Сияна. Момичето с усмивката.

Смазана съм, все едно някой забива нож в гърба и сърцето ми едновременно и така много пъти. Чувствам се ужасно ненужна. Това го правят определени мои съученици, но се случва пред всички останали. Сама съм. Изоставено момиче в гора. Изгубена.

28 май ‘19
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 15'

Сияна. Момичето с усмивката.

28 май ‘19
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Сияна е наш гост към проекта „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“.  Най-дребното момиче в компанията. Първо забелязваме широката усмивка, която озарява нежното ѝ личице. Няма как да подозираме какво се крие зад нея. Докато не стигаме до въпроса: „Случвало ли ви се е да ви тормозят в училище заради това, че сте по-различни?“

Тя се е родила напълно глуха. Първите звуци чува на три години, когато ѝ поставят кохлеарен апарат. Тогава започва да се учи и да говори. Трябва ѝ много време, за да настигне съучениците си, и до днес понякога е трудно да улови всичко, за което си говорят. На 18 години е и учи в Професионална гимназия по текстил и моден дизайн в София, специалност „Компютърно проектиране“. И единствена сред приятелите си е сигурна, че би била по-щастлива днес, ако се родила чуваща. 

Интервюто представя Сияна Василева. 

Ти си едно от осемте деца, които срещнахме във връзка с кампанията за деца с увреден слух. Всъщност вие сте много симпатична групичка. Спомняш ли си как се събрахте?

Израснала съм с тях от бебе. Родена съм в малък град и семейството ми се е преместило в София заради проблема, който имам. Родителите ми са решили, че тук ще имам много повече възможности за рехабилитация, медицински грижи и интеграция. По тази причина още с идването ни в София те са се свързали с други родители на деца с увреден слух и заедно са започнали да търсят най-добрите възможности за нас. Ходили сме заедно на летни лагери за рехабилитация, на допълнителни занятия, с някои сме били заедно в болницата. Много неща ни свързват и с годините станахме много близки. От тях получавам най-голяма подкрепа, тъй като те разбират болката, която съм преживяла. Винаги са до мен, подкрепят ме, с тях се чувствам най-сигурна, щастлива и спокойна.

Преди теб Мария и Богомил разказаха своите истории, но ще те попитам и теб, защото всеки от вас е преживял по различен начин всичко, свързано със своята глухота. Родила си се напълно глуха. Как родителите ти са разбрали, че това е така?

Майка ми е разказвала, че е била сигурна, че не чувам, когато съм била на 3 месеца. Родена съм в Тутракан и лекарите там са я посъветвали да отиде в столицата за по-сериозна консултация, тъй като в моя град това не е било възможно. Родителите ми са пристигнали в София и след като всички изследвания са показали, че съм абсолютно глуха, те са решили да ми поставят кохлеарен имплант. Били са принудени да се преместят в София, за да имам достъп до всички услуги. Дошли са тук без никаква идея къде ще живеят и какво ще работят. Първоначално били при приятели, баща ми започнал да си търси работа, а майка ми – да се грижи за мен.

Апаратът, с който чуваш, се нарича кохлеарен. Едната му част се имплантира вътре в черепа, а другата – отвън. Това е сериозна интервенция. Кога и къде се е извършила твоята операция?

Да, сериозна е, особено за времето, когато ми е направена. Била съм на 3 години и съм оперирана в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ в София.

Спомняш ли си кога за първи път започна да чуваш? Сигурно си била много малка и ако нямаш спомени, то родителите ти са ти разказали?

Когато ти поставят импланта, не започваш автоматично да чуваш. Минава известно време и след като зараснат раните от операцията се поставя и външният апарат, с който реално трябва постепенно да започне чуването. Спомням си първата настройка на апарата ми. Чух ужасен звук, от който се изплаших много. Имах чувството, че ще ми се пръсне главата. Не помня много неща, просто отделни моменти.

Спомням си например как играех с кукли в къщата на баба ми. Тя ме извика по име и аз се обърнах. Тя въздъхна и каза: „Ох, слава Богу“. Сега вече разбирам, че явно са ме тествали постоянно доколко и кога чувам.

Кога разбра ясно, че си различна от своите връстници?

Разбрах това, когато тръгнах на училище. Забелязах колко по-малко разбирам в сравнение с останалите деца. С майка ми четяхме заедно уроците и тя ми обясняваше смисъла на думите и изобщо смисъла на текста. Често след известно време ги забравях и започвахме отначало. Четем заедно и тя ми разказва какво сме прочели. И така отново и отново. Тогава със сигурност знаех, че съм по-различна.

Вече като по-голяма съм питала родителите ми защо съм родена глуха, а всички в семейството ми са чуващи. Даже съм се чудела дали нямам някакви прабаби или далечни роднини, които да са глухи. Е, нямам. Майка ми каза, че просто така се е случило и едва ли някой може да отговори.

Трудно ли ти беше да се справяш в началото, когато тръгна на училище и кои са най-големите трудности, свързани с това да чуваш с помощта на апарат?

Не, не ми беше трудно в началото. Рисувахме, пишехме ченгелчета, числа, срички. После ми стана доста по-трудно. Уроците ставаха все по-дълги и трудни за разбиране. Постоянно някой ми помагаше. Баба, която е бивша учителка, също се занимаваше много с мен. Освен това винаги трябва да нося батерии, а понякога забравям. Няколко пъти ми се случва да ми спре апарата в училище и аз да нямам батерии в себе си. Опитвам се да се ориентирам като чета по устните. Когато свърши часа, моля учителите да ме пуснат, за да отида до вкъщи. Обикновено срещам разбиране, а и аз много внимавам това да са изключения. В такива моменти се чувствам ужасно.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
"Не чувам
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
но съм тук и имам какво да кажа"
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография