Интервюто, което ще прочетете, е по-скоро монолог. Не се налага да задавам много въпроси, мисълта му има своя посока. Виждаме се в първия астрономически ден на пролетта, а навън вали сняг. Мисля си за сезоните. За младостта и после – за помъдряването. За порастването. За моето, неговото, нашето. Ще ни пожали ли суетата, как ще посрещнем първите есенни лъчи и имаме ли вече сила да се изправим пред себе си !? След хиляди срещи с публиката, след урагани и затишия, опити и грешки, пред мен е кръстосал крак върху крак онзи човек, който видях за първи път в „Дамата с кученцето“ и така срещнах театър, който до този момент не познавах. И до днес неговите представления за мен остават извън всякаква рамка, а ако тя трябва да бъде поставена, бих я нарекла „Театърът на Мариус“.

В Деня на театъра Интервюто среща Мариус Куркински. 

В този пролетно-зимен ден се чудя разделяш ли живота си на сезони?

Не, по-скоро разделям периодите в живота си на представления. Иначе преди най-много обичах есента. Може би, защото тогава съм роден, а и есента беше като някакво стихване, като смирение от цялата лудост на лятото. Сега обаче с възрастта започнах да харесвам като че ли повече лятото, когато биологически идва студът отвътре, а и може би го свързвам с това, че тогава съм с баща ми във Варна. Нещо, което не съм правил в годините и го намирам за грешка. Сега почти цяло лято сме непрекъснато заедно.

Странен е фактът, че много късно, в някакъв момент откриваме, че родителите ни всъщност са хора, не само наши родители. Че те имат случки, емоции, живот извън нас.

Това е сериозен въпрос. За мен е трагичен момент в живота. Дадох си сметка, че откакто театърът ме подхвана като дете, съм наранил много хора. И особено тях, родителите си. Това е нещо, за което човек трябва много да мисли, да промени живота си, начина на съществуване. Аз лично започнах да мисля за това преди около 12 години. Слава богу, така успях да прекарам и няколко лета с майка ми, преди да си отиде.

И имам послание към младите хора – колкото е възможно да помагат на родителите си. Те са най-големите им приятели. Докато са живи.

Има и такъв разказ на Хайтов – „Докато са живи“. И именно тогава трябва да им върнем любовта и всичко, което са дали.

Родителите не искат нищо да им се връща.

Може би е така, но чак сега си давам сметка – майка ми трудно ме е износила, лежала е за задържане, после съм бил в болница почти девет месеца и тя с мен… Какво ли е преживяла?

Най-големият ужас.

Не мога да си представя. И след тези девет месеца в болница са ме оставили на една докторка – Цоцоманова (лека ѝ пръст), която ме е излекувала по незнайно какъв начин. Оставили са ме, защото тя е изисквала това и почти не са знаели какво се случва с мен. На втората или третата седмица тя им казала: „Донесете му играчки!”. Това е означавало, че съм по-добре. И те са ми донесли едно лъвче. И си представям всичко това и после с каква неблагодарност се отнасяме към тях ние, младите. Заради нашите чувства, вълнения, заради нашата младост…

Лошото отношение към родителите ни често е грешка на младостта…

Така е, но такива са и Божиите заповеди: „Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на Земята“. Но докато проумеем това, причиняваме големи страдания. И как се прощават тези страдания?

Родителите не искат прошка.

Майка ми не ме е докоснала с пръст, а баща ми ме удари само веднъж, но напълно заслужено, защото щях да запаля къщата. И винаги са били до мен. Когато видяха ориентирането ми към театъра, имаха такова желание да успея, да се занимавам с това. Майка ми лично ходеше да търси братя Райкови, които имаха школа, за да ме запише при тях. Такава подкрепа не може да ти даде никой друг. Божи дар е да си въведен в света чрез такива хора и такава любов. И аз съм много благодарен.

И наистина имам призив към младите: „Моля ви, имайте търпението да слушате съвети от родителите си, дори да ви звучат старчески понякога!

Не говорете непрекъснато вие, имайте уши за слушане, защото невъзможността да чуваш е типична за младостта и може да е гибелна!”

Ти на кого от двамата приличаш?

Аз имам и от двамата много неща. От баща ми специално съм взел много и физически, и като характер. Но тук, в това, което наследяваме от родителите си, виждаме подчинението си на Бога. Ти си следващото поколение, това обещание е дадено: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“. И това, че се случва, е радостно.

Много го мислиш това с греха май…

Няма ден, в който не мисля за това. И това не е оплакване, а живеене. И колкото повече се приближаваш със стъпки към Отвъдното, е задължително това да се помни, да го имаш като голям страх, като ужас, пред който предстои да се изправиш.

Като каза „приближаване“, притеснява ли те остаряването?

Разбира се и е редно да бъде така. Чисто физически обаче.

Защото всичко това е част от Пътя. И смъртта, която предстои и това как ще дойде. Все по-спокоен се чувствам за това. Не че ще бъде лесно, но че ще трябва да минеш през него.

Снощи баща ми ми каза по телефона: „Колкото по-малко мислиш за старостта, се подмладяваш.“ Дори не зная защо ми го каза, аз никога не съм искал от него съвет за това.

Може би усеща, че си в тази фаза.

Да. Ние имаме много силна връзка. Нещо друго се случи наскоро. За първи път от много представления назад, преди няколко дни едно не мина добре. Може би не за зрителите, по-скоро за мен. Нормално е, случва се. И понеже с баща ми се чуваме след всяко представление, този път той ми каза: „Май нещо има днес, не е добре“. Без да съм му казвал нищо, просто има много силна връзка с мен. Удивително е!