Няколко седмици преди срещата с нея съм прочела книгата ѝ „Неща, които падат от небето“ и ми допадат лекотата и простотата, с които пише и в същото време полетът на фантазията ѝ, която стига до завидни висоти, дори когато става думи за обикновени неща от бита. В офиса на „Колибри“ ме чака сравнително типична финландка – светла, синеока, но някак си необикновено дребна за севернячка. Трябва ѝ време, за да формулира точно отговорите, премисля всеки един от тях, сякаш има няколко възможни отговора и се притеснява да не сгреши. Високият ѝ смях оглася офиса, когато се сеща в какъв ред подрежда книгите в библиотеката си, а после, когато заговаря за новата си книга, сякаш се затваря и сякаш не е сигурна, че иска личната ѝ история да види бял свят, написана може би като терапия или нещо дълго таено, някаква тайна, която вече е пусната от бутилката и не може да върне назад.

В очакване на следващата ѝ книга, Интервюто разговаря с финландската писателка Селя Ахава.

Героинята ти от „Неща, които падат от небето“ печели Големия джакпот от лотарията. Два пъти. Ти печелила ли си някога от лотарията?

О, аз никога не съм играла. Само понякога, когато е имало голям джакпот, съм се замисляла дали да не пробвам. Но съм на 42 години, неудобно ми е да си купя билет и да попитам какво се прави с него, нали разбираш. (смее се)

Защо избра героинята ти да купи тази макар и голяма, но много стара къща с парите от лотарията и да заживее в две стаи в нея? Ти какво би направила с тези пари?

Може би такава е моята фантазия – ако някой спечели много пари от лотарията, да си купи огромно старо имение. Аз много харесвам старите къщи, но ако имам много пари, не бих ги вложила в къща. Всъщност дори не съм сигурна дали искам да имам толкова много пари.

А за какво си мечтаеш тогава? Никога да не те напуска музата, да достигнеш до милиони читатели, да останеш в историята на литературата?

Мечтая да бъда свободна и да правя каквото искам. Практически аз така съм организирала живота си, че не се нуждая от много пари и върша това, което обичам, дори когато не е особено добре платено. Нямам постоянна работа, така че мога да пътувам и да осъществявам проектите си така, както искам. Това е нещо, което много харесвам в живота си в момента.

Къде работиш? Как изглежда мястото, на което се „раждат“ книгите ти?

Имам кабинет в къщата си. Макар че напоследък все по-често се улавям да седя на дивана в хола, защото там е по-топло. Къщата се отоплява с дърва и през зимата не отоплявам всичките стаи.

Къде живееш?

В град Порво, на 50 км от Хелзинки. А там, през зимата  наистина е студено. Но пък партньорът ми живее в Берлин, така че изкарвам определено време от годината при него. Понякога, когато имам нужда да работя сред хора, отивам в моето градче в някое кафе. Но най-често работя от вкъщи.

Къде стоят книгите ти? В една къща винаги има място за голяма библиотека, така си я представям аз твоята.

Книги има на няколко места в къщата. Аз много харесвам, когато хората си подреждат книгите по цвят или азбучен ред, но аз моите ги организирам в лично моя система. Например –  ако има двама писатели, които са двойка в живота, слагам книгите им една до друга; ако има книги, писани от мои приятели, ги слагам до автор, когото зная, че харесват… (смее се)

Нали знаеш, че книгите ти не разбират за това? Твоите тогава къде стоят?

Слагам ги до книгите на приятеля ми. А зад моите книги слагам винаги по две копия за деца ми. Да ги имат, когато пораснат. Те знаят това и понякога ги вадят, гледат ги и казват, че са техни.

Те знаят ли какво работиш?

Вече да. Сега са на 10 и на 7 години. Но когато дъщеря ми беше на 5 или на 6, един ден ме попита: „Ти какво правиш, когато казваш, че имаш да „свършиш малко работа“, а аз ѝ отговорих: „Ти как мислиш? Какво работя аз?“ Тогава тя се замисли и отвърна: „Ти фризьорка ли си?“ (смее се) Майката на една нейна приятелка е фризьорка и затова може би ѝ хрумна.

Ти кога реши, че ще се занимаваш с писане?

Баба ми беше художник и мой модел за подражание. Никога не съм се съмнявала, че ще имам този неин артистичен лайфстайл, стана естествено, не съм взимала конкретно решение. Първата си история може би написах с моливи, когато бях на 6.

Как се чувстваш, като знаеш, че книгите ти достигат до места, за които нямаш никаква идея? До България, например.

Първо – никога не можеш да знаеш как е преведена книгата ти. Ето, например, българската преводачка дори не я познавам. Преводачите са различни – някои ти пращат по три страници с въпроси, други са много независими. Така или иначе аз не мога да имам никаква представа какво са направили. Начинът ми на писане е такъв, че почти всичко се случва в самото писане и изисква много добро познаване на езика, затова в това отношение понякога ме е истински страх. Но за това, че попада в ръце на хора, които никога не са чували за мен – ето, това не ме притеснява. Напротив, чувствам се по същия начин, както когато пътувам – това чувство на свобода, никой не те познава, никой не ти слага етикети, същото е и с книгата. Независима от мен е, от Финландия… Когато отидох в Германия с първата си книга, срещнах една журналистка, която ме видя и възкликна: „Моля! Вие сте на тази възраст?! Очаквах, че сте много по-възрастна дама!“ (смее се)