Симеон Шопов – разказвачът на резбовани истории

Не вярвам, че икона може да се вае по всяко време и от всеки. Започнал съм да правя икони в момент, когато вероятно съм бил готов за тях. Нужни са духовни практики и отдаденост, известно ниво на просветеност и знание. Исус е образът, който ме докарва до гранични нива. Той просто ме поема, завихря, отвежда далеч, кара ме да се чувствам виновен, но и приет, спокоен. Това вероятно ме прави вярващ.

17 септември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 12'

Симеон Шопов – разказвачът на резбовани истории

17 септември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Самоук, сръчен, с богата фантазия и прецизна ръка. Не го попитах, но съм сигурна, че шепне нещо на дървото, за да го съживи и да го превърне в картина. За 25-те години, в които се занимава с дърворезба, няма нито един грешен опит. Изпод ръцете му излизат не само икони, но и фигури, които дори фантазията трудно би родила, а как се е материализира можем само да си представяме. Или да го гледаме как работи. Не се нуждае от ателие, а работният му инструмент е макетно ножче. Когато работи, времето спира, сякаш и то иска да го наблюдава. Заради своята отдаденост, постоянство, фантазия, умение и способността да разкаже история, и да превърне мъртвото дърво в изкуство, той попада в рубриката ни „Мисия Маверик“.

Интервюто представя Симеон Шопов.

Кога и как реши да се занимаваш с дърворезба? Какъв беше първият ти опит?

Миналата година се навършиха 25 години, откакто резбовам. Началото беше „случайно”, ако има такова понятие във вселенски смисъл. При първото ми бягство от София и най-вече от живота, който водех, пренаситен от едно и напълно готов за друго – парче от бръшлян и нож за белене на картофи… След това ръката сама тръгна, но си беше любов от пръв поглед.

От кой опит се получи нещо наистина красиво?

От първия път. Когато резбовам, това не е „опит за нещо”, а изразяване, саморазбиране и отдаденост. Вероятно е леко самотен процес, но ми дава възможност за отговори за самия мен, за света, за срещите с другите.

Кой пръв оцени уменията ти? На кого повярва, за да продължиш с това?

В моя случай, никой. Не съм имал нужда от оценка или модел за подражание. Приемам го като призвание, а истински усилия и труд влагам по-скоро, когато отстоявам идеите си или се налага да се преодолявам.

Колко часа трябва да изкараш над/с дървото, за да има резултат, от който не те е срам?

Времето е относително, когато резбовам. Дървото си иска своето, а нагласата ми е да му се отдавам напълно. Този процес е вълшебен, съответно и крайният резултат. За мен красиво е още суровото парче дърво.

При дърворезбата не е като при другите изкуства – няма гума, която да изтрие сгрешеното. Какво правиш, когато творбата ти е в напреднала фаза, а нещо не се получи така, както ти се иска? Как се поправя сгрешеното?

Вероятно ще прозвучи самонадеяно, но не съм грешил. Не рисувам предварително скици, не робувам на размери. Не ми трябват ателие или специални пространства. Подменял съм детайли или цели композиции, защото често някой се отбива в къщи и си тръгва с по нещо мое. С леко сърце изработвам отново подареното. Надявам се, че така допринасям за споделеното щастие.

Има ли дърво, с което предпочиташ да работиш и защо?

Не, всяко дърво ми е на сърцето.

Как издирваш материала, върху който работиш? Трябва ли дървото да ти „проговори“, за да посегнеш към него?

Различно. Бялата липа е от каньона в селото, където живее баща ми. Приятелите ми знаят, че съм във вечно търсене и винаги се оглеждат за интересни материали – бреза, орех, сега в събота чакам череша…

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография