Разговор за пиано, тромпет, асансьор, Чайковски, Шостакович, Брукнер, заминаването и завръщането, свиренето, възнаграждението, концентрацията и онези 20 минути, в които трябва да изчакаш реда си без да мърдаш.
Той е първи тромпетист на Симфоничния оркестър на Българското национално радио. На пръв поглед това не личи особено, освен ако не е с тромпета си. Така се случи, че го познавам от малък. Тогава и аз не бях кой знае колко голяма, но знаех, че семейството му е силно, професионално и безвъзвратно обвързано с музиката. Затова, години по-късно, когато го срещнах отново, а той точно завършваше музикалното училище, никак не се изненадах, че е поел по този път. Единственото, което продължава да ме учудва е, че въпреки таланта и възможностите си, все още работи в България. Той, разбира се, има своето обяснение. И понеже е постоянно усмихнат, няма как да не повярва човек, че и тук му е добре.
Интервюто представя един щастлив тромпетист – Петър Македонски.
Имах, много исках да стана ветеринар, но тогава тази специалност се учеше чак в Стара Загора. Това май спря кариерата ми на ветеринар.
Така е, от петгодишен свирех, ама в един момент не ми се свиреше много. Дори в началото свирех и на пиано.
С една асансьорна врата си играх и тя победи. Прищипа ми зверски ръката, единият ми пръст на дясната ръка беше много зле и това беше непосредствено преди кандидатстването след седми клас.
Да, но и там след седми клас се държи изпит, за да продължиш. Тогава аз трябваше да продължа да свиря на нещо поне и така стана с тромпета.
Защото тромпет имаше вкъщи (смее се).
Тук е разковничето. Аз съм левичар, а на тромпет се свири с дясната ръка. И всъщност, започнах да свиря на тромпет с лявата (дясната така или иначе си я бях премазал). Като на валдхорна свирех, на валдхорна се свири с лява. Дори професорът по валдхорна Владислав Григоров юркаше баща ми да ставам валдхорнист, защото наистина беше по-логично. Аз обаче си реших още малко да избутам с тромпета и да се върна после към пианото. Това „още малко“ продължи доста дълго, както виждаш.
Борислав Бояджиев, който е музикант и продуцент, разправяше, че едно време, докато е свирил класическа музика и е пътувал по турнета, в рейса отпред са се нареждали разни шефове, после цигулари, всякакъв щрайх и накрая, в дъното винаги е „медеца“ (медните инструменти), защото винаги се пие, говорят се глупости, за ядене, за още една друга тема… По-забавно е.