Като каза “конкуренция”, днес са наградите „Икар“. Ти си номиниран за главна мъжка роля. Наградите не водят ли до конкуренция?

Не. В момента дори смятам, че би било по-суетно ако кажа: „Няма да отида на наградите“. Освен това сега намирам за адекватни номинациите на Съюза. Не защото аз съм в тях, а защото гледам другите колеги. Има и по-възрастни, и по-млади актьори. Гледам ги и им се възхищавам. Мисля си: „Колко талант е излят!“ Не ми се иска да ги споменавам поименно, защото ще прозвучи назидателно. И си мисля колко грешно е било да си въобразяваш, че съществува само твоят вид театър. А съм бил такъв в младостта.

И знаеш ли, говоря всички тези неща, защото театърът е смислен. Оказа се смислено нещо. А в България се оказа и съхранен. В момента в него се случва истински живот.

Театърът обучава в много посоки. Дава информация. Но е много важно на театър да не се ходи за търсене на плътско удоволствие и плътско съзерцание. Да го няма това в пиесите е много важно. Има си достатъчно други канали, където можеш да се нагледаш на какво ли не. Колкото по-малко се търси плътския карнавал в театъра, толкова по-добре. Искам поне моята посока да върви аскетично, за другите не мога да казвам.

Театърът задава въпроси или дава отговори?

На мен той не ми даде въпроси и отговори. Мен театърът буквално ме въдвори в живота. Даде ми начин на живеене. За публиката не бих искал да е просто развлечение и коремен смях. Много се плаша от коремния смях, от това само да отидеш да се нахилиш на нещо. Има и такива посоки в нашия театър, аз не ги осъждам, защото пак е по-добре да влезе някой в театъра и да види актьор. Освен това актьорите, които завършват, не могат всички да бъдат във високото изкуство на двама-трима режисьори, които ще благоволят да те вземат в своите спектакли. В крайна сметка всички трябва да могат да живеят от работата си. В културните среди имаше един момент на нахъсване или едва ли не на забрана на подобни представления. Не! Публиката не е толкова глупава, тя разбира и складира в съзнанието си различните видове височина театър. И да, разбира се, че е хубаво театърът да задава въпроси, а не да дава отговори.

Кои са въпросите, които най-често си задаваш напоследък?

Моите въпроси в театъра напоследък са свързани с това, че трябва преоткриване. Сега не репетирам, само играя и това много ми липсва. Аз най-много обичам да репетирам с актьори. Това ми е най-любимото нещо на света – да стана сутрин и да знам, че имам репетиция. Щастлив съм, че станах режисьор и имам около 30 представления, 10 от които според мен са сполучливи и безкомпромисни в моята класация и моята самооценка. Въпросите, които си задавам, е как ще продължа в режисурата и какво ще искам от актьорите след тази пауза. Аз трябва да им предложа нещо ново.

Но най-вече напоследък си задавам лични въпроси, свързани с човека и Бога. Те обаче не могат да се решат, защото със сигурност зная, че с едно кратко мъдруване или след няколкодневен пост не можеш да премахнеш всички грехове, които си извършил и страдания, които си причинил. Това не може да се случи.

Но си мисля и че там трябва да намеря пътя към непрестанното мислене за покаянието, което все още е много далеч от мен. Смятам, че не бих зарязал театъра, защото съм имал и такива моменти. Може би докрай ще трябва да нося този кръст.

Преподава ли ти се?

Да, преподава ми се, но още не е дошло времето.

Разбрах, че сега подготвяш филм?

Да. Подготвям филм по Николай Хайтов – „Засукан свят“. От НФЦ имам подкрепа и за мен това е голямо изпитание. След „Сътресения“, „Български разкази“ и „Черното пиле“, които направих, ми се иска с този филм да завърша цикъла другата година. Точно за 100-годишнината от рождението на Хайтов. 

Определено имаш работа.

Така е. Давам си сметка, че имам много работа за вършене. Първо чисто човешката – на мен към Създателя.  И тогава да се върна в театъра, да репетирам с актьори, с нещо съвсем ново. Поне с някаква надежда, която не е умряла в мен.