Радослав Кавалджиев – Роро – за светулките и едно обещание за хиляда живота повече

За ММ, за носталгията, за тъмните и светлите сили, за много трудните моменти, за опитите да продължим напред, за хилядите животи, които предстоят.

11 май ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 13'

Радослав Кавалджиев – Роро – за светулките и едно обещание за хиляда живота повече

11 май ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева


Първите ми стъпки в телевизията бяха с него. В предаването „Метрополис“ по БНТ и после в телевизия ММ. Смело мога да кажа, че тогава той не беше просто най-емблематичното лице на ММ, той беше лицето на българската музика. Още по това време беше толкова напред с материала, че и сега голяма част от телевизионните предавания могат да му дишат прахта. Днешните 30-годишни младежи отраснаха с неговото „Интерактив“ и „Мист“. А той е отраснал с мечтата да работи в телевизия. Като малък, правел програмни схеми на телевизионни канали. По времето, когато имаше два телевизионни канала. Това е Роро – мечтател, борец и отличен оратор. Приятел.  Днес твърди, че е станал реалист. Не му вярвам, защото го познавам. Той ще е мечтател завинаги.

Вчера порасна с още една година. Радослав Кавалджиев – Роро в Интервюто.

Къде се намираш в момента?

Светлината в момента ми е работата. Всъщност работата не ми е само работата, а отчасти реализирани, отчасти нереализирани още мечти, обвързани с младите хора и идеята, като бъдеш на сцената, все пак да мотивираш по някакъв начин. Това е работата на телевизията всъщност. Затова съм щастлив в момента с това, което се случва в Box TV, въпреки че цената, която плащаме аз и хората, забъркани в проектите, е твърде висока. Просто енергията, която се влага, е огромна. А наоколо, без да съм песимист, положението е доста мрачно и не е никак леко.

Май не само в медиите е така?

В медийните среди е нещо страшно. Само като превключиш няколко телевизионни канала, като видиш какви проекти вървят и какви не вървят, ти става малко страшно.

В ММ като че ли имаше много по-малко пари, но много повече ентусиазъм?

Сега той е почти убит. За хората с ентусиазъм няма пространство. В телевизиите всичко е окупирано от 4-5 души. В рекламата – също, като цяло медиите са в 3 или 4 коловоза, влезеш ли в тях, става страшно. Аз имах възможност да реализирам предаването в голяма телевизия, но не го направих. Предпочетох една по-малка медия, каквато е Box TV, но да имам пълна свобода, защото това в момента е най-ценното. На мен не ми пука дали ни гледат 30 000 или 300 000 зрители, важното е, че тези хора, които ни търсят, ни намират. Този проект, който правим в момента – NEXT TV, е изцяло посветен на младите хора. Едно време, когато тръгнахме с ММ, тя беше една гаражна телевизия в три квартала в София. Но когато нещо е добро, интересно, различно, публиката си намира път към него. Затова в момента съм наистина щастлив, че имам привилегията да работя в една от малкото независими медии, да мога да говоря каквото искам и да показвам съдържание, различно от това, което върви по другите телевизии. Защото там промиването на мозъци придобива все по-голяма сила.

Винаги съм си мислела, че ти трябва да бъдеш например програмен директор на някоя телевизия. Всъщност мисля, че големите телевизии само губят, че не работиш за тях.

Хората са уплашени и страхът за оцеляване може да погуби всичко.

В момента всеки се е вкопчил в кокала, всеки играе на оцеляване, всеки гледа да запази себе си в тези времена на турболентност. Страхът е завзел голяма част от хората за съжаление. Пък хубавата страна на нещата е, че в такъв мрачен, тъмен период, в който сме в момента, светулките се виждат и се събират на облаци, на ята.

Както и ние – събрали сме се в NEXT TV 20 човека и сме щастливи с това, което правим. Въпреки че е трудно.

Какво значи трудно в телевизията?

Ако си представим, че телевизията е локомотив с много вагони след себе си – най-различни предавания, отдели, ПР, маркетинг, редакции и т.н., този локомотив изисква енергия, той не може да се движи сам. Енергията означава финансиране. Това, което супер ме боли, е, че в България големите бюджети отиват там, където няма творчество, няма креативност. Подхранват пошлостта,  простотията и селянията. Може би съм по-краен, защото дълго време наблюдавах, изчаквах, толерирах. Винаги съм бил разбиращ човек, но в един момент везната се обърна на другата страна и започнах да се задушавам. Имам чувството, че в медийните среди трябва да се заложи някакъв взрив и всичко да се рестартира наново.

И в държавата е така…

Да. Аз се събуждам сутрин с енергия и желание да правя неща и по пътя си срещам хора, които ме блъскат назад, които поставят бариери и в края на деня се чувствам изчерпан. И така ден след ден, колкото и да е голяма енергията, ти започваш да се изморяваш. Все още не съм толкова изморен, но фактът , че преди няколко седмици за първи път се прокрадна идеята, тя просветна като светкавица, да си събера багажа и просто да изляза оттук… Това е много тъжно, защото винаги съм си мислел, че ще съм последният човек, на когото може да му хрумне да си тръгне от България.

По-скоро винаги си бил позитивен.

В момента съм по-скоро реалист. А това е трудно. Защото да си реалист, трябва първо да се научиш да говориш истината, колкото и субективна да е тя, да я възприемаш такава, каквато е, колкото и трудно да е това понякога. А аз дълго време подклаждах някакви илюзии – че нещата са по-добре, отколкото изглеждат, че може всичко да се оправи… Но за да се оправят нещата в България, трябва изключително много време. Няколко поколения. И то при добър късмет. Въпреки че сега виждам малките деца, които са на по 6-7, и съм сигурен, че те ще доразбият системата.

Не изминаваме ли ние пътя на собствените си родители? На 20 си мислехме, че всичко ще се оправи, сега сме почти на 40 и сме сигурни, че това няма да се случи дори за нашите деца.

Това, с което нашите родители не са се справили, преминава на нашите плещи. Аз мисля, че на нас би ни било по-леко, ако действаме заедно, ако се уважаваме един друг, ако играем нещата по друг начин. Ако бъдем добри, колкото и да звучи клиширано. Но в момента това раздалечение и увълчване тотално ни затрупва и на мен ми е много трудно да оцелявам в такава среда. Но пък пак да кажем хубавата страна –  в такава ситуация човек бързо израства. И тъй като аз не гледам на живота като на нещо, което се случва само веднъж и съм осъзнал вече по един или друг начин, че в този живот няма да ми е леко, правя всичко възможно да ми е по-добре в следващия.

В крайна сметка хората трябва да се осъзнаят и да спрат да мислят, че, както видях едно заглавие на турне, „Само веднъж се живее“. Тази мисъл направо може да те погуби. Избива те на анархия. Напротив, не се живее само веднъж, живее се няколко хиляди пъти.

Така че ни предстои дълъг път. Колкото по-бързо се научим да действаме като едно съзнание, да се обичаме, вместо да се мразим, и да си казваме истината, толкова по-добре ще бъде за тези след нас.

Пак ще те върна в ММ – според мен това беше успешен проект точно защото хората се обичаха, помагаха си, почти живееха заедно.

Бяха други времена, в които тъмните сили не бяха превзели медиите, всичко се градеше от нула и наистина аз си спомням, че сме спели там. Беше нещо невероятно. Умален модел на това как могат да изглеждат нещата. Разбира се, и там сме имали и хубави, и трудни моменти, но просто нямаше кой да те спира. А сега гледам невероятни таланти, които ги мачкат, похлупват. А те са двигателят на нацията. Тук за тях няма среда.

Парламентът е отражение на това кои сме ние. Говорим хората вътре колко са зле и колко са изперкали, а всъщност забравяме, че ние ги избираме и създаваме тия хора.

Но не ми се говори и за политика, защото тук такава няма. Каквото може да се доразграби, се доразграбва. Защото и те са обзети от мисълта за оцеляване и гледат да осигурят себе си и родата си. Но има светлина. Не трябва да спираме. Ето ние с Next TV, която е платформа за млади хора, за тези, които правят нещо тук, в България, творят, създават, за тези, които са решили да остават.

И аз като че ли все повече ги забелязвам. Млади българи, които са адекватни с нещата, които се случват и по света. И за добро или лошо все още са тук.

Тях ги има. Натам трябва да се насочват финансите в България, към тези млади, талантливи хора. Вместо това гледаме, особено през уикенда, едни късни предавания… Не мога да приема, че тази пошлост се толерира за сметка на много по-ценни неща. И тъй като телевизията е сцена, аз мисля, че в България тази сцена не уважава публиката си. Изкарва ни, че сме комплексари, хора без визия за живота, за света… а то не е така.

Хубавата новина е, че хората вече имат интернет и голям избор какво да гледат.

Промяната е започнала вече и е въпрос на време. Човечеството много мощно се осъзнава. Ние сме винаги няколко години назад във всяко отношение. Аз за себе си се опитвам да превключа на темата за духовното. Макар че за мен разлика между духовното и материалното няма. Това са две полярности, ние живеем в полярен свят. Аз съм бил и от едната, и от другата страна, изследвал съм нещата. През 2006-а се бях откъснал от социума, занимавах се с други работи. Тогава, когато приятелите ми се подиграваха и ми казваха „Пак ли отиваш на секта“, а аз отивах на място, където можех да дръпна шалтера и за първи път в съзнателния си живот да чуя сърцето си. И установих, че ние, хората, притежаваме всички инструменти да направим живота си по начин, по който искаме.

Ние живеем на планетата на свободната воля, ние сме творци и вместо да унищожаваме всичко около себе си, можем да направим милиони хубави неща.

Вярно, че звуча като сектант, но аз това го изпитах, видях го. Бяхме около 30 души, които за три-четири години постигнахме толкова много по пътя. А пътят е труден, защото, като погледнеш навътре, в себе си, виждаш колко бурени и отрова са се натрупали там, колко неща  са предадени от поколенията напред, колко страх има… Запретваш ръкави и се хващаш за работа. И нещата се получават. Цялата тази работа е отражение на това, което носим в себе си. И виждам как нещата могат да се променят. И се опитвам да го споделям с хората около мен, защото има хора, които просто имат нужда от мотивация, някой да ги бутне лекичко. Има и много отчаяни хора, има леко заспали, има такива, които напълно са се предали. Но някой трябва да има даде надежда. Затова и продължавам да работя, да правя това, което ми е на сърцето. И виждам, че дори и 50 човека да са тези, които те харесват, това, което правиш, има смисъл. А на младите хора им трябва много малко. Те в момента са забравени от всички. Никой не им обръща никакво внимание, стоят по пейките и деградират. А колко му е да създадеш места, на които да творят, да се занимават с нещо, дори да играят видеоигри. Нещо, което медиите все още смятат за вредно. А то не е. Ти чувала ли си например за електронните спортове?

Не.

В цял свят се развива едно движение, което придобива супер популярност, електронни спортове се нарича – там, където спортът и видеоигрите се пресичат. И това не е равнозначно на зомбирани деца. Това са изключително дисциплинирани спортисти, които ходят сутрин, правят крос, зареждат се с енергия, сядат на компютъра и играят логически или други игри в отбори, развива се колективният дух. Ходят по света на състезания, обикалят, изкарват пари. Тук даже никой не знае за това. Ето в Катовица преди месец имаше такова събитие. Един огромен стадион, 30 000 човека, награден фонд 500 000 долара, отбори от цял свят. Имаме много успешни български играчи. Случват се много неща при младите хора, но някак си, незнайно защо, медиите не ги отразяват.

И въпреки всички грехове на медиите в живота си ти се занимаваш предимно с тях? Грешен ли е бил пътят ти?

Не. Вървял съм по моя път, правил съм много грешки и съм получил много уроци. Но затова е животът. Щастлив съм, че съм ги правил тия грешки. По-добре човек да греши и да може да признае пред себе си „Да, осрах се“. Защото наистина, случвало се е няколко пъти да катастрофирам, но в такъв момент просто трябва да станеш, да се изтупаш и да продължиш, а не да посипваш главата си с пепел. Човек не трябва да бъде прекалено самокритичен, но трябва да бъде осъзнат, за да не повтаря грешките. Благодарение на тях съм стигнал дотук и мога да кажа, че животът ми е много цветен, много бурен на моменти и красив в крайна сметка.

Красотата и любовта имат много аспекти. Понякога боли, понякога си толкова щастлив, че не можеш да побереш цялата вселена в сърцето си. Като по-емоционален човек съм изпитвал от всичко по много. И сега съм във фаза, в която знам добре, че истината за сладостта на живота се крие в баланса. Ако съумеем да дръпнем шалтера на емоциите и да слушаме по-често гласа в себе си и да гледаме очите на децата си, това ще е един хубав взрив. Така че наистина животът е прекрасен.

Преди месец минах през много труден период, включително това, че един от най-добрите ми приятели, моето кученце Нейтън, почина. Последните дни с него бяха най-големият ми подарък. Ние в живота пътувахме дълго време заедно. Неговата смърт беше моментът, в който ударих дъното. Но и тогава си казах, че и това ще мине, защото зная, че след най-тъмния мрак изгрява слънце. И сега то изгрява и имам желание да продължа по пътя и да бъда полезен с нещо. Ако се крием по дупките и се завиваме под одеялото, нищо няма да стане. Не обичам страха, надуша ли го, усетя ли, че ме превзема, гледам да го прогоня. Страхът е много опасна отрова.

Мислил ли си, че имаш фенове от ММ, които тогава са били невръстни деца, а вече са големи хора със семейства?

NEXT TV е осемчасов блок и след полунощ, точно в традициите на онези времена от ММ, играем логически игри със зрители. Толкова хора от онова време се обадиха. Може би чисто сантиментално, но всеки петък се обаждат хора, за които това предаване се е превърнало в остров, на който да избягат за малко. И това много ме радва, въпреки че не съм настроен сантиментално. Не търся бъдещето в миналото. Често си припомням едно време, но си казвам, че сега може да бъде по-хубаво.

Може би хората имат по-скоро сантимент към младостта си, а не към времето?

Сантимент към това, че имахме невероятното щастие да работим във времена, в които нещата се случваха. Тогава, когато можеше да реализираш идеите си много бързо. Тогава конкуренцията се изграждаше на това кой има по-добри идеи, кой ще покаже нещо ново, ,а в момента всичко стои на една сбъркана матрица от рода на „прецакай другия“. Ако ти кажа с каква злоба и завист се сблъсквам всекидневно. Ние сме малка телевизия, малък проект, който прави нещо за младите хора. Нямаме амбициите да печелим някакви милиони или да ставаме мега популярни. И въпреки всичко около нас е пълно с хора, които искат да ни стъпчат. Хора с влияние, с пари, конкурентни медии, които всячески ни дърпат шалтера, дори в буквалния смисъл.

В такива моменти ми става обидно и не мога да си обясня защо има хора, на които не пречиш, а те всячески искат да ти застанат на пътя. И честно да ти призная, ми се е случвало малко да си поплача, защото просто в такъв момент се прокрадват страховете, че нищо няма да се случи точно заради тези хора. Това е все едно да излезеш навън, на една огромна поляна, на която има много пространство, и да посадиш едно кокиченце, да го поливаш и да дойде някой, да го стъпче ей така, нарочно. А ти си вложил енергия и любов. Това е брутално.

В такива моменти много се израства. Та аз трябва много да съм израснал.

Кога за последно си бил осъзнато щастлив?

Всеки петък, когато започне предаването, съм осъзнато щастлив. Това е друга реалност. Това е екип почти само от доброволци – млади хора, 20-25-годишни, които са се скрили в тази златна сфера и всеки донася прашец. И после се радваме на резултатите. Не на парите, а на резултатите. Фактът, че правим такова нещо, осмисля всичко. За всички нас NEXT TV показва, че въпреки всичко нещата са възможни. Миналото лято имах 5 стотинки в джоба си. 5 стотинки. Как се прави телевизионно предаване с 5 стотинки? Без да е стартирало, без студио, без нищо. И просто звукарят си донесе пулта, всеки си донесе разбитите компютри от вкъщи и този проект се случи. Вече 9 месеца се случва. И това ме прави истински щастлив.

Доколкото знам, пътят на NEXT TV е доста по-дълъг и доста по-личен?

Пътят е много дълъг, аз 6 години буквално се борех, за да го реализирам. Проект, от който според мен младите хора имат нужда и който няма аналог в българските телевизии. Технологии, игри, интернет, музика. Стартирах с преговори с една голяма национална телевизия. Тя изяде може би година от живота ми, но може би ме и кали, защото беше голяма борба. Пак бяхме 15-20 млади хора. Аз заложих всичко материално, което притежавам. В последния момент те промениха условията към всички външни продуценти. Това ни отряза главата. И аз насочих вниманието си към друга национална телевизия, където нещата вървяха много добре, но по време на преговорите се случиха някои промени и аз трябваше да се срещна с Бареков. В неговия офис. Той се държа доста арогантно и цинично. И аз тотално изгубих надежда, че този проект може да се случи в българските медии. Тогава изгубих почти всичко. Бях на косъм да остана без апартамента си, нямаше какво да ям, с какво да храня кучето си. Спомням си, че имах едни соеви хапки и правех гювеч от соеви хапки. И това ядяхме с кученцето.

Това всъщност е историята на един човек, който винаги е имал идеи и хъс да бъде полезен на България. И това е история как системата може да те погуби.

Добре че съм кален и издръжлив, наследил съм го от баща си, иначе не знам какво щеше да се случи с мен. Та историята ме доведе до това, че с двама приятели взехме една допотопна машина за германски сладолед и я изкарахме на плочките в квартал „Лагера.“ И продавах сладолед около месец-два. Беше много вкусен. Много се стараехме.

И вървеше ли бизнесът?

Не, ние черпехме целия квартал. Но вечер имаше около 9-10 лева печалба, колкото да купиш хляб и храна. А правехме страхотни мелби – за един лев получаваш 3 сладоледа. Не бях добър бизнесмен. Но това беше много критична точка в живота ми. Тогава реших, че няма да се върна в телевизията. Затворих категорично тая врата. И я държах затворена около 4 години. Започнах работа за американска агенция и нещата вървяха супер, накрая бях глобъл маркетинг директор. Бях на съвсем друг път. Но в началото на миналата година започна нещо отвътре да се обажда. Гледайки телевизия, си казах: „Сега е моментът, в коя телевизия да бъде обаче?“. В един прекрасен майски ден ми звъннаха двете момчета от BOX TV –  Бобо и Иво, и казаха „Ела тук да направиш това, което искаш.“ И аз си казах, че това е шанс, който не бива да изпускам. Зарязах много добре платена работа и скочих от скалата. Това е историята на NEXT TV. Човек не трябва да се отказва от мечтите си, просто трябва да се научи да чака. На мен това ми беше много трудно. Никога не съм бил добър в това да чакам. Но по пътя си в националните медии се научих. И всъщност посланието ми към младите хора е да бъдат по-търпеливи, защото живеем в динамични, трудни, турболентни времена и вече нищо не е както преди. И никога няма да бъде както преди. И това е добрата новина.

Може да гледате NEXT TV с Роро всеки петък от 20 часа по BOX TV.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър