хора, които не е задължително да станат актьори, а просто имат нужда да се докажат в групата, в едно малко общество. Затова и при нас учат хора със специални потребности – неговорящи, хора в инвалидни колички. И понякога ни кажат: „Да, но те няма да бъдат артисти“. Аз си мисля обаче, че те ще получат едно умение за съществуване в група, в която реализираш потенциала си. Тази група го прави възможен. И в този смисъл, мисля че театърът ще става все по-актуален.

Има хора, които не са в инвалидни колички, но след като завършат, също не остават в театъра. Кои остават?

При липсата на реален пазар, остават тези, за които театърът е съдба. И при мен така се е случило. И аз като завърших, нищо не беше осигурено, гарантирано.

Как се взимат тези решения? Как въпреки всичко разбираш, че това е съдбата ти?

Много е важно да има един кръг от хора, с които може да продължиш. С тях може да продължиш и без пари, и с пари, просто заради удоволствието да бъдете заедно, да играете заедно тази игра на театър. В годините, след като завърших, работих с Явор Гърдев в провинцията, после с Деси Шпатова, тогава направихме и Сдружението за Независим театър. За първото ни представление дори работехме в магазина, който нашите ремонтираха и щяха да дават под наем. Нямахме финансиране, имахме само добрата воля на Рашко Младенов да ни даде сцената на Сатиричния театър. И това ни беше достатъчно.

Тогава не си имала нищо за губене и си можела да скочиш смело в това, което наричаш „съдба“. Сега имаш двама сина и голяма кариера зад гърба си. Имаш ли и по-големи страхове?

Ако не бяха децата ми, щях да действам по-смело. Когато не отговаряш само за собствения си живот, решенията ти стават по-консервативни. Но всъщност не се страхувам. Може би е малко неразумно, но може би защото и годините напредват, а аз смятам, че тази професия е до някаква възраст, след това е прилично да се оттеглиш. Може би това, че преподавам, ме държи в една кондиция, която ме кара да мисля, че един ден спокойно мога да се лиша от това да излизам на сцена. Научих много неща покрай театъра, свързани с управление на проекти, със счетоводство, с маркетинг. Мисля, че няма нищо страшно – мога и да сменя призванието си.

Покрай театъра научи ли се да се бориш с егото си? Или имаш нужда от него на сцената?

Аз мисля, че егото трябва да става все по-силно. Ето, откакто се опитвам да възпитам двете си момчета и да управлявам Департамент „Театър“ в НБУ, тоест да управлявам едни завършени хора, се налага да проявявам много сила, да съм много категорична и респектираща и виждам, че това изисква страшно много енергия. А в театъра, на сцената като че ли да можеш да се освободиш напълно и наистина да се носиш на гребена на удоволствието. И това противоречи на този диктатор, който трябва да си, за да управляваш ежедневието дори. Ежедневие, което започва в 6 сутринта и завършва в 10 след представление. Мисля, че тази актьорска природа ми помага да превключвам, но може би бих могла да втърдя егото малко повече.

А кога те е страх на сцената?

Като че ли за първи път изпитах страх в „Квартет“ и то да не си забравя текста. Защото наистина беше голямо изпитание и голямата сцена, и този текст, и само ние двамата със Захари – няма нищо друго, което да отклони вниманието от нас. Няма възможност за суфльор, а и ако забравиш този текст на Хайнер Мюлер няма с какво да го замениш. Тогава за първи път се притесних, че мога да забравя текст. И се случи, но не беше фатално. Но напоследък повече се страхувам да не започна да се смея. Губя концентрация и започвам да се смея на сцената. Това е някакъв вид защитна реакция от много напрежение, според мен. Много често ми се случва, особено в представленията с Владо Пенев.

Значи „Чайка“ е застрашена?

Да, още повече, защото и Светлана Янчева е там. Но и ние трябва да имаме някакъв вътрешен живот. На сцената си правим една постоянна психотерапия ние, актьорите. Това всъщност е най-страхотната професия – ние сме непрекъснато в психотерапевтична ситуация.

Щастлива ли си с тази психотерапевтична професия?

Да. Въпреки че в годините, в които човек прави проекти за бъдещето, никога не съм си помисляла, че мога да бъда център на внимание, да бъда на сцена. Представях си, че ще се боря за справедливост – исках да уча право и да съм прокурор.

Щеше да ти отива.

Да, но след като не ме приеха две години право в СУ, кандидатствах в НАТФИЗ и те пък ме приеха веднага. И си казах, че може би съм бъркала призванието си до този момент. И точно тази година ме приеха и право в СУ. И трябваше да избера. Оказа се един от тези важни моменти, екзистенциално важни, в които трябва да направиш важен избор. И аз избрах сцената. Оказа се, че в ролята си на актриса пак мога да се боря за справедливост. Защото сцената е трибуна и човек може да отправя много послания оттам. Така че аз по някакъв начин съм си прокурор (смее се).

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
"Не чувам
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
но съм тук и имам какво да кажа"
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография