И в държавата е така…

Да. Аз се събуждам сутрин с енергия и желание да правя неща и по пътя си срещам хора, които ме блъскат назад, които поставят бариери и в края на деня се чувствам изчерпан. И така ден след ден, колкото и да е голяма енергията, ти започваш да се изморяваш. Все още не съм толкова изморен, но фактът , че преди няколко седмици за първи път се прокрадна идеята, тя просветна като светкавица, да си събера багажа и просто да изляза оттук… Това е много тъжно, защото винаги съм си мислел, че ще съм последният човек, на когото може да му хрумне да си тръгне от България.

По-скоро винаги си бил позитивен.

В момента съм по-скоро реалист. А това е трудно. Защото да си реалист, трябва първо да се научиш да говориш истината, колкото и субективна да е тя, да я възприемаш такава, каквато е, колкото и трудно да е това понякога. А аз дълго време подклаждах някакви илюзии – че нещата са по-добре, отколкото изглеждат, че може всичко да се оправи… Но за да се оправят нещата в България, трябва изключително много време. Няколко поколения. И то при добър късмет. Въпреки че сега виждам малките деца, които са на по 6-7, и съм сигурен, че те ще доразбият системата.

Не изминаваме ли ние пътя на собствените си родители? На 20 си мислехме, че всичко ще се оправи, сега сме почти на 40 и сме сигурни, че това няма да се случи дори за нашите деца.

Това, с което нашите родители не са се справили, преминава на нашите плещи. Аз мисля, че на нас би ни било по-леко, ако действаме заедно, ако се уважаваме един друг, ако играем нещата по друг начин. Ако бъдем добри, колкото и да звучи клиширано. Но в момента това раздалечение и увълчване тотално ни затрупва и на мен ми е много трудно да оцелявам в такава среда. Но пък пак да кажем хубавата страна –  в такава ситуация човек бързо израства. И тъй като аз не гледам на живота като на нещо, което се случва само веднъж и съм осъзнал вече по един или друг начин, че в този живот няма да ми е леко, правя всичко възможно да ми е по-добре в следващия.

В крайна сметка хората трябва да се осъзнаят и да спрат да мислят, че както видях едно заглавие на турне, „Само веднъж се живее“. Тази мисъл направо може да те погуби. Избива те на анархия. Напротив, не се живее само веднъж, живее се няколко хиляди пъти.

Така че, ни предстои дълъг път. Колкото по-бързо се научим да действаме като едно съзнание, да се обичаме, вместо да се мразим, и да си казваме истината, толкова по-добре ще бъде за тези след нас.

Пак ще те върна в ММ – според мен това беше успешен проект точно защото хората се обичаха, помагаха си, почти живееха заедно.

Бяха други времена, в които тъмните сили не бяха превзели медиите, всичко се градеше от нула и наистина аз си спомням, че сме спели там. Беше нещо невероятно. Умален модел на това как могат да изглеждат нещата. Разбира се, и там сме имали и хубави, и трудни моменти, но просто нямаше кой да те спира. А сега гледам невероятни таланти, които ги мачкат, похлупват. А те са двигателят на нацията. Тук за тях няма среда.

Парламентът е отражение на това кои сме ние. Говорим хората вътре колко са зле и колко са изперкали, а всъщност забравяме, че ние ги избираме и създаваме тия хора.

Но не ми се говори и за политика, защото тук такава няма. Каквото може да се доразграби, се доразграбва. Защото и те са обзети от мисълта за оцеляване и гледат да осигурят себе си и родата си. Но има светлина. Не трябва да спираме. Ето ние с Next TV, която е платформа за млади хора, за тези, които правят нещо тук, в България, творят, създават, за тези, които са решили да остават.