Тя е световна звезда повече от половин век. Светът я обожава заради таланта ѝ, класическата красота и не на последно място заради дългогодишната ѝ връзка с лошото момче на френската сцена Джони Холидей. Ние я обичаме, защото е наполовина българка. И то истински наполовина. Първите си седем години живее в България. И днес описва в книга. Третият ѝ успешен опит в литературата. Той е посветен на майка ѝ и е нещо повече от биография.

Чакам я преди конференцията по повод книгата. Представям си колко хиляди интервюта е дала в живота си и как аз трябва да събера въпросите си в 10 минути без да ѝ бъде прекалено скучно. Наум се заклевам да не я питам как се чувства в България и какво е любимото ѝ българско ястие, а когато тя се появява, с черния си костюм и аристократична осанка, вместо „Добър ден!“, неволно произнасям „Благодаря!“.

Та, благодаря, Силви Вартан за тези 10 минути! В Интервюто. 

Знаете ли, плаках много, докато четях книгата…

Много хора ми го казват. И аз плача, докато я чета. Но всъщност аз плача всеки ден.

За майка Ви ли?

Да.

Когато четох книгата, си мислех за нещо, което наскоро прочетох – че домът е там, където е майката. Вярно ли е?

Напълно.

Къде е Вашият дом сега?

Бездомна съм… Не трябва да говоря така, защото имам деца. А и това е нормалният процес на живота – първо си отиват бабата и дядото, после родителите и накрая – самият ти. Болката обаче винаги остава и това никой и никога не може да промени. Аз съм сираче. Когато загубиш майка си и баща си, независимо на каква възраст си, ти оставаш сираче.

А и никой никога няма да те обича както те обича майка ти. По този начин.

Да. Всяка любов е различна. Но майчината е незаместима. Особено, когато си достатъчно щастлив да имаш страхотна майка, която да ти даде много обич и да създаде в теб увереност. Права сте – никой никога не те обича така. А и в един момент идва твоят ред да дадеш на децата си същата тази увереност, да ги пазиш, да ги учиш и да им показваш верния път. Но пък тогава вече никой не прави това за теб.

Казахте ли й всички тези неща, когато беше жива – колко я обичате и колко благодарна сте за всичко?

Да, не спирах да й го казвам. Но знаете ли, винаги имаш чувството, че не си казал достатъчно. Когато изгубиш родителите си, близките си, винаги съжаляваш. “Казах ли всичко? Благодарих ли? Разбраха ли те това, което исках да им кажа?” Винаги мислиш, че е трябвало да го повтаряш повече.

Говорите ли с нея и сега?

Не спирам. Тя е с мен постоянно. По различен начин.