С годините по-добър актьор ли ставаш?

(смее се) Аз не мога да кажа така „добър актьор“ и то за себе си, като гледам какви актьори има, особено с годините. Мисля си, че енергията на младостта е нещо съвсем друго и това безстрашно впускане като че ли носи много повече.

И като се гледам в моноспектаклите от преди години (”Дамата с кученцето“ например) – ами това са страхотни скокове в пространството, които съм си позволявал и това го носи само младостта.

Но мисля, че и остаряването си има своите качества. Премисляш нещата. Но не зная дали ставам по-добър актьор. Гледам да избягвам все повече и колкото е възможно суетната част от професията и се прицелвам само във вършенето на работа, която е срещата с публиката, живият контакт, секундата, която преживяват с теб хората. Защото вече няма такива други места, където някой специално да ти дава цялото си сърце.

Затова и театърът няма да умре.

Никога. Човек, за да има представление, ти дава цялото си сърце. Аз поне така подхождам и виждам, че при много актьори също е така. И от младите, и от по-възрастните. Говоря за нашите, българските актьори, защото аз съм регионален актьор. Не съм играл в чужбина, нямал съм такива амбиции и останах актьор в нашата страна.

За добро или за лошо?

За добро е сигурно. Така е станало, не мога да съдя. При мен няма „ако“.

Аз съм много щастлив с живота си на сцената и с публиката. Това е голям дар, който имам.

И може би трябва да се изказва благодарност на Бог за това. И отделно на публиката, на хората, които отделят тези часове за теб, защото работят, стават в 7 часа, преживяват непоносими дни, но идват, плащат си билет и ти дават 2 или 3 часа от живота си. Това е ужасна взаимност.

Взаимност. Това ли е добрият театър?

Точно това е. Не са премиерите, фестивалите, експериментите и новите форми.

Аз все повече се ужасявам от това – от търсенето на нови форми в театъра. Защото формата е намерена и това е словото. Театърът е словото.

Аз вярвам в това. Ако си избрал една пиеса, то ти си избрал слово, пропътувало много километри и много години, запечатало време от минали епохи. Този дар слово идва при теб и ти си задължен да го запазиш така, че зрителят, който не го е чел, да може да го разкаже на приятел или на дете. Да разкаже случката, гледайки твоето представление. Както е „Ромео и Жулиета“. Двама влюбени от мразещи се семейства се влюбиха и умряха за любовта. Това е. Посланието на Шекспир – любовта в този съвършен вид не може да просъществува на земята. Тя умира по външни причини.

Доста твои колеги пробват и друг вид театър.

Да, младите актьори пробват друг вид театър, но това са вече танцови представления. Те също са хубави, но за тях има балет, има опера, където може да се пее... А театърът трябва да търси големите теми за размаха на словото. С една-единствена тема. Човекът и Бога. И винаги това ще бъде темата. Всичко е в този контекст.

Можеш ли да отидеш на представление и да си тръгнеш ако не ти хареса?

Да, вече си излизам, редовно дори. Затова и сядам скришно някъде накрая, за да не правя демонстрации и не казвам на колеги кога ще ги гледам. „Днес ще те гледам“, като каже някой. Ама защо ми го казваш това?! За да мисля и за теб през цялото време? (смее се)

И наистина ли през цялото време мислиш за него?

Ако държа на човека, да.

А би ли казал на някого, че не ти харесва нещо? Изобщо как е във вашите среди? Може ли да си кажете нещо, без да се притеснявате?

За средите не искам да говоря, защото е тежко. Има представления, в които се получава добра среда на репетиции. И аз много държа на това да няма война, да няма злоба и съм успявал да постигна това почти винаги. После, като станат по-известни актьорите, се опорочава всичко. Виждам ги като на война и се налага да им говоря като на деца. Театърът не е спорт, не е място за амбиции и надпревари. В него трябва възпитание и дисциплина, да не се навлиза в личното пространство на другия – и на сцената, и в живота. Това са важни изисквания. Поне така са ни учили нашите учители – и братя Райкови във Варна, и Коко (Азарян). Когато получих първия си аплауз като дете, без изобщо да очаквам, единият от братята Райкови ме чакаше зад кулисите, хвана ме за реверите и ми каза: „Да не помислиш сега, че си нещо повече от другите?”. И при Коко много се говореше за морала в професията ни. Може и да звуча като някакво театрално прачудовище, но аз държа на тези неща в театъра.