Снежина Петрова – Безкрайната

Представям си я във фотосесия. Ще ѝ отиват и ангелски крила, и дяволска опашка, и рокля, и панталон, и хипарка може да бъде, и пънкарка, и диктаторски мустачки да ѝ сложат, пак ще ѝ отива. Толкова може да бъде различна и в същото време толкова конкретна. И не, защото е актриса. Защото е жена.

12 октомври ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 14'

Снежина Петрова – Безкрайната

12 октомври ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Щрак. Друга фотосесия. Житейска. В нея тя е актриса. И преподавател. И ръководител отдел „Театър“ в НБУ. И муза. И приятел. И майка. И още много неща, които не зная, но ще се опитам да разбера.  

В този разговор тя ще ми каже, че като малка е мразела солфежа. Ще ми признае, че е искала да стане прокурор. Ще ми разкаже за нещата, които би искала да се случат в българската култура. Ще ми сподели за миговете с най-обичните си същества – Иван и Никола – двамата ѝ сина. Ще ме допусне  толкова близо до себе си, за да разбера, че това не е близо. Че Снежина е една безкрайна Вселена, в която „близо“ няма. 

Снежина Петрова в Интервюто.

Досега си говорехме за децата ти. А как се справяш с другите ти деца – твоите студенти?

Мисля, че се справям добре. Имаме много силна емоционална връзка с тези, които работят добре. А тези, които не работят, се опитвам да ги изчакам. И може би това е проблем. Не съм тип „диктатор“, не съм такъв преподавател. Мисля, че на тази тяхната възраст човек вече трябва да знае сам интереса и целта си и да ги преследва. Оказа се обаче, че нашите деца, излизайки от средното образование, не са научени на тази самостоятелност. И аз първите две години, след училище, се опитвам да им внуша, че животът им е в техните ръце и че трябва да направят техните собствени избори. Това са едни клишета, но преведени на университетски език, означават, че трябва да можеш да си избереш сам курс, да знаеш, че ще го посещаваш, да си изпълниш ангажимента към преподавателя и най-вече към групата, към колектива. Защото театралното образование е свързано с екипна работа. А това, имам чувството, и на българите ни е проблем. Затова си мисля, че и театърът е много привлекателно място за хора, които не е задължително да станат актьори, а просто имат нужда да се докажат в групата, в едно малко общество. Затова и при нас учат хора със специални потребности – неговорящи, хора в инвалидни колички. И понякога ни кажат: „Да, но те няма да бъдат артисти“. Аз си мисля обаче, че те ще получат едно умение за съществуване в група, в която реализираш потенциала си. Тази група го прави възможен. И в този смисъл, мисля че театърът ще става все по-актуален.

Има хора, които не са в инвалидни колички, но след като завършат, също не остават в театъра. Кои остават?

При липсата на реален пазар, остават тези, за които театърът е съдба. И при мен така се е случило. И аз като завърших, нищо не беше осигурено, гарантирано.

Как се взимат тези решения? Как въпреки всичко разбираш, че това е съдбата ти?

Много е важно да има един кръг от хора, с които може да продължиш. С тях може да продължиш и без пари, и с пари, просто заради удоволствието да бъдете заедно, да играете заедно тази игра на театър. В годините, след като завърших, работих с Явор Гърдев в провинцията, после с Деси Шпатова, тогава направихме и Сдружението за Независим театър. За първото ни представление дори работехме в магазина, който нашите ремонтираха и щяха да дават под наем. Нямахме финансиране, имахме само добрата воля на Рашко Младенов да ни даде сцената на Сатиричния театър. И това ни беше достатъчно.

Тогава не си имала нищо за губене и си можела да скочиш смело в това, което наричаш „съдба“. Сега имаш двама сина и голяма кариера зад гърба си. Имаш ли и по-големи страхове?

Ако не бяха децата ми, щях да действам по-смело. Когато не отговаряш само за собствения си живот, решенията ти стават по-консервативни. Но всъщност не се страхувам. Може би е малко неразумно, но може би защото и годините напредват, а аз смятам, че тази професия е до някаква възраст, след това е прилично да се оттеглиш. Може би това, че преподавам, ме държи в една кондиция, която ме кара да мисля, че един ден спокойно мога да се лиша от това да излизам на сцена. Научих много неща покрай театъра, свързани с управление на проекти, със счетоводство, с маркетинг. Мисля, че няма нищо страшно – мога и да сменя призванието си.

Покрай театъра научи ли се да се бориш с егото си? Или имаш нужда от него на сцената?

Аз мисля, че егото трябва да става все по-силно. Ето, откакто се опитвам да възпитам двете си момчета и да управлявам Департамент „Театър“ в НБУ, тоест да управлявам едни завършени хора, се налага да проявявам много сила, да съм много категорична и респектираща и виждам, че това изисква страшно много енергия. А в театъра, на сцената като че ли да можеш да се освободиш напълно и наистина да се носиш на гребена на удоволствието. И това противоречи на този диктатор, който трябва да си, за да управляваш ежедневието дори. Ежедневие, което започва в 6 сутринта и завършва в 10 след представление. Мисля, че тази актьорска природа ми помага да превключвам, но може би бих могла да втърдя егото малко повече.

А кога те е страх на сцената?

Като че ли за първи път изпитах страх в „Квартет“ и то да не си забравя текста. Защото наистина беше голямо изпитание и голямата сцена, и този текст, и само ние двамата със Захари – няма нищо друго, което да отклони вниманието от нас. Няма възможност за суфльор, а и ако забравиш този текст на Хайнер Мюлер няма с какво да го замениш. Тогава за първи път се притесних, че мога да забравя текст. И се случи, но не беше фатално. Но напоследък повече се страхувам да не започна да се смея. Губя концентрация и започвам да се смея на сцената. Това е някакъв вид защитна реакция от много напрежение, според мен. Много често ми се случва, особено в представленията с Владо Пенев.

Значи „Чайка“ е застрашена?

Да, още повече, защото и Светлана Янчева е там. Но и ние трябва да имаме някакъв вътрешен живот. На сцената си правим една постоянна психотерапия ние, актьорите. Това всъщност е най-страхотната професия – ние сме непрекъснато в психотерапевтична ситуация.

Щастлива ли си с тази психотерапевтична професия?

Да. Въпреки че в годините, в които човек прави проекти за бъдещето, никога не съм си помисляла, че мога да бъда център на внимание, да бъда на сцена. Представях си, че ще се боря за справедливост – исках да уча право и да съм прокурор.

Щеше да ти отива.

Да, но след като не ме приеха две години право в СУ, кандидатствах в НАТФИЗ и те пък ме приеха веднага. И си казах, че може би съм бъркала призванието си до този момент. И точно тази година ме приеха и право в СУ. И трябваше да избера. Оказа се един от тези важни моменти, екзистенциално важни, в които трябва да направиш важен избор. И аз избрах сцената. Оказа се, че в ролята си на актриса пак мога да се боря за справедливост. Защото сцената е трибуна и човек може да отправя много послания оттам. Така че аз по някакъв начин съм си прокурор (смее се).

Колко още такива важни, екзистенциални избори ти се е налагало да правиш?

Най-важните моменти дори не бих ги споделила публично. Но имаше един период, в който се чудех дали да живея в България, или да замина. Можех и да остана в Ню Йорк, но избрах България. И сега всички хубави проекти, които ми се случват, винаги са свързани с отказ от нещо друго. Хубавите предложения винаги са свързани с избор. И може би това е неслучайно.

Хубавите неща май винаги са изстрадани.

Аз много обичам планината, много ходех преди и познавам Рила и Пирин добре, но последните години нямах много време да се качвам. А много исках да кача децата на връх „Вихрен“, докато все още мога да вървя.

Как се качват на „Вихрен“ две деца на 9 и на 6 години?

С проклетия.

Но аз мисля, че е много важно да качиш някой връх. Защото това е една цел, която или побеждаваш, или не. И усещането дали си победил себе си, или не си е много ясно и категорично, когато качиш един връх. Качването на един връх е голяма битка с теб самия, с мързела ти, с отчаянието ти, със скептицизма ти.

Важни процеси, които минават през теб, докато вървиш нагоре. Качихме „Вихрен“ за пет часа, вместо за три, но аз много исках да го направим ние,  тримата заедно. Естествено, на връщане ни хвана страшна гръмотевична буря. Случи се всичко, което можеше да се случи. И това беше истинско изпитание не само за нас, а и за хората, които минаха през това време. Много от тях искаха да помогнат, но само формално. Накрая се намериха две момчета, които останаха до нас и ни помогнаха реално. Изчакаха децата, тяхното темпо, изчакаха ги да им се доверят и да ги хванат за ръка и ни помогнаха да слезем. Страшно беше. Децата казваха: „Направи нещо, стопли ни, спри дъжда!“. Аз им отговарях: „Майка ви не може нито да спре дъжда, нито да ви стопли, мога само да ви дърпам надолу с всичка сила, за да избягаме от дъжда.“ За мен беше много важно преживяване, за тях – също. След като успяхме да се качим там заедно, значи ще можем и други неща да направим заедно.

На какво още ги учиш?

На това, че човек има безкрайни възможности и трябва да вярва в тях. Не трябва никога да се отчайваш, че не можеш да постигнеш нещо. Можеш. Винаги. Може би по-бавно, с повече усилия, но нищо не е невъзможно. Това искам да им внуша.

Понякога отказвала ли си се от нещо, което ще ти струва повече усилия, отколкото си заслужава?

В момента съм в такъв размисъл – дали като ръководител на този Департамент „Театър“ мога да направя това, което искам.

Какво искаш да направиш?

Искам да мога да създам програма, която обучава хора, които да променят театралната и културна ситуация в България. Мисленето им да бъде малко по-различно от това да са щатни актьори в Народния театър или в друг театър. Тази година бяхме на снимки в едно село в Пирин и видях хората там колко са откъснати от културата, а от друга страна, каква жива култура все още имат – целият фолклор е там. И как ние, за да правим кино и култура там, трябва да мислим глобално, а не на дребно. Сега например със студентите работим върху Елин Пелин, защото се оказа, че средното образование всъщност много отдалечава децата от авторите. И ще се опитаме чрез театъра, тази медия, да доближим учениците до това, което всъщност се учи в училище. И нарочно избрах автор, когото самата аз в училище ненавиждах.

Защо?

Исках да видя дали мога да го направя достатъчно интересен за мен самата през моите студенти. Дали и те могат да се заинтригуват. Оказа се, че на тях им е страшно интересно, започнаха да учат ритмики и шопски… Героите на Елин Пелин всъщност са нашите прабаби и прадядовци.

Не звучиш като човек, който мисли да се отказа от каквото и да било.

Много съм проклета. Иначе административната работа малко ми тежи, не че не се справям, но предпочитам творческата.

Можеш ли веднага да разпознаеш добрия от лошия актьор или се е случвало да бъркаш?

Доколкото разбирам актьорското изкуство като работа със самия теб и доколкото този човек на сцена работи със себе си самия, не мога да го оценявам като добър или лош, защото всеки човек е достатъчно интересен.

Ако той ми споделя нещо от себе си на сцената, ме интригува. Ако героят, когото той играе, е по-малък от самия него, не ми е интересно. Например ако трябва да играеш слугиня и я свалиш до параметрите на слугиня, каквато си я представяш и не вкараш цялата си същност в нея, тя няма да бъде интересна.

Има и актьори – големи майстори. А има и хора, които от сцената могат да ми кажат за човека нещо повече.

„Обгрижвана“ ли е културата у нас достатъчно?

Виждам тази липса на отношение най-вече през децата и по-скоро през техния ограничен достъп до културата. Тя трябва да е навсякъде – културата не е само да ги заведеш на концерт или театър. То е свързано с това как изглежда една детска площадка, една книжарница, улицата дори как изглежда. Къде можеш да ги заведеш да се забавляват през уикенда, извън мола, например. Културата е в това как си разхождаш кучето, как се разминаваме, как се поздравяваме, как не се поздравяваме…

Не ви ли е по-лесно на вас, актьорите – изкарвате доста време във въображаемо време, в измислена среда, и така тази „култура “ или „некултура“ минава незабелязано край вас?

Така е.

Ние сме едни непораснали деца. Нашата работа е да си играем по четири часа на ден по време на репетиция. И който загуби това усещане, това удоволствие от играта, няма смисъл да го практикува повече.

Това е голямо удоволствие. Защо децата обичат да се преобличат, да са Спайдърмен или Батман… И ние правим същото на малко по-високо ниво. А пък има и някои текстове и пиеси, които изискват малко повече знания и умения от живот изобщо. В театъра всичко помага, всичко, което си натрупал през живота си – дали свириш на някакъв инструмент, или си учил език, или си спортувал….

За кое от тези неща, които си научила като малка, после си била благодарна на родителите си?

За пианото, например. Аз самата исках пиано и дори посвирих малко, може би в техните очи недостатъчно, за да си върнем инвестицията. Обаче се оказа, че дори едно свирене на пиано е развило двете ми полукълба. И сега мога да помагам на малкия ми син, защото той е в Музикалното с пиано. Дори покрай него ще науча солфежа, който едно време лъжех, че уча, но не ме хванаха, защото имах слух. Благодарна съм, че ме водеха в зала „България“ на концерти, което не ми беше много приятно, но е развило едно музикално чувство за ритъм, за пауза, за тишина, за динамика. И това е много важно в театъра. Комуникацията също е музика – да знаеш кога да спреш, кога да продължиш, колко силно или тихо да го направиш. Това е музикален усет. Всичко, за което са ме натискали нашите, сега ми върши работа. И воденето по планини, особено в началото с нашите, не ми беше особено любимо. Но сега беше хубаво, като заведох децата. Не само заради природата, но и заради хората, които срещаш там. И да видиш как природата прецизно е измислила всичко, каква структура има, колко е изящно едно листо, едно цвете… Сега покрай децата откривам всичко наново. Това е богатството да бъдеш родител.

Ще те питам, защото и друг път си говорила за това. Двамата ти сина са осиновени. Те знаят ли?

Да. Казала съм им. Минаваме през различни етапи и разговори на тази тема.

Преди малко говорехме за решения. Според мен, да осиновиш дете е много, много трудно решение. Всъщност, много смело решение. Как се взема това решение?

Аз мисля, че дали ще родиш, или ще осиновиш дете, е еднакво отговорно решение.

Това е потребност, която жената има. Потребност да сподели опита си. Защото да живееш само за себе си, поне на мен не ми е интересно.

Благословена съм, че ми се случи да съм майка и то на два пъти.

Има ли моменти, в които смяташ, че няма да се справиш като майка?

Да. Има такива моменти. Има трудни моменти.

Всички майки май минаваме през това. Очакваше ли, че може да е толкова сложно понякога?

Не, не съм очаквала, че ще трябва да стана такава машина. Загубих си и съня напоследък. Има много страхове човек. Но това е животът, иначе какво друго да усещаме? Стискам палци да преминем през всички възрасти, докато израснат и станат стабилни и самостоятелни хора. За това се моля. И аз да съм с всичкия си дотогава.

Майка веднъж, майка завинаги. Но никой преди това не те предупреждава за тези моменти.

Така ни е дадено. Тези уроци трябва да ги минем и да вземем изпита, ако може с по-голяма оценка. Дано да имат възможност да ме видят на сцена децата, докато все още играя прилично.

Не са ли те гледали още?

Още не, мисля че ще нарушат цялата условност и ще дойдат при мен на сцената. Сега, на тези снимки в Пирин ги взех с мен. Там играя една вдовица, която оплаква мъжа си и цялото село го оплаква с мен. И аз рева през цялото време – няколко дубъла направихме. И идва големият ми син – Иван, и ме пита: „Мамо, защо ревеш наистина?“ и аз му отговарям: „Това ми е професията“. Това беше голям шок за него, че не се преструвам, а наистина рева. А Никола, малкият, не ме изпусна от очи през цялото време и накрая прокара двете си показалчета по бузите все едно плаче. И аз си помислих, че ще се разреве, но той вдигна палче, тоест – справила съм се супер с плаченето. Никола схвана играта на условност.

Явно си имала „обратна връзка“ с публиката. В „Квартет“ как беше тази връзка? Имаше ли я изобщо в огромна зала като НДК?

Там дистанцията и пространството са толкова големи, че всъщност публиката, като че ли не може да те уязви толкова, колкото в камерното пространство. Чувстваш се защитен от големия мащаб. Въпреки че сменяш средствата, играеш епически театър, енергията на публиката би трябвало да ти дава енергия.

Вярвам, че хората, които си дават парите, за да ни гледат, идват и очакват да им се случи нещо хубаво. Едва ли някой ще си даде парите, за да дойде и да мрази. Има и такива, може би. Но ако те идват с намерение да видят нещо хубаво, с такава енергия, тогава ако можеш да яхнеш тази вълна, е супер. И ако много често играеш пред такава огромна аудитория, мога да си представя колко е дрогиращо. Затова големите рок звезди не могат да оцелеят без дрога после. Това е много силен обмен. Обмен на реакция, няма значение каква реакция. Най-лошото от всичко е да няма реакция, безразличието е най-лошо. А „Квартет“ не предизвика безразличие. Предизвиква крайни чувства, но предизвиква чувства.

Ще видим сега как ще бъде в началото на ноември, нека първо мине „Чайка“. Освен това съм и продуцент на един независим проект, който Деси Шпатова прави с най-добрите студенти – завършили преди и току що завършили, както и двама от студентите ни със специални нужди. Това е една пиеса на Малсовска, а проектът е свързан с интеграцията на хората с различни възможности. Имам голяма отговорност към този проект и го мисля много и него. Ще се играе през ноември в Сфумато, казва се „Двама бедни румънци, говорещи полски“.

Защо си причиняваш всичко това?

Сега много се чудя дали да не взема куче. Това е най-скорошната ми дилема. Ще е хубаво за децата, този контакт с кучето със сигурност ще има на какво да ги научи.

Снежина, къде е пределът ти? Кога казваш: „Край“?

Някъде в 10 вечерта казвам: „Край“. Но като се събудя в 4 през нощта, ставам и работя. Реших, че като будува човек, поне да свърши нещо, не само да се върти в леглото и да си мисли глупости.

Може да гледате Снежина на много места.  Не я пропускайте обаче в премиерата на „Чайка“ и в „Квартет“

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография