Може би, но самите женски образи, които се изграждат за киното тук, дори в сериалите, са доста уеднаквени. Мъжките са много по-интересни. И извинявай за нескромността, но мисля, че мога да се справя с всяко едно предизвикателство в тази сфера.
Да, и това е, защото никога не си казват: „Стоп, спираме дотук.“ Един качествен сериал трябва да е между 8 и 10 серии, иначе става турска сага.
Да, но какво мога да направя, като съм подписала договор?
Популярност. И в добрия, и в лошия смисъл.
Не съм се замисляла, но може би да. Но не зная дали бих я направила отново, прекалено беше драматична.
Като цяло беше странно, защото изглеждах на годините на учениците. Беше ми интересно. Въпреки че визуалната разлика не беше толкова видима, ми беше любопитно да видя как ще се справя, дали аз като човек в живота мога да се справя с тази професия. Тя е доста трудна наистина.
Май тези, които вече ги няма сред нас. Бях чела някъде, че учителската професия е вид изкуство – да успееш да създадеш между големия и малкия такава атмосфера на доверие и търпимост, че да е приятно и за двете страни. Случвало ми се е да попадам в YouTube на побоища между момичета, на агресия, която не мога да разбера откъде идва. Всички казват, че това идва от вкъщи, от средата, от обществото, но аз си мисля, че идва и от самите връстници. Всичко е толкова агресивно и изродясало, че съм направо изумена. Деца, които в лицето са се направили на 35-годишни, а в тяло са още на 10! Не знам откъде идва, защо се случва – от интернет ли, от желанието да изпъкнеш ли, от какво. И всичко е толкова грозно, натрапчиво, гротескно, извратено, недопустимо… Има някаква доза порнография в това нещо – цялото това зомбиране в телефони и таблети, гледане на марките на дрехите, тунинговане, правене на вежди, екстеншъни, боядисани коси на 12-годишни момичета… За мен това е пълен ужас и не знам накъде ще отиде и как ще свърши.
Не знам дали е временно, но започнаха да ги дават в сутрешни блокове, да говорят за тях в телевизиите, да пускат как някакви девойки се млатят до кръв…
В Достоевски има една реплика на Иполит: „Нищо не искам и нищо не искам да искам“. Но иначе мечтая синът ми Христо да иска да се развива и да бъде добър човек. И да не лъже, ако може. Смятам, че ако успея до някаква степен да го постигна, ще бъда доволна от себе си.
Да. И аз съм лъгала, но не мога да го правя и обикновено ме хващат. Смятам, че хората, които лъжат, са страхливци.
Не обичам да бъда сама. Дори, когото дойде време за лягане, изчаквам Деян да си легнем заедно. Не се уморявам, винаги мога да свърша и още нещо. А тук на къмпинга пера на ръка и не мога да ти опиша какво удоволствие ми доставя да накисвам дрехите, да ги пера, да ги изцеждам, да ги простирам, да ми миришат дрехите на хубав прах за пране, а после да ги гладя с ръце, да ги сгъвам, да ги прибирам в караваната. Тук хората си казват, че идват на почивка, но не мога да си представя как ще се опъна на хавлията, после във водата, после сокче и пак на хавлията. Аз постоянно върша нещо и вечер, когато малкият заспи, усещам приятна умора от добре свършена работа.
Ставам сутрин, храня малкия, разхождаме се, ходя на пазар, в къщата ни винаги има кой да дойде, да си поговорим… Има и моменти, в които искам да изляза на бар, да потанцувам. Но виж как хората се променят – сега мисълта, че трябва да чакам някъде за питие и хората да ме блъскат, ме изнервя. А когато бях на 23-24 това да се блъскаме, да си крещим в ухото, може би ми е било любимо занимание. Може би сега е така, защото не пия алкохол.