Казваш, че и кючек да бяхте изсвирили, щяха да ви се радват. Усещаш ли винаги, когато има такъв момент? Когато сте хванали така публиката?

Всеки концерт трябва да е много точно драматургично разигран в главата ти. Да знаеш кое къде да сложиш, да има баланс. Когато например след някакъв зверски хит, изсвириш едно много бавно парче, в което се чува почти само гласа ти, може да въздейства много по-силно от самия хит.

Слушам те и си го представям и настръхвам. Да пееш пред публика трябва да е голяма дрога!

Това е Космос! А иначе – има три-четири песни, които хората със сигурност много обичат. И всеки път, преди всеки концерт, аз правя плейлистата много внимателно. Тръгваме по-лекичко до момента, в който може би става малко скучно, обръщаме всичко и до края ги разстрелваме.

Сигурно е много хубаво да умееш да владееш публиката.

Понякога се случва да ни прецакат с пари и им казвам на другите: „Никой няма да ги помни тези пари, след 5 дена ще сме ги похарчили. И един милион да са, пак ще ги похарчим. А концертът беше супер як и хората ще го помнят винаги“.

Аплодисментите от публиката са несъмнено много важни. Важни ли са ти комплиментите от колегите?

Като правихме „Шоколад“, имаше няколко неща, които ми говореха, че ще стане хит. Едното беше, че като снимахме клипа и го монтирахме в едно студио, китаристът Миро Иванов го видя и каза: „Пичове, направили сте супер хит!“ В същото време бяхме пуснали и един концертен диск и там я имаше „Шоколад“, обаче нямаше някакви специални отзиви. И един ден ми се обади братовчед ми и ми каза: „Всяка сутрин, като стана, си пускам „Шоколад“ по няколко пъти и чак тогава отивам на работа.“ И тогава разбрах, че има обратна връзка. И като я направихме на сингъл, вече стана наистина голям хит. Та, говорехме за колегите, а стигнахме до „Шоколад“.

Как се роди „Шоколад“? Това е един от най-големите ви хитове.

Аз я бях измислил като пеене и хармония, седнахме и я изсвирихме с измислени думи. Така пробваме понякога мелодиите и ако ги харесат хората, ги правим на песен. И нея много я харесаха. Като обявих как ще се казва, всички скочиха: “ Глупости! Дони има една „Мармалад“, отвратително! Как можеш да я кръстиш „Шоколад“!?” Аз им казах да го духат, защото ще си пея за каквото си искам.

Често ли казваш: „Да го духат“?

Много. Особено за текстове. Спомням си, записвахме в едно студио албум, пак като сега – за две седмици трябваше да изпея всички песни и да ги довърша в същия момент.

Та, отивам на запис, изпявам си песента и младежът, който записва, ми каза: „Не ми харесва текста, ще кажа на продуцента да говори с теб“. И аз му теглих една и му казах, че ще си пея за каквото си искам.

Той днес се кълне, че не е казал това, но аз много помня лошите неща. И добрите помня, де. А това парче стана едно от най-емблематичните на групата – „Президент“. Когато съм убеден в нещо, никой не може да промени мнението ми. Когато съм на кантар, може и да се замисля.

В живота по-често ли правиш компромиси?

В живота съм по-склонен да правя компромиси, особено в семейството. Там е задължително. Егото в семейството е излишно. За битови работи не споря.

Най-големите в рок музиката обикновено имат доста бурен личен живот – манекенки, актриси, по няколко брака и деца от различни жени. Ти май не си много рокендрол тип в това отношение?

Преди години, като се запознах с Невена – жена ми, имаше сериозен обрат в живота ми. Тогава аз живеех с друго момиче, а тя живееше с друго момче и стана зверска каша. В крайна сметка, всяко нещо, което се случва, е трябвало да стане и то е за добро. Но по принцип, аз не съм по типичните рокендрол изпълнения. Рокендролът е в музиката и на сцената. Концертите са такъв адреналин, това е рокендролът. А иначе в живота, на улицата, дори рядко ме познават, не ходя с такива типични рокендрол дрехи.