Петър Славов – момчето, което прелъстява с музика

Той е доказателство, че за изкуството граници няма. И че именно в това се крие смисълът му. И че когато свириш като за световно, принадлежиш на света. С Петър Славов младши разговаря Таня Иванова. За Интервюто.

11 юли ‘16
Автор: Таня Иванова
Фотограф: Личен архив
LoadingЗапази за по-късно 15'

Петър Славов – момчето, което прелъстява с музика

11 юли ‘16
Автор: Таня Иванова
Фотограф: Личен архив

Снимка отпреди няколко седмици във Фейсбук профила на Куинси Джоунс – препълнен клуб, първо виждаш басиста, който се извисява с ръста си над останалите, а при по-внимателно вглеждане забелязваш и другите музиканти. Текстът на Куинси: „Сигурен съм, че може да видите от изражението ми на снимката (аз съм малката точица в ъгъла)  снощи бях буквално отнесен от невероятен талант. Бил съм на много концерти през живота си, но вие винаги свирите с такава ярка емоция, че ме въвличате в музиката. Отворихте вратата Господ да влезе…“ Мястото е клубът Blue Whale в Лос Анджелис, а концертът е на групата на кубинския пианист Алфредо Родригес. Басистът е българин – Петър Славов младши, който от 17 години живее в САЩ и работи с някои от най-големите имена в джаза. За мнозина той е един от най-успешните и талантливи български джаз музиканти, а това възхищение е съвсем заслужено. Но  Петър е много повече – чудесен човек, интересен събеседник и не на последно място – харесван мъж.

 

И днес е в Интервюто.

Рядко се говори и пише за джаз музиканти, особено за инструменталисти. Защо не сте толкова интересни за медиите? Как си го обясняваш?

Мисля, че всичко, което е стойностно в наши дни, е под радара на медиите. Много рядко нещо, в което има намесено истинско изкуство, влиза в медиите заради самото изкуство. Може да влезе по други причини – кавги, интриги и т.н. Вероятно джаз музикантите не са толкова интересни от гледна точка на клюки, макар че аз тайно не бих се съгласил с това. Но широката публика не ни познава, защото тя не се интересува от тази музика. Освен това ние не залагаме на скандали. Ние залагаме на музиката и смятаме, че сама по себе си тя е достатъчно интересна.

Кои митове, свързани с джаза, особено много те дразнят?

Много мразя този мит, че джазът е непродаваем. Доста промоутъри, медии, фестивали, дори собственици на заведения много се страхуват от думата „джаз“. Като че ли е нещо, което гони хората, а всъщност всяко изкуство, ако го правиш достатъчно добре, убедено и с една идея как да прелъстиш публиката, може да бъде успешно. Говорим за мит, често срещан в България, но и в САЩ го има. Тук има и други митове за джаза – например, че много от музикантите са наркомани, което навремето е било вярно, сега – не чак толкова. Но този мит, че джазът е изключително сложна, самоцелна музика, която е абсолютно непродаваема и че бизнесмените трябва да се пазят от нея – този мит просто не мога да го понасям. Той не е базиран на никаква реалност, защото колкото джазът може да е отблъскващ за слушателите, толкова и силната рок музика или лошата бразилска музика, или каквато и да е музика, която не е хубава.

Защо избра да живееш в САЩ, а не в България? Ясно е, че първоначално си заминал да учиш там (бел. ред. – в Музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън), но замислял ли си се за връщане или просто беше сигурен, че искаш да останеш?

В самото начало не бях сигурен, защото се сблъсках с един начин на живот, с който не бях свикнал. В България имах доста удобен живот и всъщност от самото начало много ми липсваха родителите и приятелите ми, като цяло – България. Аз дойдох тук през лятото. Бостън е на морето, мирише на море, слънцето грее, а аз се чудя: „Ех, какво ли е сега в Созопол?“. В началото ми минаваха някакви такива мисли, но когато започнах по-сериозно да се занимавам с музика, бях сигурен, че искам да остана в Америка. Това е мястото, където се случват нещата, особено когато става дума за джаз. И по-специално исках да бъда в Ню Йорк, исках да съм близо до извора.

Какво имаш предвид под „удобен живот в България“?

Имам предвид в битов и в професионален смисъл. В България имах работа, участия във всички фестивали, бях свирил и в чужбина с български музиканти, актьори и театрални трупи, имах кола, имах пари, можех да отида, където си поискам, когато си поискам, можех да отида до морето, можех да отида на планина, можех да правя каквото ми харесва и изведнъж попадам в ситуация, в която никой не ме познава, трябва да си броя стотинките – дали да пия кафе, дали да ям, защото в началото беше така. Аз заминах в момент, когато 1 долар беше 3000 лв., трябваше да плащам наем, който е стотици долари, да си купувам храна, това бяха чисто битови неща. Професионалният аспект не ме притесняваше толкова, защото много бързо започнах да свиря насам-натам, веднага се разчу, че има нов басист, който е добър. И всъщност това ме погъделичка, защото получих признание от хора, които не ме познават, т.е. те ме приеха непредубедено. Но вкъщи винаги е по-удобно. Тогава и баща ми беше жив и ние имахме много хубава и силна връзка. (бел. ред. – баща му е големият български барабанист Петър Славов)

Някъде четох, че в един период си бил барман на „Бродуей“.

Всъщност аз много се гордея с това, че в Америка не съм се занимавал с нищо друго освен с музика. Никога не съм бил барман. Пишеше го някъде, но не е вярно. Този стереотип за българина в чужбина, миещ чинии, но представяйки се в България за голяма звезда, аз не го покривам, за съжаление на някои хора. Но е много важно да кажа, че не смятам за срамно нито да се мият чинии, нито да се работи като барман. Тук в Ню Йорк всеки втори келнер, американец или емигрант, е актьор, певец и т.н. Хората по някакъв начин трябва да изкарват пари, за да се прехранват и да плащат тези наеми, които са по няколко хиляди долара на месец.

Липсва ли ти нещо от България?

Липсва ми майка ми. Мисля, че за всеки, който е далече от родината си, много често това, което му липсва, не е точно самата държава. Защото днешна България аз дори не мога да я позная. Когато се връщам, съм почти като на чуждо място, защото хората се променят, средата се променя и всичко е различно. Тези, които са далече от родината си, имат като някаква умствена снимка на един период от време, в който те са живели там. Тази снимка е или много положителна, или много отрицателна. Липсват ми някои неща, разбира се – например храната. Липсва ми да отида на българско море, макар че доколкото разбирам и то доста се е променило. Може би ми липсва някакво време, което е отминало, иначе самото място – то вече е различно.

Смяташ ли се за успял човек?

И да, и не. Успявам да печеля пари с това, което най-много обичам и покрай него да правя друго нещо, което много обичам – да пътувам. Правя пари само от музика и мога да живея в един град на милионери, което не е малко.

Сигурно конкуренцията в Ню Йорк е убийствена – има талантливи хора от цял свят. Как се справяш с това, кое е твоето предимство?

Не знам дали е предимство – мисля, че е комбинация от талант, добър вкус и че знам върху какво да работя, но това кой какъв плюс има като музикант е по-уместно да го кажат другите, защото рискуваме да звучим смешно. Всеки си има качества – въпросът е как ги използва. Това е най-важното.

Чувала съм какво ли не за Ню Йорк от хора, които живеят там. Включително и това, че този град ги кара да дават най-доброто от себе си.

Абсолютно. Аз не обичам обобщенията, но за мен този град е един от най-интересните, най-културните, също така е един от най-просташките, най-мръсните. Тук има всичко. Може би това е магията на Ню Йорк – че има страхотна архитектура и ужасна архитектура, има невероятни места и отвратителни места, има всякакви хора и това го прави градът, който е. За мен беше много важна самата атмосфера на Ню Йорк. На някои тя не им допада, но на мен много ми харесва.

Имал ли си някога съмнения за смисъла на това, което правиш?

Никога. И това в някаква степен ми е помагало да превъзмогна големи проблеми и някои трагедии в живота.

А имаш ли някакви страхове?

Единственият ми страх е да не съм на нивото, на което аз самият очаквам да съм. Иначе от какво да се страхувам? Навремето се страхувах, че някой голям музикант няма да ме хареса, а всъщност в един момент осъзнах, че именно този страх спомага за това другите да не те харесват. Вече имам достатъчно увереност в собствените си възможности, за да не се стремя да впечатлявам хората.

По колко време на ден отделяш на контрабаса?

Опитвам се да отделям поне по два часа, но много често не успявам да стигна и до 30 минути, просто защото съм зает или разсеян. Аз съм си изградил система, по която се упражнявам. Това е философия, която е много важна за постигането на добри резултати. Едно от правилата е, че ако се упражняваш и нямаш достатъчно концентрация, ти си губиш времето и няма смисъл да правиш нещо механично.

Винаги съм се чудила дали джаз музикантите се радват на достатъчно женско внимание така, както рок музикантите, например. Сещам се, че на 14 февруари известният басист Маркъс Милър беше публикувал нещо много симпатично – рисунка, на която момченце шепне нещо на едно момиченце, а надписът е следният: „Тя поиска да й кажа трите думи, които всяко момиче иска да чуе и аз й прошепнах в ухото: “Свиря на бас.“ В джаза кой се радва най-много на женското внимание? Предполагам, че все пак не може да се сравнявате по успех с рок музикантите?

Всъщност не съм сигурен (смее се). По време на рок или хип-хоп турнетата вероятно има оргии след всеки концерт или поне това е, което те подават на хората като информация. Кой знае дали е вярно, защото ние живеем в едно доста стерилно време. Може би през 60-те, 70-те, 80-те години е било така, но сега – едва ли. Кой привлича женското внимание? Този, който е най-готин, но мисля, че хората, които са станали музиканти заради жените или заради нещо друго освен музиката, обикновено не са толкова добри музиканти. Ако очакваш да впечатлиш някой с това, което правиш и да го вкараш в леглото си, това е доста глупаво. Ти би трябвало да можеш да го правиш и без да свириш. В джаза хората не залагат на подобно нещо. В джаза също има плейбои, но от сцената не си личи, докато рокаджиите залагат на това, защото тази показност е част от работата им. Аз съм забелязал, че има периоди, в които съм много одухотворен, много запален по музиката, която правя. В такива моменти се радвам на внимание без никакви специални усилия. Тези неща се усещат, усеща се какво излъчваш. Същото важи и за сцената – когато ти е кеф, когато ти е готино, ти просто прелъстяваш хората, независимо каква музика правиш.

Кой е най-удовлетворяващият момент от работата ти?

Понякога се получава една магия в момента на свиренето, която не може да се сравни нито с похвали, нито с успех, нито с пари. Не може да се сравни с нищо. За тези моменти живеят всички музиканти, особено тези, които правят музика, в която има спонтанност. Тогава се получава нещо като левитиране – това е върховната награда.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър