Как променихте къщата, за да я превърнете в хостел?
С вяра и ентусиазъм. И без грам умора. Всяка свършена работа ни зареждаше и увличаше и други. Беше икономическа лудост от къща с два етажа и две спални, без тоалетна, със земеделска постройка, в която е живяло магарето и двор, обрасъл с див хрян над човешки ръст, да направиш място за гости. Но ето – сега в едната постройка има таванско помещение с баня за 10 човека, което лесно става зала, при нужда за малка група, на втория етаж има една спалня и още една стая със шест места. Трапезария и кухня, с всичко нужно ако решиш да си приготвиш храната сам. А в лятата къща има две спални – в едната яслата на магарето или коня е превърнато в миндер и е едно от най – любимите ми места, защото когато се почувствам прекалено пораснала отивам и сядам там. Това е може би е единственото място, на което мога да седна и да не докосвам с крака земята. Така се връщам във времето, когато не достигах килима, седнала на дивана. Ей там съм отново малка. И не само аз. Там и двуметров човек се чувства дете. Иначе имаме и тераса – любим избор за спане през лятото и холче под нея с диван, и австрийски стар кухненски бюфет в който са скрити всевъзможни неща за творене. Има лятна кухня с барбекю, два бара, огнище, подходящо и за нестинари. Имаме и сцена (неин провокатор бе Миленита), на която се случват от концерти до детски представления, каравана, която се отоплява зимата, с две спални и всичко, за да си самостоятелен в нея. Най – важното – в двора има достатъчно място за игра
Броят се на пръсти моментите, в които сме оставали сами в нея. Но как се справят сами бабите ни? Ние сме млади, силни и желание имаме.
Винаги, когато сме имали нужда, сме я получавали , дори без да сме я търсим (в момента в къщата има трима мъже и четири жени – понеделник е !)
Не ми тежи физическата работа – почивам си.
Малцина са хората на гости, тук масово са си в къщи . Къщата е отворена денонощно и по всяко време могат да се приберат, винаги има човек, който ще ги чака или ще се зарадва на изненадата. Всеки има какво да прави тук и за себе си, и за всички ни. От това да твори до това да се усамоти. Тук всеки, който е минал, е оставил следа след себе си , отнесъл някакво знание и или умение. На много приносът е видим, на други – ще се усети тепърва. Това, което се случва тук и не знам дали хората си дават сметка, е една пирамидална структура, кръг, в който всеки, напълно осъзнато е част от цялото и това го прави равен в него. Като при хорото, което са ни завещали древните. Едно дете беше казало на майка си , че тук е като Невърленд, но феите били тролове. Майка му малко стреснато го попита: „Защо?“, а то отговори: „Ами виж ги, нямат крила. Не искам да си вървя!“ За децата тук е рай, имат тази свобода, която ние си мислим, че вече я няма…Бабите из селото винаги знаят къде са децата, появяват омазани с лютеницата на съседката , заради която закъснели да се приберат, ама тя мнооого държала да хапнат, и по пътя случайно минали покрай реката за жаба, а защо не и опит за сом с ръце…
Видяха, че може с малко да се постигне много, някога не вярваха, а сега искат да са част от тази промяна и все повече осъзнават, че не са сами. Личният егоцентризъм се превърна в състезание кой ще направи повече за селото. Познайте кой печели от това!? Хората трябва да разберат, че не само имат право да искат, но и да изискват. Също така, че аз и ти вече сме двама, а кметът е един, дори да е най-страхотният, не би се справил сам – той ще строи, ние ще трошим лично да му отмъстим, знаеш схемата….Но това тук вече се промени и дори на тези, които са част от тази промяна, не им се вярва , но процесът е започнал и се съмнявам да спре. Наредихме домино и го бутнахме с цялата си отговорност и именно тя може би ме различава от лудите наоколо. Иван Вазов беше писал за лудите, които променят света. Не зная дали съм от тях, но се радвам, че наоколо има много хора способни да го творят, дишат и живеят, а аз имам сетивата, с които да ги видя и позная.
Не, кокошките ги изяде лисицата и няма да има до пролетта нови. Аделина Банакиева ни беше донесла страхотни две породи холандски качулати и български качулати, имахме и съвсем обикновени, както и дванайсет патета. Едната от качулатите беше толкова социална, че в мига, в който видеше човек, ставаше шапката му – буквално. Същата яздеше и кон. Леа искаше всички да умрат от естествена смърт или старост . Така и стана с прякото участие на дъщеря ми , която седмици наред се моли преди да заспи за лисичка и тя дойде. След първата вечер си имаше име – Цвети. Връщаше се мноого пъти, дори когато вече нямаше какво да яде. И Леа разбра, че понякога се плаче и заради изпълнени желания.