Прия Базил и загадъчната логика на писането

"За Кения, Лондон, за Берлин, за индийските корени, за пътуването, за писането, за расизма, равенството и неравенството, за Authors for Peace, за нощното писане и неспирното четене. Tea time с Прия Базил.

24 юли ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Асен Илиев
LoadingЗапази за по-късно 7'

Прия Базил и загадъчната логика на писането

24 юли ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Асен Илиев

Имаме среща в едно софийско заведение. Тя е там първа, въпреки че аз никога не закъснявам. Дребничка и изключително елегантна. Аз си поръчвам вода, тя  – ментов чай. По това и по британския акцент разбираш, че е англичанка. Въпреки че е прекалено сърдечна, за да е такава. Това са индийските корени. Има две книги зад гърба си и няколко награди. Запознавам се с деликатното ѝ перо в „Загадъчната логика на сърцето“ (издателство ICU). От нея разбирам за Authors for Peace – организацията, чийто съосновател е тя.

 

Прия Базил е интересна като собствената си история. И днес е в Интервюто.

 

Родена съм в Лондон, но когато съм била на една година, семейството ми заминава за Кения. Там живяхме, докато станах на 19.

Детството ми беше страхотно, с много привилегии –  семейството ми беше наистина заможно. Имахме огромна къща и страхотна градина. Но не можехме просто да излизаме и играем сами. Винаги и навсякъде ходехме с кола. Не се чувствахме сигурни и това беше, защото имаше голямо класово различие в обществото – наистина много богати и много, много бедни хора. И когато в обществото има такова разделение, хората се чувстват несигурни, защото системата не е честна. Но аз не забелязвах тези неща като дете. Това е странно, защото казват, че децата са по-чувствителни. Може би съм го виждала, но не съм обръщала внимание. Изглеждаше ми нормално, мислех си, че нещата са просто такива. Също така това беше едно силно расистко общество и въпреки че нямаше истинско разделение на хората по времето, в което аз растях, белите хора живееха на едно място, индийците – на друго, черните – на трето… Израснах в едно неистинско общество. И чак когато започнах да пиша, разбрах какво е то. И за мен беше истински шок, че до този момент не съм го забелязала и съм живяла в него. И беше трудно да се изправя срещу това. Израстваш расист без твоето съгласие и без твоя избор. Бях много разочарована от себе си; от това, че не съм го забелязвала. Едва преди 2-3 години събрах смелост и се изправих срещу себе си и срещу факта, че има толкова много неизговорени неща за начина, по който съм отраснала и по който съм видяла света.

Желанието да пиша живееше в мен отдавна. На 18 чувствах, че имам история, която искам да разкажа – историята на семейството ми. В университета пишех поезия, написах и една пиеса. Но когото учиш литература, четеш толкова много и толкова добре написани книги, че започваш да си казваш: „Какво ме кара да си мисля, че аз пиша добре и наистина ли мога да дам нещо на световната литература?“ Така че почти се бях предала. И вместо да пиша, започнах да работя в рекламата. И направих откритие – литературата и рекламата не вървят заедно. Изобщо. В началото си мислех, че това ще бъде креативна работа. Не се оказа точно така. А желанието да пиша си остана в мен. Опитвах са да пиша вечер, но не се получаваше. Тогава приятелят ми видя колко нещастна съм и ме покани да отида при него в Берлин и да се опитам да правя това, което ще ме направи щастлива – да пиша. Така получих този невероятен подарък – възможността да правя това, което обичам, без да се тревожа за пари или битовата част от живота. Дадох си шест месеца, за да видя как ще тръгне и в края им имах началото на моя роман. Завърших го след две години.

Дори когато напуснах работата си в Лондон и казах на всички, че ще пиша, не бях сигурна, че мога да се наричам „писател“. Нали знаеш, когато пристигаш в САЩ, ти дават формуляр, в който трябва да напишеш каква е професията ти. Когато го попълвах, не написах „писател“. Стори ми се много самонадеяно. Някой друг пръв трябва да те нарече така официално.

Първата ми книга беше публикувана в Лондон и беше много вълнуващо. Странното е, че всеки път, при всяка книга, все едно ми е за първи път. Въпреки че вече си придобил технически умения и живееш с мисълта, че щом си го направил веднъж, можеш да го направиш още веднъж. Но целият процес на това да изградиш един нов свят и да измислиш своите герои, казвайки каквото искаш да кажеш, е като че за първи път.

Ако първата ти книга е била бестселър, то тогава натискът за втората наистина може да бъде голям. Но аз имах добри коментари и ревюта, а не някаква истерия. Освен това, според договорът ми трябваше да напиша две книги. Така че когато започвах втората, имах сигурност и свобода. Трябваше само да се радвам на писането й.

Аз съм ранна птица. Винаги работя сутрин. За първите две книги ставах в 6-7 часа, за да пиша. Но за третата книга ставах в 5. Хората си мислят, че когато пишеш, всичко е въпрос на вдъхновение. Просто сядаш, вдъхновението се появява и думите се изливат. Но креативността е дисциплина и отдаденост на проекта. За мен тази рутина да бъда рано сутрин на бюрото си, когато чувствам сякаш никой друг на света не съществува, ми даде друг фокус и друга концентрация. Лягах си в 9 вечерта, така че беше доста антисоциално. Работех с този режим около година.

Аз съм повече европейка и това го разбрах откакто живея в Берлин. Отношението на британците към Европа е доста негативно – новото правителство, както знаете, иска да извади Великобритания от Европа. Аз си мисля, че проектът Европейска общност има страхотен успех. Да бъда тук без виза е страхотно. Зная, че този „проект“ има други страни и проблеми, върху които трябва да се работи. Но мисля, че е толкова хубаво хора от различни места, с различна култура,  да имат нещо общо. Иначе аз съм едно момиче с индийски корени, кенийско минало и британски паспорт. Ако има нещо, което обединява трите части и ги събира заедно, това е английският език. Както казва Чеслав Милош: „Езикът е единствената родина“.

В Кения се върнах преди 6 години – 15 години след като напуснахме. Къщата, в която отраснах, беше там и за мен беше странно да я видя. Почувствах се странно-тъжно. Всъщност тогава баща ми банкрутира и се върнахме в Англия без нищо. Спомням си колко ядосана бях на родителите си. „Какво объркахте, за да се случи това !?“ – им казвах аз. Сега обаче осъзнавам, че е било най-доброто, което е можело да ни се случи. Това ме срещна с реалността, спука балона, в който живеех. Но пък онзи живот беше толкова лесно. И когато се върнах там, в Кения, чувствата ми бяха смесени. Първо се почувствах у дома си. Но вече можех да видя бедността, корупцията, несправедливостта и ми беше неудобно. И се зарадвах, че не трябва да остана. Че вече имам друг дом.

Authors for Peace е организация, която основах преди 5 години. Всъщност тя стана по-политическа, отколкото очаквах. Когато написах втората си книга, реших, че искам по някакъв начин да остана свързана с нещата, за които говоря в нея и които за мен имат значение. Не исках това, което съм написала в романа си, да стане политически послания. Исках място извън книгата, където да мога да говоря за тези неща и да слушам други хора да говорят за тях. Така че, Authors for Peace е място за изразяване на политически мнения и борба за по-справедлив свят.  Защото ако си млад писател, който иска да изрази своето мнение по даден обществен или политически въпрос, кой всъщност иска да го чуе? Обаче ако сте много автори, тогава гласът ви става по-силен и ви чуват повече хора. И така се роди организацията – от желанието да ползваме литературата, за да променяме света.

Аз съм читател преди да съм писател. Четенето всъщност ме накара да пиша. Не съм от писателите, които не четат нищо друго. Имам нужда да чета. Чета през цялото време и имам доста еклектичен вкус относно книгите. Чета и съвременна литература, и класика. И препрочитам. Намирам, че има толкова великолепни книги, че всеки път, когато ги четеш, ти дават повече и повече.

Когато пишеш, трябва да си честен и отворен и трябва да знаеш, че няма да си в своята зона на комфорт през цялото време. Писането винаги е Тера инкогнита и по пътя винаги има непредвидими трудности. И ако имаш късмет, можеш да стигнеш по-далеч, отколкото си очаквал.

Сега точно приключих третата си книга. Писах я 4 години. Беше голяма стъпка за мен. С нея наистина стигнах далеч от себе си. Беше много вълнуващо да пиша от съвсем ново място, извън мен. Работното й име е „Секстен“ – град в италианските Алпи. Ще видим дали публицистите ще го харесат. Защото „Загадъчната логика на сърцето“ имаше друго работно заглавие – „Аз съм друг ти“. Така или иначе, в различните държави се случва да сменят името на романа, защото на различни места звучи различно или не пък изглежда добре на корицата – дълго е, например. Надявам се, че „Секстен“ ще остане така на всички езици. Кратко е, пък и с какво може да бъде заменено име на град?

„Загадъчната логика на сърцето“ може да намерите в книжарниците или на http://icu-bg.com/, а повече за нея ще научите на http://www.priyabasil.com/

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография