Най-често ще го видите зад камерата или в парка. Опънал е въже между две дървета и единствената му цел е да премине от единия до другия край без да падне. Така поне изглежда отстрани. И докато въжето не е достатъчно високо, хобито е истински симпатично, дори привлекателно. Нищо подобно не можем да кажем обаче, когато го виждаме да върти няколко кълба около себе си сякаш не забелязва, че те горят с истински, силен пламък. Нарича това свое хоби, но можем да се закълнем, че ако можеше да избира играта с огъня щеше да му е професия. Каним го на разговор, за да уточним има ли опасност да пламне пред очите ни, докато практикува страничните си занимания и ако това се случи да го заливаме ли с алкохол или направо да го изпием. 

Интервюто представя Пламен Петков. 

Кога и как стана близък с огъня?

Годината беше 2013. Иракли, лято, палатки, безвремие, далеч от големия град. Тогава за първи път въртях свободно огнен пой*. Без притеснения и задръжки, просто бях аз. Там, вечерта под звездите на плажния огън ми беше първата сцена, на която въртях собственоръчно направен и сглобен от мен огнен пой. Направих го от кевлар, увит с горена тел и синджир, много наподобяващ и тайно откраднат от сифона на тоалетното казанче (тези от едно време). Това беше моето първо лято, когато след почти цяла зима тренировки най-накрая бях научил 3 движения, които горе-долу можех да правя без да сбъркам и бях много горд, че мога да махна тренировъчния пой и да въртя огън като истинските спинари. Това лято го изкарах цялото на Иракли. Там запалих искрата и разбрах, че това е едно от нещата, с които искам да се занимавам. После искрата стана пламък, пламъкът се превърна в огън, а огънят прерасна в пожар.

Спомняш ли си първия път, когато се опита да завъртиш нещо огнено?

Да, помня. Това никога не може да се забрави. Мястото е пак Иракли, само че година по-рано. Вечерта имаше две мацки, които въртяха огън. Не знам дали беше от алкохола или от атмосферата, но ми се стори магия това, което се случи. Веднага отидох и исках да пробвам. Те ми обясниха, че е опасно и минути по-късно просто завъртях в кръг догарящите огнени пойчета. Въртях ги в ръце и се наслаждавах. Минути по-късно вече бях влюбен. Звукът, който чуваш когато въртиш, е вълшебен и ти си в центъра на тази огнена стихия. Никога не бях изпитвал такова чувство. Тогава разбрах, че това е моето нещо. Когато се прибрах в София, разрових интернет и цяла зима тренирах, гледайки клипчета, с тренировъчен пой, направени от 7/8 шарени чорапи, пълни с ориз и запечатани с балон. Това беше зимата, в която потроших почти целия апартамент.

Колко пъти си имал истински, болезнен допир с огъня? Тоест колко пъти си се изгарял дотолкова, че да не палиш дори цигара след това?

За мое огромно щастие само името ми е пламвало. Досега не съм се изгарял сериозно. Парил съм се от огъня, но никога сериозно. Може би най-сериозното изгаряне, което съм имал, е от огнения куб. Веднъж се получи нещо като жигосване, но след седмица всичко мина.

Всъщност доколко е опасно това, което правите?

Първо, за да се занимаваш с огнени изкуства трябва да си малко луд, да обичаш предизвикателствата и да си много над нещата. Истината е, че огнените изкуства крият своите опасности, а те никак не са малко. Искат се много тренировки и усъвършенстване на движенията, за да може свободно да въртиш огън. Въртенето на пой развива координацията между лявото и дясното полукълбо на мозъка. Когато смениш тренировъчния пой с огнен и хванеш веригите с горящия пой, нещата стават малко по-различни.

Винаги трябва да се спазват правила за безопасност, всичко става. Огънят не е шега, може да ти е приятел, но винаги трябва да имаш едно-две неща наум за него. Винаги имам напоени кърпи в случай на инцидент. Веднъж ми се случи следното – една вечер след работа излязох в парка и исках да си повъртя огнения пой. Било е в началото, но нещо бях нервен и ядосан. Изобщо не ми се получи въртенето. Постоянно ми се заплитаха веригите и изведнъж ми се заключиха около ръцете и започна сериозно да ме пари. Стреснах се, но в този момент се успокоих и бавно разплетох веригата. От тогава винаги имам с мен поне влажна кърпа.

Наистина е странно да се занимаваш с нещо толкова опасно и то като хоби. Скъпо ли е?

При мен се получава така, че хобитата си ги превръщам в професии. Но да, след снимането следващото ми хоби, което ми е на сърце, е огънят. Не го възприемам като опасно, а като глътка чист въздух. Огънят ме пречиства, чрез него се освобождавам от всякаква негативна енергия. Определено да си спинър не е най-евтиното хоби, но пък е толкова приятно да можеш с двете си ръце да сътвориш огнен инструмент, че накрая усилията, времето и вложените финанси бледнеят пред усмивките и аплодисментите на хората, които си успял да потопиш в магията на огъня.