Кое е това момиче ли? Тя няма още 30, а вече е постигнала непостижимото – да се чувства добре в собствената си кожа. Тук е, за да даде за себе си определение, което никога не съм чувала от събеседниците си – „социално приемлива“, за да постави под съмнение критериите ни за нормално и красиво, за да отвори със самочувствие вратата към света на момичетата, които не се побират в S размер. Обожава две неща – да пише и да се снима. Може би и приятелят си обожава, но Интервюто не я пита за това. И не, не закусва в McDonald’s.

Интервюто представа Пам Велидис.

Представи си, че една книга започва с твое описание. Какво ще е то?

Ако ме описва друг човек, ще каже, че съм егоистична, себична и егоцентрична. Впоследствие мога да се превърна и в положителен герой, само на пръв поглед съм такава. А заглавието, което биха подбрали, определено ще е  “Червенокосата”.

А как би се описала визуално?

Жена, която няма данните да е фатална, но е такава, колкото и да не й харесва понякога.

Естествено червенокоса ли си?

Естествено руса съм, но не достатъчно, затова се боядисвам от 6-и клас. Първият цвят, който избрах за косата ми, беше червен. Превърна се в моята запазена марка. Дори малко ме беше яд, че в един момент стана много популярно. Улиците приличаха на армия от червенокоси и всички се боядисваха дори да не им отиваше. Всеки има право на избор, но по-добре е да избираме себе си, а не да сме модни подлоги.

Откъде дойде това „Пам“?

От един барман, който ме попита как се казвам и когато отговорих: „Пламена“, той ми каза: „Глупости, ти си Пам – като пламък“. И в училище всички започнаха да ме наричат така. Оттогава ми е.

За какво си мечтаеше в 8-ми клас?

Да отслабна. Тогава се разболях, имах проблеми с белите дробове и когато се върнах в училище след лечението, бях качила 20 килограма. Някои деца ме приеха, други – не, знаеш как са децата, пък и на тях им се наслагват определени естетически модели още от най-ранна възраст. Единственото хубаво беше, че момчето, с което бях тогава, не ме остави. Бяхме заедно до 12-и клас. И това беше първото нещо, което ми помогна да съм уверена, че независимо каква форма приемеш като жена, можеш да останеш привлекателна.

Сигурно е много тежко за един тийнейджър да качи 20 килограма. Бореше ли се с това тегло?

Разбира се. Майка ми, която е била гимнастичка, а и е много интелигентен човек, доста често беше сурова с мен, казвайки ми, че трябва да се погрижа за външния си вид. Следеше колко и какво ям, докато в един момент не разбра, че аз правя много повече, отколкото трябва, а резултатите изобщо не са това, което очаквахме. Отгоре на всичко в този период бях много нещастна. Сега например съм много по-слаба, отколкото тогава, а правя само неща, които ми харесват. Зная, че за някои хора сега съм пълна, но за себе си аз достигнах формата, в която съм, да речем, социално приемлива. Да, има хора, които като ме видят са: „Уау, тя е пълна!”,  обаче ако ти виждаш само това в мен, тази „пълнота“, по-добре не се задържай около мен. А и да добавя – аз не си вредя, имам хранителни навици, които са по-скоро здравословни, отколкото обратното. И то в сравнение с хора, които тежат много по-малко от мен.

На колко години реши, че ще си по-скоро щастлива, отколкото слаба? Кога спря да се тормозиш заради теглото си?

На 22. Тогава вече бях минала през периода, в който „сега трябва да носиш къси панталонки или да ходиш с гол пъп и обица на него и да бъдеш безумно привлекателна и разголена“. В един момент се огледах и около мен имаше само клонинги, които изглеждаха по еднакъв начин. И не искам да обиждам никоя от тези жени или момичета – има някои от тях, които изглеждат страшно добре разголени, но защото, показвайки го, те са себе си. А не, защото го правят на всяка цена.