"Този апарат е удобен за носене, за разлика от апарата, който имах като малък. Тогава си спомням, че имаше една кутия към него с акумулаторна батерия. Носех я на гърба си, закачена с безопасна игла, висеше с кабел с дължина около 8 - 10 см. Беше тежка и всичките ми дрехи бяха с дупка на гърба. Освен това постоянно ме спираха да не тичам, за да не ми прекъсне кабела, който беше много скъп и дефицитен. Не трябваше да се потя, защото тогава просто се повреждаше апарата и имаше опасност да спра да чувам за няколко седмици. И как едно дете живее така?!"
Той е на 22 години, студент в Националната художествена академия. Няма да го различите от връстниците му, освен ако не се загледате в ушите му и не забележите странното апаратче над едно от тях. Ако пък го заговорите и той се вгледа внимателно в устните ви или пък помоли да повторите това, което казвате, може да го вземете за чужденец. Светльо е българин и с апаратчето не слуша музика. Посредством него той чува света. Срещаме го във връзка с проекта „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“*.
Интервюто представя Светлин Михайлов.
Много се радвам, че хората четат нашите истории. Ние самите имаме нужда да споделим как се чувстваме, защото цял живот се учим да говорим по-добре. А какъв би бил смисълът от това, ако няма кой да те чуе? Полагаме големи усилия за постигането на неща, които за връстниците ни са обичайни и дребни. И някак си в цялата тази борба се чувстваме, че губим себе си и не можем да покажем какво действително ни интересува и е важно за нас. Защото основна цел е постигането на възможно най-добра комуникация.
При случайни или краткотрайни и незадълбочени контакти, обикновено хората подхождат положително към мен. Понякога ме питат при запознанство каква е причината да не говоря граматично правилно, дали съм чужденец. През лятото работя като аниматор в големите ни черноморски комплекси и имам възможност да се срещам с много хора. Като цяло съм забелязал покрай работата ми, че туристите са много по-широкоскроени и много лесно осъществявам контакт на други езици и работя чудесно с тях. В работата ми има предимно танц, шоу, екипни игри, рисуване с деца. Много от тях след почивката си ми остават приятели във Фейсбук и си пишем по различни поводи. Когато хората се забавляват, като че ли са по-благосклонни и чистосърдечни. Може би затова харесвам работата си като аниматор и влагам много, за да бъдат хората щастливи. На същото са подчинени и идеите ми в дизайна.
Роден съм във Варна. Бил съм на 2 години и 8 месеца и съм казвал само двайсетина думички като „мама“, „баба“, „дай“, „вода“, „хайде“… За сметка на това съм бил много будно и слънчево дете. Но след преглед един ушен лекар казва, че не чувам поради липса на рефлекс да мигна при рязко пляскане в гръб. Това звучало абсурдно за моите млади родители – студенти. Баба ми започнала да тества по този начин всички играещи деца при нашите разходки в Морската градина във Варна. И по нейни думи половината трябвало да са глухи поради липса на мигане при пляскане в гръб. За съжаление при по-нататъшните ми изследвания тази диагноза била потвърдена окончателно. Благодарен съм на моите родители, че през целия ми живот са поставяли на първо място шанса да се развивам, въпреки глухотата ми и това е определяло живота на семейството ми и неговите избори много години. Дори са се преместили в София една година преди да тръгна на училище, за да имам повече възможности за рехабилитация. Те винаги са били до мен.
Имплантиран съм, когато съм бил на 4 години в ИСУЛ от проф. Ценев в един специален ден – Празника на Голяма Богородица и Деня на Варна. Също така, малката ми сестра се казва Миа и тогава е именият й ден. Интересен е и фактът, че аз съм първото имплантирано дете от града. Това е един специален ден за мен и моето семейство, който празнуваме винаги заедно.
Да, за съжаление. Година след първата ми операция ухото ми протече и това възпаление съществува и до днес. Имам няколко интервенции на това ухо, от които една кардинална, още една имплантация на другото ухо, а сега ми предстои реимплантация на първото ухо – като последна стъпка. Въпреки това, през всичките тези години аз чувам прекрасно и всичко, което съм научил и постигнал, е благодарение на шанса, който ми е даден да започна да чувам на 4 години. Много ми даде и свиренето на пиано, благодарение на което съм свирил във Виена, на международни конкурси и на различни концерти. Дължа много също и на танците, благодарение на които поддържам своята възможност да виждам чашата наполовина пълна и заради които мога да работя като студент и лятото ми да е дълго. Но истината е, че всичко това ми даде и много болка, защото аз съм глух, но говоря и в никой свят не съм приет за свой – нито в чуващия, нито в глухата общност. Изпитвам ужас, че може за един миг да спра да чувам завинаги и това е по-страшно от операциите, на които съм бил подложен. Имам нужда, когато съм сам да си свалям апарата. Така си почивам от другите, но за съжаление тежките ми мисли остават с мен и от тях не мога да избягам.
Това всъщност не е толкова страшно, колкото ограниченията, които съм преживял заради глухотата си.
Да. Често имам главоболия, нуждая се от повече почивка и чувствам, че нямам енергия. Но се надявам това скоро да се промени. Иначе възстановяването след операцията е бързо, особено при децата. На следващия ден, като излязат от упойката, малките деца тичат и се смеят.
Този апарат, с който съм в момента, е много удобен и добре защитен от удар. От мен се иска само да се пазя от вода, което е ужасно, защото обожавам да плувам. Удобен е за носене, за разлика от апарата, който имах като малък. Тогава си спомням, че имаше една кутия към него с акумулаторна батерия. Носех я на гърба си, закачена с безопасна игла, висеше с кабел с дължина около 8 – 10 см. Беше тежка и всичките ми дрехи бяха с дупка на гърба. Освен това постоянно ме спираха да не тичам, за да не ми прекъсне кабела, който беше много скъп и дефицитен. Не трябваше да се потя, защото тогава просто се повреждаше апарата и имаше опасност да спра да чувам за няколко седмици. И как едно дете живее така?! Имам спомен, че семейството ми беше затруднено да купува от малките батерии, които се слагаха в малка кутийка и бяха много по-удобни за носене в сравнение с голямата кутия на гърба, защото това беше голям разход и трябваше да се лишаваме от други неща. Затова малката кутия за батерии беше само за празник в моето детство. Такива са спомените ми за трудностите и това е по-тежко за мен в сравнение с лежането в болниците, което беше за кратки периоди от време, слава Богу.